ВАПЦАРОВ ОТБЛИЗО – III част

Как Вапцаров не прописа и на македонски

Въвлечен е в македонизма от левите, но е български поет за­ради родния си диалект, по-близък до нашите книжовни правила.

Банско-разложкият и неврокопският говори са „рупски“ – групата е на огромна територия, обхваща и Родопите, Беломорска и Одринска Тракия, Странджа и долината на Марица.

Никола Вапцаров се самоосъзнава и определя етниче­ски и национално като македонец. Това той не е наследил от баща си Йонко, който е българофил. В сензационната биогра­фия на Пиринския цар влизат затвор още като юноша, участие в аферата „Мис Стоун“, в Илинденско-Преображенското въста­ние, харамийстване с Яворов и Яне Сандански. Само конюнк­турно е член на БКП през 1919 г., за да го изберат за кмет на Банско. Набързо е изхвърлен като чужд елемент. Издига се до областен войвода на ВМРО, временно е с Тодор Александров, но после с Ванче Михайлов като човек на царската фамилия, отдавна близък с Фердинанд, а след това и с Борис. През 1923 г., 1924 г. и по-късно при белия терор през 1925 г. е главният в погромите в района си – избити са няколко десетки земедел­ци, комунисти, анархисти и леви от македонската организация, твърдо останали привърженици на Сандански. Заради тези си грехове преживява два атентата през 1928 г. Към 1930 г. се скар­ват с Ванчето, причината са вътрешни борби на лична, а не на идейна основа. През 1931 г. организира успешната екзекуция на верния му Георги Цаков. Затова през 1933 г. е отвлечен от михайловистите и почти година и половина е държан в плен. Дру­гите от заверата срещу Цаков са избити. Освобождават го едва след преврата на 19 май, когато властта подгонва враговете му и забранява ВМРО, превърнала се в държава в държавата. Ванче Михайлов дори е съден задочно на доживотен затвор заради от­вличането на Йонко. Смъртна присъда Михайлов си е докарал в България заради атентата в Марсилия срещу сръбския крал Александър Караджорджевич.

Левите в македонското движение са автономисти, за самостоятелна държава – Даме Груев, Гоце Делчев, кръгът около списание „Лоза“, Яне Сандански. Коминтернът сти­га до крайност – да се признае и отделна нация. Димитър Влахов, които е и от ЦК на ВМРО (обединена) и член на БКП, подкрепян от Трайчо Костов и Гаврил Генов внасят предложе­нието от името на Балканската комунистическа федерация и то минава през февруари 1934 г. За разделянето на македонския от българския език са вождовете на партията Георги Димитров, Васил Коларов, Трайчо Костов и идеологическият и шаман фи­лософът Тодор Павлов. Към реализация на идеята в София не се пристъпва веднага, а през есента на 1938 г. Тогава е създаден македонският литературен кръжок. Предисторията са няколко вестника през 1936 г., в които активни са пак бъдещи кръжочници – Димитър Шарланджиев и Михаил Сматракалев. Роденият в Щип Тодор Павлов пръв чете доклад за създаване на маке­донска култура, литература и език от участниците. Той обявява за основа на бъдещата книжнина и административна бумащина Скопско-Велешко-Битолско -Охридските наречия, известни като централните. На него вече започва да пише Венко Марковски – оттогава е първата му книга „Народни бигори“ (разбирай – камъните в темелите, опорите на народа). Венеамин Миланов Тошев е от Скопие, но семейството му е от Велес. Пионер в това отношение е Кръстю Мисирков от Ениджевардарско в Егейска Македония. Той бил подтикнат от руската дипломация през 1903 г. в Петербург да основе дружеството „Свети Климент“ и да напише книжката „За македонцкте работи“, отпечатана още същата година в София. Мисирков зове братята си да отхвърлят от очите си мрежите на националните и верските пропаганди в Македония, крачка напред в националното самосъзнание. За литературен език той обявява два централни говора във Вар­дарската част – Прилепския и Битолския. После го допълват с близките им Тиквешкия (в Неготино и Кавадарци) и Велешкия. Мисирков се отказва от идеите си с друга, пробългарска брошура още през 1907 г. Но по-старата му си остава учебник по македонизъм и по-късно настолна книга в Югославия след 1945 г. Докато в София Венко Марковски създава новия език като пише усилено в различните жанрове, в Скопие същото прави и буквално го изковава Блаже Конески от Небрегово, Прилепско. За да отдалечи централния македонски говор от българския, той въвежда буквите от сръбската азбуката и го наводнява с масови заемки от лексиката на западните ни комшии.

