Приятели

– Дрън Дрън та пляс. Всичко това, което ми казваш няма нищо общо с действителността – Елена свали очилата си и ги забърса с края на памучната си риза. В заведението беше задушно и влажно, но не знаеше дали стъклата й се изпотяват от влагата или от цигарения дим, който Димо изпускаше в лицето й. 
Димо въздъхна драматично и извади поредната цигара от кутията син Ротманс.
– Стига де, десетата е, откакто сме седнали – Елена вече се дразнеше.
– Ти какво, броиш ли ми ги? Всички жени сте еднакви, всички. Гаджета, любовници, майки… жени – звучеше критично-огорчен.
Елена се беше изморила да повтаря едно и също, едно и също, едно и също. Димо беше най-добрият й приятел. Или по-точно – тя се явяваше за него нещо средно между най-добра приятелка, изповедник и психоаналитик. Щом видеше името му на екрана на мобилния знаеше, че ще нищят поредната любовна драма. Когато всичко в любовният му живот беше наред, Димо не й се обаждаше. Не й звънеше дори, за да се поинтересува как е. Всъщност този въпрос обикновено той задаваше само про-форма. Дори не изчакваше отговора й, а започваше директно с неговите си нескончаеми и силно драматизирани истории.
Сега драмата беше, че гаджето му го зарязало, оставяйки му бележка на хладилника.
– Представяш ли си пишеше само –
Тръгвам си.
Край.
Не ме търси.
Никога.
Никъде.
В.
– Не Ваня или Ван или… а просто – В. Звънях й, естествено мобилният й е изключен. Звънях и у тях, майка й ми каза да не я търся повече, Ваня не искала да говори с мен, не искала да ме вижда, всичко било приключило. Окончателно. Представяш ли си – да ми го каже майка й. Аз искам Ван да ми го каже, ей така, в очите да ми го каже, не с бележка на хладилника. Ето, сега ще й звънна пак, да видиш, да видиш какво ми причинява – гласът му се изви в леко кресчендо и две момичета, седящи на съседната маса, се обърнаха да ги изгледат.
– Не й звъни – категорично отсече Елена. – недей! – отново свали очилата си и ги забърса. Без да има нужда, просто механично движение, опитващо се да прикрие нарастващата й раздразнителност. Ясно съзнаваше, че каквото и да му каже, той няма да го разбере. Винаги ставаше така. Не като да не го беше предупреждавала за този развой на връзката му.
– Не й звъни -повтори – не й го причинявай!
– Аз ли да й причинявам? Ти знаеш ли какво ми причини тя? Имаш ли си представа изобщо как се чувствам сега? Пет години са това. Пет. Не месец или два, а пет години. Какво не й дадох, кажи ми какво? Всичко й дадох, най-хубавите си години. Раздадох й се и какво?! С какво предизвиках такова отношение ?! – Димо патетично постави ръка на гърдите си – ето имам сърцебиене, боли ме душата, не мога да дишам, не мога да дишам без нея. – още малко и щеше да се разплаче.
– С непрекъснатите си изневери – каза го твърдо, гледайки го в очите.
– Моля? – Димо подскочи като ужилен
– Питаш ме с какво си предизвикал нейното отношение. Ето – отговарям ти – с непрекъснатите си изневери и не само…
– Ти сега какво, на чия страна си? – обидено се фръцна приятелят й – Нали не я харесваше много.
– Искаш да говорим, искаш да ти кажа какво мисля или искаш да чуеш това, което искаш да чуеш? – Елена продължаваше да го гледа право в очите.
Димо решително бръкна в кутията, запали цигара, дръпна силно и изпусна дима право в събеседничката си.
– И хайде да престанеш да ми димиш право в лицето, защото не ми е твърде приятно. – Елена помаха с ръка, за да разпръсне димната завеса, осъзнавайки, че звучи по-грубо, отколкото й се искаше, но раздразнението й беше стигнало връхната си точка.
Намираше се в период от живота си, в който нищо не се случваше така, както го предвиждаше. В работата нещата не бяха цветущи. Упорито търсеше нещо ново, но за съжаление или това, което намираше не отговаряше на материалните й претенции или пък нейната подготовка и опит не отговаряха на изискванията на работодателите, предлагащи работа. Отгоре на всичко през последните месеци отношенията й с Владо никак не вървяха. Откакто й предложи да се оженят сякаш нещата се завъртяха в обратна посока. Непрекъснато се караха. Той я апострофираше на всяка дума, правеше й забележки за дреболии, демонстрираше леко пренебрежително превъзходство. Тя, от своя страна, не можеше да скрие неодобрението си към начина, по който той се държеше с нея. Почти не разговаряха нормално, приличаха на двойка с дълъг семеен стаж. Двойка, която вече се е изчерпала и чиито отношения са на доизживяване. Всъщност, след като й предложи брак и тя, щастлива, каза ДА, този въпрос не бе повдиган повече. Сякаш това щеше да се случи някога, във времето и те не бързаха. Сякаш биологичният й часовник не тиктакаше. Майка й май щеше да се окаже права, като казваше, че седемгодишното съжителство не помага, а вреди. За съжаление. Представяше си кривата й усмивка, последвала сакралната фраза – нали ти казах!
