Loading...
Днес, днес е денят. Аз го избрах. Голяма съм патица, разбира се – цяла сутрин прекарах впримчена между огледалото и гардероба. Сега всичките ми дрехи са разхвърляни по леглото, на дивана, по фотьойлите. Ето – и любимата ми черна рокля се въргаля отритната на пода. Хаос и в хаоса – аз по размъкната бяла тениска с надпис „събирай разделно „, нелепи памучни бикини – черни на лилави и розови цветчета – и отровно зелени чехли с оранжева панделка на муцуната. Иска ми се да зарежа всичко, да грабна телефона и да му кажа, че и днес няма да стане, защото… Защото съм гъска. Гъска по гащи на цветчета.
– Преди малко каза, че си патица, а сега-гъска – последно какво си, самоопредели се един път завинаги, мадър – синът ми наднича ухилен от детската стая. Да му се незнае и пубера. Замерям го с чехъл. Оранжевата панделка прелита покрай него и се приземява върху натрупаните на земята дискове.
– Крив ти е мерникът – постановява и с кикот затваря вратата
– Майче, много си яка по тия кюлоти… супер хипер фешън – долита вече от вътрешността на детската.
– Я млъквай! И престани да подслушваш.
– Е ай сега… така поне не излиза, че си говориш сама – подава си носа. Брей, че диване! Мятам и втория чехъл.
Плочките са студени и стъпалата ми започват да се чувстват некомфортно, усещам как кожата ми настръхва. Ако не си бях избръснала краката вероятно щях да заприличам на смесица между щраус и таралеж. Таралежощраус в тениска „събирай разделно“ . Аз така и правя всъщност – събирам разделно – в една кутийка дребни разочарования, в друга – едри разочарования… Излъгах – едрите разочарования отдавна вече не са в кутийка, в кашон са. Имам и цял чувал неизпълнени обещания – мои и чужди, една камара недовършени работи, а куфарът със страховете вече се пръска по шевовете. Решила съм като взема заплата да купя един по-голям. В калъфката на възглавницата съм пъхнала няколко спомена и понякога ги сънувам цветни. На тоалетката ми, потънала в прах, стои една виненочервена кутийка. От халката. Виненочервена със златно обкантване. Или поне – беше златно някога, сега е останала една изтъркана сива линия, като от засъхнало лепило. Не знам защо я запазих тази кутия. Може би, защото когато мятах халката по отдалечаващия му се гръб не ми мина през ума, че има и още нещо. Докато му събирах парфюмите я видях, кутийката, но нещо ме спря. Спомних си колко красива ми се струваше тогава, някога. Една такава изящна, изтънчена, като обещание, като залог за сбъдване. Да, ама не, една проста кутийка с излющено златно. Какво като в нея е била брачната ми халка. Голям праз. Халка. Символ. Както кръгът нямал начало и край, така и бракът нямал край. Едно символично посвещение във вечна съпружеска вярност. Нищо подобно. В древния Рим халката си е била жива проба символ на притежанието. Мъжете, надявайки халката на пръста на половинката са заявявали собствеността си, маркирали са я един вид… Така де – окови без начало и без край. В кутийка. Ама и мъжете носели халки. Да бе, носят, носят ама друг път. Пречели им да работят, много били неудобни бе. И като си миели лицето сутрин ги деряли по наболата брада. Ама моля ти се. Метнах му я моята на моя, на бившия де. Малко трудно излезе, щото за двайсет години пръстите ми са понаедрели, но излезе. Точно навреме. По олисяващото теме го улучих. Даже чух как издрънча – на празно. Дръъъън – няма никой вътре. И после се търкули на някъде. Или може би – наникъде. Важното е, че го уцели. Нищо, че после в съда каза, че съм направила опит да го убия. Нанесла съм му черепно-мозъчна травма посредством удар с тежък предмет. Даже медицинско си беше извадил. Сочеше моравия отпечатък и се тюхкаше как ще му остане белег. Белег от удар с тежък предмет. Явно вечната вярност се оказа непосилна тежест за крехката му глава. И не само за главата му. За мен остана кутийката – в нея съм скътала една-две ценни поуки. Всъщност точно две. Едната е – не забравяй да бъдеш егоист поне веднъж дневно, а втората – мъжете са свине.
