И виното в бутилката не свършва

Мишката се беше сраснала с ръката й. Очите й сълзяха, щипеха. Разтъркваше ги от време на време с юмрук, напълно механично движение. От това ставаше още по-лошо. Ядосваше се на себе си, ядосваше се на него. Не се беше появявал точно два месеца, три дни, 4 часа и 23 минути. Никъде. Дебнеше да види ника му сред разглеждащите – знак, че очаква тя да направи крачката. Нямаше го. Сайтът се разглеждаше от 1 регистриран потребител, 10 госта и 1 бот. Един бот… два месеца, три дни…
– Върви по дяволите – написа Яна точно тогава, секунди преди края – Майната ти! 
– Дарлинг, звучиш плебейски! – светна на монитора.
Точно тогава тя се изсмя ехидно и натрака:
– Майната ти, Майната ти.   
– Майната ти – повтори наум, след което го изкрещя гласно. Мекотело, баси мекотелото – толкова му беше бясна, че наистина желаеше края. Беше й писнало от всичките му виртуалности. Не й бяха достатъчни. – Майната му!
Стана и отвори нова бутилка вино. Погледът й се зарея навън през мрака, през бялото. Валеше сняг.
Не беше забелязала. Открехна прозореца – небето, странно ясно, беше изпълнено със звезди. Сняг и звезди. Подаде се през прозореца и усети снежинките как се плъзват по голите й рамене. Хлад. Върбата в двора беше побеляла – изглеждаше толкова спокойна, уверена. Всичко й се стори някак си нелепо чисто и ведро, и тихо. Не беше чула тишината. Крещяща тишина, а тя не я беше чула. Толкова шумни бяха мислите й. Майната му!
Отпи направо от бутилката. Какво правеше? По дяволите! Какво правеше?!!
Търсеше него? Него? Поклати глава в отговор на собствения си въпрос. Не го. Не! – търсеше себе си.
Всичко бе поради нея. Поредния сблъсък на аз и аз. Обичайният сблъсък между Яна и Яна. Реалната Яна и виртуалната Яна се бореха за надмощие. Имаше ли изобщо виртуална Яна? Пак поклати глава. Кого залъгваше. Себе си. Опитваше се да се убеди, че това е игра, само игра. Изсмя се.
– Разбираш ли, Яна, не можеш да избягаш от себе си. Защо го правиш? – той беше убеден, че я познава.
– Защо правя… какво?
– Какво съм аз за теб?
– Кой си…?
– Не, не кой, а какво?
Какво беше Той? За нея?
Връзка-Връзване-Връз-В(р)ъз-Ръз-Раз -АЗ…
Той беше връзката с това, което винаги е търсела. Не точно. Той беше самото му олицетворение.
Експлоатираше го. Екс-плоатираше експлоатирането му. Взаимно нужни си бяха. Допълваха се, изключвайки се. Две вселени в сблъсъка на световете.
Връзка
Когато двама души имат връзка, трябва да се познават, мислеше си Яна. И поглъщаше всяка негова дума, всяка изписана мисъл, всяко виртуално състояние. Различността, съпътстваща интелекта. Емоцията, съществуваща единствено за егото му. Откровеността му, от която често болеше.
Сякаш част от неговия живот беше липсващото парченце от пъзела на нейния. Напасваше ги и те учудващо създаваха картина, която съзерцаваше с наслаждение. Харесваше й. Съвършенство, чиято естетика пасваше на рамката, която бе сковала и която до момента стоеше самотно празна.
Връзване
Отбягваше. Свободата й беше толкова ценна, че мисълта, че може да я загуби събуждаше страх, който иначе й бе непривичен. Не-при-вичен. Не-пър-вичен. Пръв страх. Ах! Колко позьорско!
Отпи. Загорча й.
Тя отвори вратата, широко, подканящо. Той не пожела да излезе. Задушаващо. Отнемаше й дишането. Искаше да диша вместо нея. Вмъкваше се в дъха й и го спираше. След което се качваше нагоре – в мислите й. Бърника, пренарежда. Моделира. Както Да Винчи е нарисувал Мона Лиза, така той рисуваше образа си от-в нея.
Връз
С-връз-ване на две доминанти – практически не-възможно.
Непрестанната борба за емоционално надмощие я опияняваше, стимулираше, отегчаваше и изморяваше едновременно. Той не беше Тя, по дяволите. Макар да казваше,че тя е ТЯ! Тя беше себе си, когато той беше себе си. Тя беше връз, когато той се чувстваше връз…
Видя падаща звезда. Изгори 200056 снежинки и изчезна. Миг.
Въз
Въз-можна въз-държаност, въз-приятия, въз-клицания, въз-кръсване, въз-действие, въз-буда, въз-питание-питание-питане-пит?-а – не.
– Какво съм аз?
– Нищо… никой… някой… нещо… не знам – му отговори.
– Лъжеш! Лъжеш се!
Възпяваха отношенията си с думи, които флиртуваха и единоборстваха. Опияняващ танц на сетивната вербалност. Танцуващи еднаквости, открили се във въз-питаната си раз-личност. Лич-ност. Лич-но-страх.
Ах, каква проза…
От едно клонче на върбата се посипа сняг, някъде в далечината измяука котка. Тихо.

Какво беше той?

Той беше Аз. В него откриваше себе си, така, както той откриваше собственото си Аз в нея.
Отпи голяма глътка от бутилката. Главата й се беше замаяла. Въпреки това я усещаше пълна и с-мислена. От много време насам очите й за първи миг не сълзяха, а виждаха. През покривите, през антените, през кабела, който висеше от отсрещната сграда, през куцото куче на съседния ъгъл, през оня дето чакаше някоя долу, в туарега, с нелепия букет от досадни рози на дясната седалка, през хард диска, запълнен с думи, през нета, запълнен с време, през времето, запълнено с виртуалност, през себе си…

– Плебейско, аз съм една същинска плебейка, само да можеше да ме види – изсмя се Яна и затвори прозореца. Голите й рамене потръпваха.
Огледа стаята – празна.

– По дяволите! Майната му! Нека съм плебейка, какво от това!. Вдигна телефона. Естествено, беше изтрила номера му и естествено – не всичко можеше да бъде изтрито.
Играта продължаваше… Думите не бяха свършили, виното-също.