И ето, сега седеше тук, слушаше мрънкането на Димо и целият гняв, който беше натрупала, сякаш изригна:
– Казваш – дал си й най-хубавите си години, дал си й всичко. Дрън дрън та пляс. Казваш прахосал си пет години от живота си с нея. – Елена се изсмя ехидно – Пет години, в които тичаше по всяка фуста, която се завъртеше около теб. То не бяха Наталии, Марии, Ренети, Изабели… и как се казваше оная, новата колежка, в която беше хлътнал преди пет месеца и, която изчука на годишния тим билдинг!?
– Ема – смънка Димо, който беше отворил уста и гледаше сащисано как най-добрата му приятелка бълва змии и гущери.
– А да, Ема. Тази Ема, която… я ми припомни или ме прекъсни ако бъркам – беше съвършената жена? Беше идеалната – красива, умна, нахакана, представителна и как още я наричаше? Богиня – да, да, богиня беше. Помниш ли как ми обясняваше, че Ваня е безлична, обикновена, скучна… че задникът й е лек отпуснат, бедрата прекалено дебели. Че не ти е интересна вече, не те възбужда, не ти предизвиква никакви емоции. Твърде обикновена била за теб – нали така ми каза?
Димо понечи да отговори нещо, но Елена беше набрала скорост:
– Искала деца, искала дом, непрекъснато ти досаждала с разни изисквания, задушавала те, звъняла ти да те пита как си, обсебващо било. Искала да говорите. Какво да говорите, след като всичко си знаете – и А-то и Я-то. Нали така беше? А богинята била всичко онова, което Ваня не е.
И какво стана, когато богинята те заряза заради шефа? А?! Какво стана тогава? Помниш ли? Помниш. Пак седяхме тук и пак говорихме. Ема била мръсница, кучка била, използвачка, меркантилна, боклук. Не можела да стъпи на малкия пръст на Ваня. На Ваня, която търпяла всичките ти забежки, която ти прощавала великодушно, която те обичала такъв, какъвто си – непостоянен и беден. Ваня била светица, Ваня била жената на живота ти. Помниш ли какво ми се закле? Явно не помниш, защото само две седмици по-късно отново беше влюбен. В кого? В оная хлапачка от барчето на Бизнес-центъра. А Ваня какво? Седеше в общата ви квартира, переше ти мръсното бельо и чакаше да изживееш душевните си залитания, чакаше те да пораснеш, да възмъжееш… Седеше на поувисналото си дупе и те чакаше. До кога? До кога мислиш, че щеше да те чака, че трябваше да те чака, а??? А!?!?
– Но аз я обичам, Ели, ти поне знаеш… – смънка Димо.
– Не я обичаш, Димо. Не я обичаш, моето момче. Ти си егоист, ти си съвършеният егоист. Искаш животът да се подрежда така, както ти харесва на теб, искаш да имаш нещо сигурно, но да държиш свободата в ръцете си. Искаш само да получаваш, а какво даваш, какво? Седем години тя ти е вярна, седем години единственото нещо, което иска от теб е – разбиране, иска един елементарен интерес, който да й покаже, че тя е толкова важна за теб, колкото ти за нея.
– Пет, пет… години.
Елена обаче не го чу.
– Всяка вечер се прибираш и сядаш пред компютъра…
– Лаптопа и… почти не го пускам в…
– …после изяждаш безмълвно сервираната ти вечеря, дори не забелязваш каква е тя. Просто дъвчеш механично и беземоционално, сменяйки каналите. Не те интересува, че тя гледа любимия си сериал. Не виждаш умората в очите й, не усещаш напрежението на тялото й, не се сещаш да я попиташ как е минал денят й. Не те интересува.
– Не е вярно, звъня й по пет пъти на ден …
– …Не те интересува, нищо не те интересува, после взимаш дозата секс, лакомо, както на теб ти харесва, обръщаш се и заспиваш. Не чуваш как сълзите се търкалят по лицето й и как самотността ляга на възглавницата й… Не правиш нищо, малък жест, цветя, изненада, интерес. Нищо. Не…
– Чакай, Чакай, ти всъщност за кого говориш? – Димо се пресегна и докосна приятелката си по ръката, която бършеше за сетен път очилата.
– Какво значение има, приятелю, за кого говоря, нали ти сам каза – всички жени сте еднакви.
– Ели, как си?
Елена го погледна и за пръв път от десетте години приятелство видя, че той я слуша, взирайки се в очите й.
Задържа ръката му и продължи да говори, давайки воля на сълзите си… Усети лекота.