– Ама ти още ли си по гащи? – синът ми отново е проврял глава през процепа на вратата. Отвътре чувам как дъни нещо, което той нарича, според мен твърде пресилено, музика.
– А ти що не си на училище? – контрирам го аз, поставяйки ръце на кръста, за авторитет. Авторитет по гащи, голяма работа съм, няма що. Така и му действам де. Изхилва се.
– Майка ми, днес е събота, забрави ли?
Бе как ще съм забравила бе. Нали днес е денят. Нали аз го избрах. Да съм свободна, да имам време да се приготвя. А не – от работа, с целия прахоляк по себе си, със сенките от осемчасовото взиране в монитора, с бръчката между веждите, която се появява някъде между 3 и 4, според зависи кога шефката реши да яхне метлата и да се разлети из канцелариите. Да се наконтя, това-онова. Забравила съм точно какво се правеше преди първа среща. Отдавна беше. Ама знам, че не трябва да съм по размъкната бяла тениска, памучни гащи и хиляди страхове. Така де – не че трябва да съм без гащи. Но без страхове – със сигурност. А от мен страхове да искаш. Дали ще ме хареса, дали ще си мълчим, дали ще хихикам нервно, дали ще е плешив – не че имам нещо против плешивите, ама ей така, страх да има. Дали ще ми донесе цвете. Направо изпитвам панически ужас, че ще се изтъпанчи на оня ми ти ъгъл с някой помпозен букет от рози, съчетани с нежни фрезии, и тържествено изражение. А съм видяла букет, а съм хукнала обратно. Не знам защо, но от букети ми се повдига. Да му ги бях удряла в главата на бившия като ми ги носеше, вместо да си създавам флоро-фобии. Ама нали съм патица или гъска, или овца, все тая. Той носи букет, аз се разтапям от романтизъм. Викам си – обича ме щом цветя ми е купил. Какво като ми мирише на нещо женско… нали с жени работи. Патица на квадрат. Значи от букета най ме е страх. Може би дори повече от това да не дойде. Всъщност ясно ми е,че няма начин да не дойде. Ще стои на другия край на тротоара, ще ме огледа едно хубаво и ако не му замязам на красавицата от снимките ще си плюе на петите. Нормално. Не е като да не съм го мислила и аз този вариант. Щото и това ме е страх – че може да се слюнчи като говори или пък да му полепват трохи по брадата. Което, естествено, няма как да видя докато го оглеждам отдалече. Отдалече най-много да видя дали е хубав. Което не ме интересува. Какво значи хубав? На снимките е готин. Не прилича на свиня. И умее да омагьосва. И това ме е страх – дали и на живо ще накара краката ми да потреперят и стомахът ми да направи две-три салта за разкош. А бе много страхове, много чудо. Трябва да им купя нов куфар. Но първо да се облека.
– Трябва да си убийствена – заръча ми Лили – вмъкваш се в оная, тясната и късата, меткаш се на токовете и ще му вземеш акъла. Да не се връщам от Пампорово да те обличам аз. И никакви дънки, никакви широки панталони, никакви костюми, ясна ли съм!
Ясна, ясна, колко да е ясна. Лесно й е на нея, първите срещи са й за здравей и здрасти, на седмица по две минимум. А на мен за двайсет години тая ми е втората. Ако отида де. Щото първата се оказа с неуспешен край, т.е. – явно не ме бива много.
От друга страна – отивам да се видя с човека, няма да се женя за него я . Пу пу пу. Хич и не ми трябва. Нали втората ми ценна житейска поука гласи – мъжете са свине. Повтарям си го нон стоп. Като мантра. Уж. Защото ако беше баш така сега нямаше да се блещя в огледалото, да си броя бръчките и да си оглеждам задника. Ми не е лош, все още. Аз и затова се навих на среща. Поне на задник го докарвам. Иначе нямаше да се престраша, изобщо. Това ми е един от страховете – да не ми увисне задника. Като че ли е най-важното, ама – на. Един стегнат задник спасява положението. Паласките може да ги скриеш под широка блузка, ама задника – не. Сега обаче основният въпрос е в какво да го облека този задник. Нямам дрехи. Имам среща. Дано не носи цветя. А бе това дете какво слуша??? Мъжете са свине. На кой ли ги разправям тия???
……………………………………………….