Македонският литературен кръжок е наречен еми­грантски от Димитър Митрев, който най-напред, от 1947 г. започва да пише за Никола Вапцаров като за небългарски поет. Прохождащият тогава като литературен критик и негов член от беломорския Дедеагач, после става едно от научните светила на република със столица Скопие. Заслугата за основа­ване на кръжока си приписва Васил Александров. Поръчката му била дадена от софийския градски комитет на БКП. Събраните били с идеите на ВМРО (обединена), за сприятеляване на бал­канските народи и влизането им във федерация, като Македония да не е ябълката на раздора помежду им, а самостоятелна. Поне така си спомня кръжочникът Михаил Сматракалев (с псевдоним Ангел Жаров) от Сяр (на гръцки Серес). През 1938 г. това били начинаещи поети, казва самата Бойка Вапцарова през 1961 г. А Вапцаров в доклада на първата сбирка ги оценява, в това чис­ло и себе си като малки таланти. На македонски диалект освен Венко Марковски пише стихотворения Коле Неделковски, пре­кръстил се като него от Никола Кръстев Неделков, дошъл в Со­фия през 1935 г. Понеже е от село Войница, Велешко, неговият диалект съвпада с предвидения да стане официален за цяла Ма­кедония. Коле е декоратор и затова се сприятеляват с Вапцаров като работници-интелигенти. В кръжока се обсъждала книгата му „Мъскавици“ (означава „Светкавици“). На 3 септември 1941 г. се самоубива, когато полицията идва да го арестува, хвърля се от 7-мия етаж и едновременно взривява две бомби, които били предназначени за проправителствения официоз „Зора“. Смеш­ни поетични опити на собствения си диалект прави и Антон Попов, друг близък приятел на Вапцаров, застрелян по същото делото срещу ЦК на БКП от 1942. Но той е от Гега, Петричко, което значи далече от изискванията за новия език. Кирил Нико­лов от Крушево е като Михаил Сматракалев, адвокатстващ поет. Сбирките на кръжока стават веднъж седмично в общата им кан­тора. Николов в съден по делото срещу Вапцаров като явочник и за обмяна на валута на партията. По-известни участници са още Антон Великов-Беломорски от Боржоза, Неврокопско и Ге­орги Абаджиев от Дойран, който след създаване на новата югорепублика се преселва там. В писмо си признава – българският ни беше „ахилесовата пета“. Или невероятно, но факт – македонци сме, а не владеем езика си. През 1941 г. кръжокът е заче­тен в антологията „Македония в песни“ – от 42 стихотворения като се започне от Константин Миладинов и Райко Жизифов. На Вапцаров, Марковски, Неделковски и Жаров са публикувани по две-три. „Песен“ (Над горите, над Пирин) и „Хайдушка“ на банскалията ги има и в „Моторни песни“. Езикът в антологията на двамата новатори Венеамин Тошев и Недялков е български, гарниран с по-някоя диалектна забежка. В дружеството на пи­сателите на новата държавица с център Скопие с председател „бащата“ на македонския Блаже Конески, в първата седмица са трима от софийския кръжок – Венко Марковски, Димитър Митрев и Георги Абаджиев. Марковски обаче се обръща на 180 градуса, плашейки – аз създадох македонския, аз ще го разруша, казал според Бойка Вапцарова. Сматракалев разкрива за него, че не му давали големи партийни постове, а го оставяли само на културния фронт. Затова той почнал да дисидентства, за което бил изпратен в много тежкия лагер Голи оток от 1956 до 1961 г.

