Loading...Интервюто с водещия офицер на секретния сътрудник „Гоце“ Цвятко Цветков
30 Юни 06, 12:12 / Автор: в-к „Политика“ Интервю на Зоя Димитрова
„Гоце“ е бил секретен сътрудник на ДС
Жоро Първанов загуби интерес към работата с нас, след като влезе в групата на Александър Лилов в ЦК на БКП, казва водещият офицер на „Гоце“ Цвятко Цветков
Разговаряме с Цвятко Цветков, 51 години, в мецанина на хотел “Радисън” точно на рождения ден на държавния глава. Той е водещият офицер на Георги Първанов във външнополитическото разузнаване (тогава – Първо главно управление на Държавна сигурност). Преди да започне разговорът с представителя на “Политика” ,Цвятко Цветков разказва, че е минал през президентството, за да ги уведоми за решението си да се срещне с журналист. В този момент му звъни секретарката на държавния глава и го кани на среща в 10 часа на другия ден, четвъртък, 29 юни. Моят събеседник е завършил Международния институт за чужди езици “Морис Торез” в Москва, работи в ЦК на ДКМС 8 години, а от средата на 80-те в отдели РИК (културно-историческо разузнаване) и “Активни мероприятия” на външнополитическото разузнаване. Експерт по македонските въпроси. След 1990 г. работи в Международна ортодоксална банка “Свети Никола”, впоследствие се занимава със строителен бизнес.
– Г-н Цветков, кога започнахте работа във Външно министерство?
– Аз всъщност работех във външнополитическото разузнаване. Но вие ме питате за Външно министерство, защото обикновено, когато подхождаме към хора, които представляват за нас интерес, се легитимираме като служители на Министерството на външните работи (МВнР). Обикновено хората получават стрес от служби, от Държавна сигурност. И зависи от случая – понякога си оставаме от МВнР, друг път – поради някаква дълбока, далечна перспектива, се обявяваме за служители на външнополитическото разузнаване.
Отдел РИК
– В кой отдел работехте тогава?
– Работех в отдел РИК – Разузнаване “История и култура” (културно-историческо разузнаване). Отделът се занимаваше с придобиване на архивни материали, на документация от целия свят, която може да ползва нашата историческа мисъл. Всичко това имаше за цел защита на националните интереси и териториалната цялост на държавата. Тогава беше болезнен македонският въпрос, имаше проблеми с румънците в Добруджа. Когато някоя държава има претенции към нашата, е добре да има такива архивни материали, които да доказват нашата теза. Една част от тях се придобиваха официално, друга част – чрез агентурни възможности или някакви други контакти в чужбина. Аз се занимавах с “македонския въпрос” и привличах такъв контингент от сътрудници, които бих могъл да ползвам.
Попаднах на най-добрия
– Кога се срещнахте за пръв път с Георги Първанов?
– Беше доста отдавна – сигурно има повече от 20 години. Работихме заедно по една книга – “Габеро”, свързана с българите в Пиринска Македония, биографична книга, написана от сляп човек …
– Методи Димов…
– Така… Неговата книга трябваше да бъде редактирана от гледна точка на историческата истина и фактология. Тя защитаваше тезата за чисто българския характер на Македония. Започнах да проучвам контингента от специалисти и историци, които работят в тази област, и естествено попаднах на най-добрия – г-н Първанов, Жоро Първанов. Логиката оттук-нататък беше да поискам разрешение от моето ръководство официално да направя среща с него, по време на която да го въвлека в процеса на написване на книгата.
– Имали ли сте идеята да го вербувате за разузнаването?
– Първата среща винаги е проучвателна. Той винаги ми е правил впечатление на свестен младеж. Обясних му за какво става дума – че искаме да го ползваме като специалист при написването на тази книга. Много, много нямаше желание, честно казано, да помага, защото беше дълбоко потънал в своята професия, в историята, и мисля, че това тогава му е било в тежест.
– На първата среща вие сте се представил като служител на Външно министерство, така ли?
– Да, дори не се представих с истинското си име. Използвах бащиното си име – Динков. Мисля, че и в самите документи е написано. Преди всяка среща се изготвяше задание, което се подписваше от ръководството на отдела, пресъздаваше се дневният ред на разговора, който ще се проведе. В крайна сметка вървяхме по предварително съгласуван с ръководството сценарий.