– И да не си посмяла да идеш навреме. Минимум десет минути го остави да се поизпоти, да му задрънчи тенекия в ушенцето и тогава се появи с целия си блясък и величие – Лили, успокоена от уверението ми, че в крайна сметка съм зарязала дънките да страдат пренебрегнати в дъното на коридора и съм се натъпкала в тясно късо и червено, продължава да ме инструктира дистанционно, докато аз съм съсредоточила цялото си внимание да не хвана морска болест преди да стигна заветния ъгъл. Само това остава – да се изтъпанча пред готиния тип и да му повърна върху лъснатите обувки.
Готин? Лъснати?
Леви, десни, леви, десни, опс… разкъртена плочка… пропадам. Хубаво си бях разположила стъпалата в удобничките ми мокасинки на плътна платформа, когато зверчето, наричано за краткост – пубер, отново изпълзя от музикалната си обител и с тон на снизходителен родител отсече:
– С тия пенсионерските? Не си познала!!! Или обуй нещо друго, майка ми, или хич и не излизай. Между другото – и по кюлотите беше готина.
Ето това е положението – нито на дете съм случила, нито на приятелка. Никакво разбиране, никакво съчувствие. Вече се виждам, разпльокана на плочките с усукана около талията сцепена червена рокля и пълзящи по крака пълчища бримки, когато улавям как един младеж от отсрещния тротоар откровено ме заглежда. Стягам се, защото явно не е подходящият момент за чупене на крака, дори и на собствени, и хвърлям един дискретен поглед наляво, втори надясно. Няма грешка. Ако не се е прехласнал по бабата със синята коса, която прави отчаяни опити да ме надбяга и почти успява, то несъмнено аз съм обектът на неговата възхита. Благодаря му на ум. Явно тясното, късото, червеното, съчетано с тънкото и високото, си заслужават мъките. Не знам обаче какво е излъчила аурата ми, защото младежът вече не е на другия тротоар, а точно на една педя от старателно гримираната ми физиономия.
– Извинете, колко е часът?
Ха, не може да бъде… тая реплика още е в употреба. Някои неща не остаряват… завиждам им.
– Не пуша – ако Лили можеше да ме види, докато си пие коктейла на Снежанка, щеше непременно да се задави или най-малкото да отвори прозореца и да призове всичките планински феи да са ми на помощ. Обаче не може и аз съм доволна.
Такаа… дотук с непознатите възхитени младежи. Докато наблюдавам паническото му отстъпление, забелязвам че ъгълът междувременно се е приближил на опасното разстояние от две, максимум три, минути, което направо си означава… смятам бързо наум… няма грешка – ще съм там точно в седем. И като че ли в този момент осъзнавам факта, че навън е все още светло. Направо ден. Обзема ме паника, иде ми да хукна обратно. Хукна? Коя нормална жена със средностатистически брой току що появили се бръчици, си урежда първи срещи по светло??? Чакай да помисля. Ама да, разбира се, аз. Само че аз не съм нормална жена, а една завършена патица, гъска, овца и прочее. Дали едно закъснение около час-два ще е удачно? Предполагам, че докъм осем и половина вече ще е настъпил, подходящ за първи срещи, сумрак.
И нали знаете как се случва по филмите – точно в мига, в който главната героиня, обзета от вътрешни терзания, външни страхове и смесени колебания, се готви, като същинска Пепеляшка, да се изпари, оставяйки след себе си стъклена пантофка, в моя случай – евентуално счупено десетсантиметрово токче. Та точно в този миг – принцът я съзира, настига и я сграбчва в силните си обятия.
Е, не стана точно така, но приблизително. В момента, в който направих кръгом, в опит да убия два часа до стъмване, се озовах пред едни дълбоооки черни очи, изпиващи до край крехката ми женска същност и разбиващи на пух и прах мантрата – мъжете са свине!
– От известно време вървя след теб… всъщност – надявах се, че вървя след теб – очите му се усмихват по онзи начин, който кара страховете ми да се приберат по куфарите, засрамени. Да щракнат заключалката, въвеждайки код, напълно неизвестен за мен.
– Знаеш ли, снимките те ощетяват…
Иде ми да кресна екзалтирано – говори ми, говори ми!!!! – но вместо това се хващам за свойски предложената ми ръка и се отправям уверено към нашата първа среща. Не е речено, че първите срещи са непременно с неудачен завършек, нали? Особено щом не носи цветя…
