За къде пътувам?

Събудих се много развълнувана. Всъщност истината е, че почти не спах от вълнение. В резултат на което на сутринта се бях сдобила с плътни нежнокафяви сенки под очите, особено под лявото. Притесних се. Днес е важен ден, много важен, бях го избирала толкова дълго и внимателно. За щастие чудесата на козметиката са безкрайни и около час след ставането от огледалото ме гледаше една приветлива, симпатична, дори приятно и надеждно изглеждаща жена.   
– Добър ден, бих искала да ВИ помоля – тази реплика, придружена от широка 30-зъбова усмивка изпробвах девет пъти, но още на шестия ми се стори някак си сервилна – с това „да Ви помоля“. Трябваше да бъда мила, но от мен да лъха решителност.
– Добър ден, бих искала да купя… – това вече звучеше къде къде по-добре. Учтиво и същевременно ясно деклариращо целта на посещението ми. Намалих усмивката с около 8 до 10 зъба, за да не излезе, че се хиля малоумно. 
Часовете на понеделнишката утрин летяха убийствено бавно. Минута след минута поглеждах часовника на ръката, после часовника на компютъра, после този на мобилния и накрая за по-сигурно – часовника на стационарния телефон. Дори на два пъти питах колегата колко е часа, за да не взема да закъснея и да се изтърся баш на обяд. От опит знам, че никой не обича да му се тръшнат на гишето за продажба на каквото и да било тъкмо, когато се готви да отхапе парче от парещата софийска баница. 
И ето, в 11 часа 1 минута и 33 секунди, с елегантна стъпка заходих в едно от бюрата на БДЖ, намиращо се на централна софийска улица. Отвън витрините му мило ме подканяха да си организирам лятото, есента, зимата , пътуването, живота във въпросното бюро. На пръв поглед служителките зад прозрачните плексигласови прегради изглеждаха да имат всичките данни да организират каквото и да било пътуване, лято, есен, зима, та дори и пролет… защо не. Отгоре на всичко аз бях единствения клиент, което ме накара да се възхитя на собствената си предвидливост и организираност.
Също от опит знам, че никой не обича да му се задават въпроси при условие, че отговорите са написани на огромни двуезикови табели. Та така и аз – изправих глава и след няколкосекундно четене смело пристъпих към двете гишета, чийто потенциален клиент бях.
Няма да крия – вълнувах се, много се вълнувах, като същевременно здраво стисках в треперещите си ръце всичката възможна документация, която бях проучила, че ще ми е нужна, плюс 3 препоръки, за по-сигурно.
Едната служителка зад плексигласовата прозрачна преграда вдигна поглед и ме фиксира зад очилата си с елегантни метални рамки, като същевременно въпросително повдигна лявата си вежда.
– Добър ден! – усмихнах се широко и ведро – Идвам да купя…
– При колежката – и с един изискан високопрофесионален жест ми даде ясно да разбера, че мястото ми е пред съседното гише.
Преместих се. Жената зад гишето – симпатична и много вглъбена в телефонния разговор, който водеше, не ме забеляза, но и не й се натрапих. От малка съм научена, че когато някой говори по телефона трябва да го изчакаш учтиво да приключи.
Приключи и ме погледна:
– Вие какво?
– Добър ден! – усмихнах се отново широко и отново ведро – Идвам да купя…
– Да купите??
– Да, да билети за… – възкликнах аз жизнерадостно
– Ама не виждате ли, че имам пари да броя?
Ужас, в цялото си желание да бъда ненарапчива бях пропуснала да видя купчината от банкноти, позиционирана пред служителката. Почувствах се неловко
– Извинете – казах – Много извинете… аз… не исках да ви преча… колежката Ви, тя… таковата… ми каза… – прошепнах докато отстъпвах към черните столове от екокожа, наредени под отдавна немитите прозорци на бюрото.
Точно се приготвих да настаня неудобството си в едно от въпросните кресла, когато гласът на служителката ме изправи отново на крака:
– Вие!
– Аз!
– Елате.
– Идвам.
– Какво искате?
– Да купя…
– Разбрах, че ще купувате. Какво?
– Билети…
– Ясно, че ще е билети, друго тук не продаваме.
Уффф… и аз съм една…
– За Варна и обратно.
– Какво обратно?
– Билети.
– Искате да кажете отиване и връщане?