– С кого съгласувахте срещата? С шефа на отдел РИК – Георги Авджиев ли?
– Не, със заместника му, който вече е покойник, Владимир Кънчев. Към Методи Димов беше прикрепен човек (от разузнаването – б.р.), който водеше записките, бяха му дали диктофон. Методи имаше 97% слепота. Различаваше само черно и бяло. Всъщност той беше причината да привлечем хора, защото сам не можеше да работи нито с документация, нито с материали. С Жоро Първанов се виждахме периодично. Подавах му страници – 20-30-40, колкото беше написал Методи Димов, след известно време той ги редактираше и ги връщаше.
Хонорарът
– Какъв беше хонорарът, който му платихте? Методи Андреев твърди, че са 500 лв.
– Няма такова нещо.
– Според Веселин Ангелов са 20 лв.
– Няма такова нещо.
– А колко беше?
– Не мога да се сетя. За такива дейности службата винаги е гледала да реже бюджета. 70-80 лв. да са били. Дори мислех, че той не е получавал пари, лично нямам такъв спомен, но сам Жоро каза, че е взимал хонорар.
Псевдонимът
– А това “Гоце” как се появи?
– Водещият офицер дава псевдонима. Аз съм му бил тогава водещият офицер. Той си приличаше на войвода, беше по-слабичък.
– Не го ли съгласувате с него?
– Не, той не го избира.
– А той съгласи ли се тогава да го наричате “Гоце”?
– Той не си знаеше псевдонима. На всеки българин, привлечен към сътрудничество, даваме псевдоним. Ние винаги работим с псевдоними. Дори и в отдела, когато говорехме за хората, по принцип не използвахме истинските им имена.
– Не е ли изключение във вашата работа да се дава псевдоним въз основа на истинското име?
– Не. Това беше лично мое хрумване. Така ми е харесвало. Симпатично момче. Работим по македонския въпрос, защитаваме някаква кауза, оприличавам го на героя Гоце Делчев.
Знаеше къде работя
– Кога му предложихте да сътрудничи?
– Всъщност, ние официално не сме му предлагали да сътрудничи на разузнаването. Въпросът беше, че когато работим с хора от чужбина и привличаме за сътрудничество български граждани, с оглед на тяхната безопасност трябва да обявим, че работим и в разузнаването. Не помня кога е станало това, но предполагам, че рано или късно се е стигнало до този разговор.
– Предполагате?
– Предполагам, че преди някоя от поредните срещи съм съгласувал с ръководството, че е време да се обявим като служба.
– Тоест, той е знаел къде работите вие?
– Да.
Тънката папка
– Наистина ли е толкова тънка папката “Гоце”?
– Тази папка наистина е много тънка. Ние с него сме се срещали не повече от 5-6 пъти. Дори мисля, че Жоро не работи по цялата книга, защото към края той беше привлечен в една група, ръководена от Александър Лилов и вече с нежелание се срещаше с мен, може би е знаел перспективата пред себе си.
– Говорите за есента на 1989 година ли?
– По това време срещите ни с него бяха много трудни. Той беше постоянно ангажиран. Тогава започна разпадането ни като служба, спряхме да подкрепяме македонската идея и Методи Димов вместо с наше съдействие издаде книгата си в Белгия на собствени разноски.
– Всъщност не е имало друг повод на срещите ви освен тази книга, така ли?
– Това беше общият повод. Може по време на разговорите и това да съм го писал в рапортите, да съм питал за кадърни и грамотни хора по македонския въпрос. Например, аз се познавах с Краси Каракачанов, с когото в никакъв случай не съм работил, но сме били заедно на събиранията на ВМРО, когато организацията все още се изграждаше. Паралелно с това се създаде ВМРО-ДПНЕ в Македония. Защитавах тезата, че ние трябва да оглавим организацията там, Ванче Михайлов беше още жив, всъщност аз водех преписката на Ванче Михайлов, занимавах се с проблемите на македонската емиграция в чужбина. Сътрудничеството с емигрантите е изградено изцяло на тяхното родолюбие, което е толкова заразително, че ако някой иска да заобича родината си, трябва да се срещне с тези хора. Те са били винаги върли антикомунисти, и винаги в името на българщината са се съгласявали да сътрудничат, но само в тази област.