Пресилено е, че Вапцаров е „душата“ на кръжока, как­то го хвали Сматракалев. И че се наложил като ръководи­тел, според оценката на Васил Александров от софийския градски комитет на БКП. Но е с македонистки разбирания. Сматракалев казва и че никой тогава не предполагал, че ще стане толкова известен, а художникът Иван Керезиев, че величаели Венко Марковски за сметка на Вапцаров. За първия гуруто Тодор Павлов написал цяла книга и го сравнявал с Хайне и Байрон, а за автора на „Моторни песни“ нито един ред. При основа­ването на кръжока през октомври 1938 г. Вапцаров чете доклад. Той бил засекретен, но македонският литератор Блаже Ристоски го открива в къщата-музей в София през 1963 г., преписва част и я публикува на следващата. Този реферат е предаден и по па­мет от Сматракалев, а след 10 ноември 89 г. излиза препис от скулптора Николай Шмиргела, Вапцаров приятел, и в тетрадка на самия автор, запазена в партийния архив. Той определя себе си и останалите като пишещи македонци, вдига лозунга за Сво­бодна и независима Македония, нея разбира за своя Родина, из­обличава великобългарския национализъм с утопии за Сръбска­та и Гръцката и част, а ВМРО на Ванче Михайлов като нанес­ло само поражения с бандитските си уклони. Шовинизмът на поробителките отблъсквал и отчуждавал. Вапцаров призовава да се следват Гоце Делчев и Даме Груев (а те са автономисти) и завършва, че са македонци и тяхното творчество трябва да е в служба на македонската кауза. Коле Неделковски открива в Народната библиотека книгата на Кръстю Мисирков и изпраща писмо до сина му Сергей Мисирков – ние прокудените извън ро­дината се чувстваме чужденци и затова прегърнахме идеите на баща ви, обединихме се в македонско литературно другарство.

След това синът получава и книги на Марковски, Неделковски и Вапцаров. „Моторни песни“ е с посвещение за Сергей. По спо­мени на критика Симеон Русакиев от 1953 г. при издаването на антологията „Македония в песни“ през 1941 г. Вапцаров прави изказване в кръжока за народа и, за национално-освободителната му борба, за шовинизма на българската и югославската буржоазия, за македонския език и отдавнашната книга на Кръстю Мисирков. При гостуване на съветски футболисти през август 1940 г. с Николай Шмиргела изработват медал, който не успяват да им връчат – от едната страна е картата на Македония, а от другата е мисълта на Гоце Делчев: аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите. През 1941 г. Вапцаров се е срещал с майстора на новия език Блаже Конески, дошъл в България заедно с македонски студенти. Критикът Блаже Ристоски забелязал, че до 1956 г. БАН и всичкироднини и приятели и официалната критика го пишат с ясно изразено македонско самосъзнание, а след това вече като българин. Но пресолява манджата като казва, че за Вапцаров, Антон Попов и Атанас Романов македонската дейност била главната причина на смъртната им присъда по делото от 1942 г. Третият е в рецитаторския хор „Гоце Делчев“ на Кукушкото братство, там Вапцаров замества шефа му Боян Дановски (Буко Данон), стихотворението му „Родина“ е в постоянния му репертоар. Най-македонисткото му е друго – „Земя“. Подобно на „Крали Марко“ е написано за вътрешен конкурс в кръжока. Трябвало да се изрази мъката на емигранта по родната земя, според другия участвал със стихотворението „В чужбина“ Сматракалев. Вапцаров отрича тази земя, по която тъпче сега, тя не е негова, а чужда. Неговата родина е географски очертана – Пирин, Охрид и Егея. Завършва с „По Беласица телени мрежи“ – да символизира разделеността на Македония, Вапцаров го казал на Дими­тър Митрев. Има и още македонистки стихотворения. В „Крали Марко“ робството е шествековно, в „Илинденска“ вината не е тяхна, а на България, че не се намесила във въстанието. По по­ръчка на шефа си във военната комисия на ЦК на БКП Цвятко Радойнов пише „Хроника“ (Отвсякъде врази). Но наставникът му не го харесва – идеологически неправилно е, защото напом­ня за миналото, сега не било време за това. Месеци преди раз­стрела замисля поема „Македония“ – в това са съгласни Блаже Ристоски, Димитър Митрев и Георги Караславов. И той като останалите от кръжока се отзовава положително за сбирката на Кочо Рацин „Бели Мугри“ („Утринни зари“). Коста Апостолов Солев я написал на родното си велешко наречие и я издал през 1939 г. в Загреб, където живеел за постоянно. Вапцаров се нари­ча българин само в официалните документи и по делата, водени срещу него – за Соболевата акция и по-късно другото срещу ЦК от 1942 г., по-което получава смъртна присъда. В навечерието на 1940-та и след година срещу 1941-ва е ходил на новогодиш­ните вечеринки на бивши дейци на ВМРО-обединена, която е автономистка.

