Аромат на спокойствие

Стоеше пред отворената врата на гардероба. Дрехите й висяха, подредени на закачалки, до неговите. Крачолите на любимия й панталон се бяха оплели в тъмносивия му костюм.
– Обичам дрехите ми да носят усещане за теб, не ми отнемай и тази частица от себе си – й казваше всеки път, когато Антоанета му предлагаше да купят гардероб с две части – за него и за нея. 
– Мамо? – малката й дъщеря я наблюдаваше изпитателно от вратата на стаята.
– Какво правиш, мамо?
– Какво… какво да правя – постара се гласът й да прозвучи нормално.
– Не знам, очите ти, гледаш странно – момичето се взираше изпитателно в нея сякаш искаше да надникне дълбоко, дълбоко. Антоанета инстинктивно сведе поглед.
– Не закъсняваш ли за училище, миличка? – погледна часовника си, но не видя нищо. Очите й се пълнеха със сълзите, които дъщеря й не трябваше да види. В никакъв случай.
Беше трудно, по-трудно, отколкото бе си мислила, че ще бъде.
– Не, рано е още… лошо ли ти е? – продължаваше да гледа изпитателно майка си.
Махни се, излез, остави ме – Антоанета беше на ръба на истерията, идеше й да изкрещи. Трябваше, трябваше да го направи. Сама и сега. Вместо това преглътна напиращите думи, опитвайки се да не се разплаче.
– Малко, малко ме боли главата… от времето е… би ли ме оставила за малко… моля! – гласът й наистина прозвуча умолително.
– Добре, но ако има нещо ще ме извикаш, нали… да ти дам вода или хапче. Нали, мамо?!
– Да, да, разбира се…
Момичето излезе, а Антоанета се отпусна безпомощно на спалнята. Не можеше да го направи.
Искаше, но не можеше да си тръгне.

С Божидар бяха колеги. Работеха пета година заедно, когато се случи.
– Влюбих се в теб в мига, в който те видях – й каза той, галейки нежно косата й – обичам те.
– Не, не ме обичаш – Обичаш представата за мен – му отвърна тя, увивайки се в завивката.
– Искам завинаги да останем тук – прокара пръст по гръбнака й и Антоанета усети как я разтърсва желание.
– Нали знаеш, че симпозиумът свършва утре, дори ти го закриваш? – малко нервно се засмя тя.

Този симпозиум беше свършил преди десет години. След това последваха нови – симпозиуми, обучения, конференции, обеди, служебни вечери, работни уикенди. Връзката им се беше превърнала в паралелен живот. Дори не в паралелен, в основен. Антоанета прекарваше с Божидар повече време, отколкото със съпруга си и момичетата. Всъщност момичетата бяха вече почти жени.
Голямата – Жени, беше втори курс студентка в Икономическия, а малката преди месец навърши 17. Големи момичета със свой собствен живот.

– Ти не го обичаш, обичаш мен, какво те задържа ?- това беше нещото, което недоумяваше Божидар.
Искаше я в живота си изцяло, само за себе си. Не желаеше вече тя да се прибира вечер и да ляга до друг, да споделя празниците с друг. Тя беше само негова… отдавна.
– Обичаш ме знам, усещам го в ръцете ти, по устните ти, в мълчанието, чета го в очите – и прокарваше пръст по гръбнака й, бавно и нежно, наслаждавайки се на усещането за потрепващо женско тяло, излъчващо отдаване.

Антоанета избърса лицето си с първата попаднала й блуза. Лъхна я аромат на лято.

Малки бунгала в забутано селце някъде на юг.
Малката Лора току що е проходила. Жени тича около бунгалото, а Лора с патешки стъпки се опитва да й подражава. Пада.От коляното й тече кръв
– Тати, тати, тати, бои! -тати целува коляното и Лора грейва в усмивка
– Тати въшебник, мамо, тати въшебник !

На екскурзия в Египет са. Кайро, лудница, в нещо, наречено МОЛ. 10-годишната Жени изчезва.
Антоанета полудява от притеснение. Тати поставя мама и малката Лора на една пейка и час по-късно се връща с обляната в сълзи Женя.
– Мамо, татко е вълшебник! Някак си разбра къде съм и ме намери, спаси ме! – в очите на детето грее обожание.
– Как ме намери, тате?
– Послушах сърцето си, миличко, то ме доведе при теб.

Годишнината от сватбата, 15-тата. Антоанета е малко закъсняла, Божидар, за пореден, път я е убеждавал, че е време да избере. Тича към къщи, сърцето й се раздира на две. Апартаментът е тъмен.
– Слава Богу, не са се прибрали още – мисли си. Усеща, че по лицето й е изписана изневярата и в очите й прозира другият. Тялото потръпва от спомена за скорошните ласки. Не днес, не и днес.
Отключва.
Изненадаааааа!!!!!!! – стаята е пълна с най-близките й хора – Инес, най-добрата й приятелка още от детските години, Петя – съседката, с която пие неделното си кафе, брат й Иво и съпругата му, майка й, момичетата. Женя е с приятеля си – симпатично момче и много сериозно. И цялата къща е в цветя.
– Ти си вълшебник – проронва се от устата й, когато среща усмихнатите очи на съпруга си.
– Не, аз съм щастливец! – прегръща я той, слагайки пръст на устните й.

В болницата е, предстои й операция. Затваря очи и вижда как животът я напуска. Пръстите на ръцете й се вледеняват от страх, трепери.
– Всичко ще бъде наред, мила, всичко, аз съм се погрижил, нали знаеш – вълшебник съм – гали косите й и приятна топлина и спокойствие я обземат. Знае, че няма страшно, че всичко ще мине и отмине. Чувства се сигурна и жива.

Антоанета остави блузата до себе си и решително взе мобилния си. Набра един номер и зачака. Очите й излъчваха решителност.

– Мамо, може ли… – момичето подаде личицето си в процепа на вратата.
– След малко, Лора, трябва да проведа един много важен разговор и после съм твоя.
– По-добре си?- въпросът съдържаше отговора.
– Определено – отговори Антоанета и направи знак на детето да я остави сама.

– Здравей, аз съм. Всичко свърши.
– Чудесно, Ани, чакам те, имам изненада за теб.
– Не, Божидаре, не ме разбра, всичко между нас свърши. Ти беше прав, отдавна трябваше да избера и го направих. Благодаря ти!

Не го изчака да каже, каквото и да било. Знаеше, че не може да понесе болката на разкъсването. Не и повече. Утре просто щеше да отиде и да подаде молба за напускане. Никога не беше късно да започне отначало да живее живота, който имаше. Дано да не беше късно…