Делото “Гоце” не е агентурно
– Твърди се, че хората, работили към апарата на ЦК на БКП, не се вербуват.
– Точно така. Но Първанов не е бил към апарата на ЦК на БКП.
– Институтът по история не е ли бил към ЦК на БКП?
– Не. Но е така наистина, дори партийни членове нямахме право да вербуваме.
– Георги Първанов е член на БКП от 1981 г.
– Но това не е била вербовка. Искам задължително да изясня едно нещо. Във външнополитическото разузнаване няма категория “агент” за български граждани. Привличането към сътрудничество на хората, които искаме да ни помагат, става в категорията “секретен сътрудник”. Делото “Гоце” не е агентурно, а е СС (секретен сътрудник) “Гоце”.
Движението на папката
– Какво е движението на тази папка впоследствие?
– Тази папка беше архивирана, след като напуснах службата в края на 1989 г.
– Унищожихте ли част от документите в нея?
– Не, нищо не съм пипал в нея. Тогава никой не е предполагал, че Георги Първанов ще стане лидер на партия, ще стане президент. И не е имало никаква логика и никакъв смисъл това да се прави. Не знам обаче какво е състоянието й днес.
– Какво би трябвало да има в нея?
– Всяка папка започва с листчета с проучвания във всички служби – на ДС, полиция, дали не е криминално проявен. След като се окаже, че е чист и че не работи за другите братски служби, тогава вече се мисли дали това е подходящият човек и се пише предложение към ръководството на отдела. Еди- кой си, във връзка с изпълнение на такива задачи е привлечен в качеството си на секретен сътрудник. Преди да бъде привлечен, това се обсъжда, не съм сигурен дали началникът на отдела е бил длъжен да го обсъди с някого от заместниците на управлението, но по принцип там всичко се обсъждаше, всичко беше с разрешение, с подпис, и след като се даде картбланш, се прави план за провеждане на беседа. Там пишеш под какво име се легитимираш, как ще стане. Днес (сряда, 28 юни – б.р.), излизайки от президентството от срещата с юристите им, им предложих – не виждам нищо притеснително – най-добре е съдържанието на тази папка да излезе изцяло във вестниците, никой няма да има какво да каже, в крайна сметка няма нищо вътре, което да го уличава примерно, че е говорил срещу колегите си. Въпреки че съм убеден, че сме говорили за неговите колеги историци – кой в каква област работи. Да кажем имало е идея да се изгради ВМРО, което впоследствие само се изгради без съдействието на службите, и то много бързо. През 1989 г. службите изгубиха интерес към македонския въпрос, България призна първа Македония. Отдел РИК беше ликвидиран може би 2-3 години преди това, ние преминахме към отдел “Активни мероприятия”.
Срещи след 1990 г.
– Срещнахте ли се с него след 1990 година?
– Имах една среща с Жоро Първанов и Николай Добрев през 1997 г., когато предстояха парламентарните избори, Първанов вече беше станал председател на БСП. Бях служител на Международна ортодоксална банка “Свети Никола”. Направихме среща буквално за 5 минути, питахме се какво ще правим сега. Кольо излезе с предложение за наше с Първанов съвместно интервю. Казах, че не виждам необходимост и че ще бъде нагласена работа. Казах на Жоро: “Ти няма от какво да се притесняваш”. Той ми отговори: “Да, аз съм си чел досието. Всичко, което е написано там, е така, както е било.” Накрая решихме нищо да не правим и ако нещо излезе на бял свят, знаем какво да кажем, защото едва ли има какво да крием, а истината не е притеснителна за никого. Разбрахме се всеки самостоятелно да си каже каквото има да казва по този въпрос. Мисля, че всеки, работил за националната сигурност на България, трябва да се гордее с този факт. А и това бяха времена, когато ако поискаш от научен работник да сътрудничи, той никога няма да каже “не”, още повече че не искаш от него да си топи колегите, а просто искаш неговите знания да помогнат в една държавна дейност.
– По негова молба ли беше срещата през 1997 г.?
– Да, аз бях в банката, обадиха ми се и ме помолиха да отида.
– Имали ли сте други срещи с Георги Първанов?