За Вапцаров било невъзможно да прави литература на македонски, защото неговото наречие е българско. Така се оплакал на писателя Иван Аржентински с предци от Охрид­ско, който си спомня за раздумката им през 1979 г. Оказвали му натиск, но защо да се мъчел. За Венко било оправдано, той е закърмен и отрасъл със скопско-велешкото наречие, но след време щял да се възползва и от богатите възможности на бъл­гарския. Дори да е лъжа целият им разговор, в него има много истина. Изброяването на родните краища на кръжочниците ни­как не е излишно. Банско-разложкият диалект на Вапцаров, неврокопският на Антон Великов, драмско-серският на Сматракалев и Шарланджиев са от Македонията, но рупски. В този голям пояс влизат и солунският и всички родопски наречия, че отгоре и странджанският и тракийският на критика, станал академик Митрев в Скопие, иначе от Дедеагач – Александрополис, някога и с българско малцинство. Македонски говор е петричкият на

Антон Попов, те заедно с благоевградския са в една група. Та­къв е и дойранският на Георги Абаджиев. Кирил Николов е от Крушево, пада се при централните диалекти, обявени за новия литературен език, но не се пробва да пише на него. Тази про­паст между македонските и рупските наречия много вреди на теорията за общ етнос, а прехвърля топката към географските понятия. Учените по езика в югорепуликата обаче излизат от ситуацията с периферните диалектни говори. Такива били банско-разложкият, неврокопският и драмско-серският. Но това е намеса на политиката. Иначе Димитър Митрев горе-долу повта­ря обясненията на Вапцаров защо пише на този език – родният му банскалийски е периферно македонско наречие и затова не можело да му служи за богато и колоритно изразяване в пое­зията, а и македонският тогава бил в предисторията на своето литературно заформяне. Но важно било съдържанието – нацио­налната свяст. Така казва и Георги Сталев – че в миналото не е имало македонски литературен език и затова Вапцаров пишел на български. Той и Гане Тодоровски си представят Вапцаров и кръжочниците като македонски хора, насилвани да комуники­рат на чужд език. Но от кого и как не е ясно.

Препоръчваният за най-голям спец по македонския литера­турен кръжок Петър Галчин, с титлата доцент и доктор, набляга на това, че към края на съществуването си дружеството напра­вило завой към българщината. Същият този господин е защитил дисертация си през 1980 г. под заглавие – Дейността на БКП за развитието на политическата система в НРБ, 1966-76 г. Горе-до­лу тогава е бил завеждащ агитпропа в комитета на партията на Благоевградски окръг. Бойка го споменава в записките си заед­но с академика Пантелей Зарев. На един празник на поезията в Благоевград през 1970 г. се държали ехидно с нея.