За червените светофари и правилата

Тази сутрин пресякох на червено. Обикновено не го правя. Всъщност не помня кога съм го правила за последно. На мнение съм, че правилата са създадени, за да се спазват и максимата „правилата са, за да се нарушават“ никак не ми допада, особено приложима към правилата за движение по пътищата.
Аз съм и пешеходка, и шофьор. Всъщност – по-активно съм пешеходка, а като шофьор съм слаба ракия, макар да не пия ракия . Но стоейки на светофара, изчаквайки зеленото му позволение да пресека, съм напълно наясно какво означава хукването ми между движещите се коли.   Ясна ми е, както евентуалната последица от моето нетърпение, така и раздразнението, което изпитват шофьорите, принудени да набиват спирачки заради някой малоумник.   
Днес обаче аз бях сред стадото малоумници.   И не,защото бързах и не, защото изпусках важна среща . Просто не издържах. 8 минути червен светофар. Осем. Не две, не три, не пет…осем! Вървяха колите от „Тодор Александров“, спряха. После спряха тези, идващи от „Стамболийски“. После и те спряха. Тръгнаха отново тези от „Тодор Александров“ и после спряха, отново тръгнаха тези от „Стамболийски“… А пешеходният светофар все си стоеше червен. Доста хора хукнаха между движещите се коли доста преди мен. Така става винаги. Обикновено зелената светлина изчакваме аз и още двама-трима балъци. Обаче днес не издържах. Кой идиот, по дяволите, го е настроил този пешеходен светофар???
Вероятно хората, които минават по моя маршрут вече са разпознали светофара до метростанцията пред „Шератон“. Откакто затвориха подлеза и го замениха със светофар това кръстовище се оказва тестер за здравината на нервите, както на пешеходци, така и на шофьори. Сега обаче затвориха и булевард „Мария Луиза“ и да дочакаш зелен пешеходен светофар май се оказва мисия невъзможна.
На пръв поглед – какво пък толкова – минута повече или минута по-малко. Но факт е,че там движението е огромно. Огромен е потокът от коли, огромен е и човекопотокът и дългото изчакване за пешеходците не прави нещата по-добри. Напротив – кръстовището се превръща в едно опасно място, защото масово хората ,излизайки от метрото се озовават слаломиращи между движещите се коли. Които от своя страна се налага да спрат, макар да им свети зелено, да пропуснат тълпата. И тогава, когато на пешеходците най-накрая бъде разрешено преминаването, заблудените 2-3-5 до 10 човека, изчакали зеленото, отново слаломират между изнервени движещи се коли, които се налага да се изтеглят. И така непрекъснато.
Питам се – когато се измислят правила, не само когато се настройват светофари, не трябва ли да се мисли за реалната възможност за изпълняването им. Не е ли това целта на правилата – да бъдат изпълними и изпълнявани? Защото неизпълнимите правила просто си просят да бъдат нарушавани. Масово се създават недомислени забрани, които са предварително родени нарушени. Защо? Кому е нужно?
Има нужда от правила, има нужда, крещяща нужда правилата да бъдат спазвани – защото така нещата ще се случват по-добре, по-правилно, по-безопасно дори(както в гореописания случай), но това би било възможно, когато тези правила са мислени и съобразени с човешката нагласа. Защото ние, тези които трябва да спазваме правилата , сме човешки същества – демек хора, подвластни на емоции . Трябва правила, но мислени!!!
Отидете и вижте този светофар – там никой не чака да светне зелено. Така е и с повечето неща в живота ни. Правилата са заключени врати, които всеки без притеснение разбива и никой не се пита-защо?