Невъзможност

– Била ли си някога влюбена… и да съзнаваш, че тази любов е невъзможна?… Да чувстваш онова особено усещане, а нещо в теб да крещи: Това е безумие! Безумие е! Ннннеее… това не е истина…
Младият мъж насреща ми изглежда смутен от въпроса, който току що ми зададе. Отговарям механично:
– Да. Случвало ми се е… няколко пъти.
– Неприятно ли ти беше… – гласът му е несигурен и като че ли съжалява, че е подвел разговора в тази посока. Опитвам се да прочета в очите му какво очаква да отговоря, но не мога да срещна погледа му. Гледа в чашата с кафето, после се концентрира върху огънчето на цигарата си… следва почистване на мним косъм от панталона… навсякъде другаде, но не и моите очи. Усмихвам се едва-едва. 
– Не бих казала неприятно… по-скоро невъзможността ме е успокоявала донякъде и…
Млъквам. Защото говоря глупости… Успокоявала ме невъзможността… Голямо спокойствие е да копнееш за някого и да знаеш, че той дори няма да разбере за това, което изпитваш към него, няма що…
– Да говорим за нещо друго, а – подава спасителна реплика – стана ми неприятно – сега вече ме поглежда за миг и се усмихва.
– Неприятно…? Какво значи неприятно? – нагла съм понякога и то е винаги, когато не знам какво да кажа и бръщолевейки безсмислици се мъча да излъжа момента и да спечеля мъничко време, за да обмисля ситуацията.
– За мен неприятно означава само едно нещо – неприятно!
– Да. Прав си.
Наистина е по-добре да не говорим за това. Няма смисъл. Само дето знам, че той не казва нищо случайно и въпросът му трябва да означава нещо, да цели нещо… каквото и да е… ще си остане една недомлъвка, недоизказано, недочувствано и неизживяно… също като тази любов, за която ме пита.
Доизпиваме кафетата и изведнъж се оказва, че и двамата сме забравили по някакъв ангажимент. Разделяме се набързо с обещание да се чуем скоро и да се видим.

…

– … просто приятели… – веждите на Стела са изписали високи дъгички над кръглите ù, усмихнати очи. В едната си ръка държи неизменната цигара, а в другата чашата с мартини. – … просто приятели, казваш… и откога ти скъпа, мислиш че между мъж и жена може да има просто приятелство? Не твърдеше ли точно ти, че винаги има копнеж поне от едната страна и че именно върху този копнеж се крепи приятелството?
– Още го твърдя – само че моето желание в случая е… мисия невъзможна… опитвам се да го трансформирам в нещо по-удобно…
– Удобно… мдам… последният, който искаше да те трансформира в нещо по-удобно… се трасформира във влюбен глупак… впрочем как е той? Не си ми казвала. Още ли ти се обажда по всяко време на денонощието…
– Не. Срещах го скоро, пийнахме… уж трябваше да е по едно малко, но се оказаха няколко пъти по едно… минахме мярката. Говорихме дълго. Има проблеми… не ми се говори за него, Стеле… минало свършено.
– Е, поне не беше любов като тези… последните… едната несподелена, другата невъзможна, третата… отхвърлена… при теб постоянно има нещо забавно… понякога ти завиждам… за емоциите, иска ми се поне веднъж и на мен да се беше случило нещо такова…
И точно тогава звъни телефонът ми. Поглеждам дисплея и определено не мога да скрия вълнението си, което си е добър повод за Стелината ехидна усмивчица и беззвучно зададения въпрос: Кой е? Невъзможният или отхвърленият?
Махвам с ръка неопределено. По-важно ми е в момента да успея да успокоя трепета в гласа си и да го докарам до обикновен радостен приятелски възглас:
– А-а-а… здравей! Радвам се да те чуя.
– …
– Тук си… и къде казваш че си в момента…?
– …
– В китайския… чудесно!
– …
– Не. Наблизо съм. Ще дойда, разбира се, до… да кажем до петнадесет минути…
– …
– Да, да! И аз се радвам…
Затварям телефона и скачам от мястото си.
– Е, де… китайският е на три минути път оттук – Стела се смее, а по страните ми май избиват розови издайнически петна… – да ти разкажа ли вица за стюардесата и включения високоговорител? – приятелката ми искрено се забавлява на ситуацията. – върви, върви… аз ще платя сметката, стига бърка в тази чанта… и му кажи, чу ли ме? Кажи му какво чувстваш! Нищо не се знае… представи си, че и той е в същото положение… на какво ще играете? На сляпа баба ли? И ще оставите чувствата ви да се размият… Чуваш ли ме?
– Не, Стеле, не те чувам и не искам да те чуя. Това е абсолютно нелепо влюбване от моя страна. Нелепо! Както започна, така и ще приключи…
Вече внимателно се провирам измежду гъсто наредените маси в лятната градина на „Glory“-любимото ù заведение. Тя работи наблизо и обича да прави своите малки бягства за по едно мартини в работно време, днес обаче изпи три. В развод е и никак не и е лесно, след почти двадесет години семеен живот, а аз не мога да и помогна по друг начин освен да компанирам на уж неволното и алкохолизиране. Трябва да направя нещо… да направя нещо за нея…
– Ей! Нищо случайно не става в живота ни! Всичко, което ни се случва… сме си го заслужили! Това от теб го знам! От теб!
Спирам и се обръщам да я погледна, защото в думите и усещам горест. И да… виждам очите ù, насълзени са, но ми се усмихва. Колко обичам тази жена! Никога не казва повече отколкото е необходимо и винаги ме разбира… дори когато и аз самата не съм напълно наясно със себе си.
Но сега не е такъв момент. Знам, че не трябва да говоря за любовта си. Не и пред този мъж… не!