– Ами и да, и не…
Усещах как все повече се заплитам в собствената си неподготвеност (а бях убедена, че съм отрепетирала всичко) и затова тръснах всичките бумаги на гишето, поех дълбоко дъх и изрецитирах бързо и възможно най-членоразделно:
– Искам да купя два билета отиване и връщане. Един пенсионерски и един нормален. И още два детски само за връщане. В спални вагони.
– В спални??? Искате да пътувате в спални???
– Ами да… ако е възможно.
– И сигурно искате да сте заедно?
– Ами да… ако е възможно – не исках да изглеждам нахална все пак, затова се усмихнах извинително-подкупващо.
– Значи искате спални… и в двете посоки…
– Ами да – поентих аз – спални.
Служителката вдигна телефона и набра някакъв номер.
– За Бургас беше нали?!
– Не, не, за Варна и от Варна за София.
– Аааа, ами така кажете…!
След което проведе един тих разговор, от който аз чух – спални… две… отиване… връщане… деца…
И после отново се обърна към мен:
– За отиване има, за връщане тук няма.
– Тук няма? Т.е. при вас няма, така ли да разбирам?
– Да, тук няма.
– А къде може да има – попитах.
– Откъде да знам, тук няма.
Аз обаче се бях подготвила и за този вариант, затова веднага отреагирах с план Бе:
– Тогава за връщане може ли първа класа?
– Може.
– Чудесно, ще взема четирите за връщане първа класа.
– Не може.
– Ама нали казахте, че може?
– Да, можете да пътувате първа класа.
– Ами тогава ще ги купя първа класа.
– НЕ може!
– ?????????????????????
– Детските ще си ги купите от там.
– Ама защо?
– Защото така трябва!
– Добре – съгласих се аз… значи един нормален и един пенсионерски отиване и връщане, като отиването – спален.
– Не може!
– Какво не може? Нали има спален за отиване… или няма?
– Има.
– Ами значи искам два за отиване спален и връщане неспален, но така че да може и билетите за децата да са с нас.
– На пенсионерката не мога да издам връщане!
– Защо?
– Откъде да я знам откъде ще пътува…
– Ами откъдето и аз.
– А аз откъде да ви знам вие откъде ще пътувате.
– От Варна.
– Да де от Варна има различни маршрути.
– Ами закъдето има места, за там ни издайте.
– А аз откъде да знам пенсионерката откъде ще пътува?
– Откъдето и аз – усетих как нещо кръгът, в който се въртим няма да ни доведе до никъде, затова реших на глас да повторя ситуацията така, както съм я разбрала:
– Значи на мен ще ми издадете билет отиване и връщане, така ли?
– Да – увери ме служителката, докато малкият принтер изкарваше сините талони с билетите.
– На децата трябва да извадя от там билети и ще могат да пътуват с мен, така ли?
– Да!
– И на пенсионерката(уф как звучи) ще издадете само отиване в спален вагон.
– Да.
– В моя спален вагон.
– Нали така искахте???!!!! – тук служителката повиши тона си с една октава, докато аз се вкопавах в монумента на собственото си невежество.
– Да, ама не разбирам защо не й издадете и на нея отиване и връщане, като на мен
– Откъде да я знам откъде ще мине, бе госпожо?!?!?
– Ами ние ще пътуваме заедно… и децата…
– Ама какво ме интересува с кого ще пътувате. Ето ви билетите. Довиждане!
– Значи все пак ако си купим от там връщанията на децата и пенсионерката ще можем да пътуваме в първа класа… заедно – продължавах да се инатя аз.
– Можете да пътувате, с каквото си искате!
– Значи може и със спален… евентуално.
– А бе колко пъти да Ви казвам, че спален нямаме тук.
– Тук нямате, а там дали има вероятност да има?
Може би ако това беше филм в този момент служителката зад гишето щеше да припадне патетично и охраната да ме изхвърли с ритници на тротоара, като преди това ме щракне два три пъти, за да разлепи снимките ми редом с примамващите цветни рекламки на витрините. Обаче не е филм, а е съвсем реална реалност и затова служителката не припада (тя е калена в подобни битки), а изсъсква:
– Ето ви билетите. Следващият!
Не идва охраната и не ме изхвърля по простата причина, че охрана няма.
Отправих се вяло към изхода като от сутрешната ми очарователна свежест не е останал и трохичка чар и грам жизнерадостност. Наместо това в ръцете си държах два билета, от които единият със сигурност е отиване и връщане, а за втория вече и самата аз не знам откъде ще мине…

Снимка: http://www.lokforum.com