– Виждал съм го пред “Позитано” един-два пъти. Единият път ядеше баничка. “Отбий се, каза, – някой път да се видим и да поговорим, ако мога да ти помогна с нещо.” Така и остана, и повече не съм се занимавал. Не виждам какво повече да си кажем. Когато през 2001 г. той стана президент, си подадох документите за работа в президентството и на третия месец, още не беше сглобен екипът, ми се обадиха, че съм приет. Но впоследствие не бях приет. Но не тая обида, защото нашата обща дейност и нашето минало в никакъв случай не би трябвало да бъдат задължение на единия към другия. И ако отначало имах някаква горчива утайка, като размислих, стигнах до извода, че много правилно е постъпил. Не става дума за моето интелектуално ниво и за грамотност, става дума за това, че един президент не би трябвало да работи с оперативния работник, който го е водил на времето, и второ, както гръмна този скандал, ако съм под крилото на президентството, работата ще излезе малко по-сериозна и нагласена. С това той няма в какво да бъде упрекнат, че ми е подал ръка, с нищо не ме е подкупил. След като нещата не станаха, реших, че вече няма да се занимавам с администрация и с чиновничество и реших да се обърна към себе си и да се занимавам със строителство. Мисля, че политиката е много мръсна работа и не е за мен.
– По-мръсна от разузнаването?
– Да, определено.
Сделка
– Защо според вас това досие не беше използвано още през 1997 г.?
– Имало е някакво споразумение. Вероятно и Първанов е държал Костов с нещо. Всъщност тогава политиката е била на кантар, предполагам, че наистина е имало споразумение и са знаели, че това досие няма да излезе. Иначе тогава Първанов щеше да се изкаже за тази част от живота си съвсем открито. Предполагам, че Иван Костов има копие от досието и го е виждал и чел много повече, отколкото го е чел Георги Първанов или аз. Защо точно сега Иван Костов е решил да шуми около това досие, може би, защото вече условията за сделка не съществуват. Той знае, че колкото и малък да е скандалът, може да се раздуха.
Той изгуби интерес
– В момента търдят, че в досието има 2 справки , а вие казвате, че сте имали 5-6 срещи.
– Трябва да има справка – проучване за Георги Първанов – всичко, което трябва да знам за него, преди да тръгна да работя. Къде е живял, какви са родителите му, справката е много пълна. След това има план за срещата, вътре има рапорт как е проведена срещата, и да има още една справка за още една среща, когато сме се обявили като служба. И това е. Другите срещи са били лежерни, те не са били ангажиращи с някакъв сериозен разговор. Съмнявам се, че някой е сменял нещо, което е почти невъзможно, защото то се подшива, подпечатва, в общи линии да смениш листове в едно досие е нещо много сложно. Правихме и среща на Първанов с Методи Димов. Хубаво е да знаеш човека, за когото работиш, да знаеш причината, поради която му се налага да му се помогне.
– Тук, в България?
– Да.
– И как протече тя?
– Първанов е много въздържан, той никога не е изразил емоция по отношение на тази си работа, може би му е била малко в повечко, защото обикновено бавеше материалите, а ние бързахме.
– Писал ли сте становище, че Георги Първанов е негоден за вербовка?
– След една такава среща е редно да напиша рапорт, с който да известя ръководството, че нещата отиват към приключване. Прецених, че няма да мога да продължа с него. Той изгуби интерес. Може би, защото когато започна работа при Александър Лилов, той е знаел какво ще се случи.
Президентът: Задачата ми бе поставена по искане на МВнР
Няколко думи по т.н. случай “Гоце”. Такава папка има в архивите на разузнавателната служба. Тя съдържа информация за мен и нищо друго – нито ред, нито знак, от мен. В тази папка е отразена работата ми като научен консултант и редактор на един виден български емигрант – голям родолюбец, изстрадал националната ни кауза. Папката е доста поизмачкана, видимо ползвана многократно, но слава Богу, запазена. Въпреки че вероятно са правени много копия… Става дума за задача, която ми беше възложена от ръководството на института по искане на МВнР … лицето, което разясни характера на работата, се представи за сътрудник на Външно министерство. …В края на работата по изданието (книгата на Методи Димов – б.р.) служителят е направил едно непонятно за мен предложение за зачисляването ми на отчет. Без да се случва абсолютно нищо. Без да има никакъв факт. Разработката е закрита.…Въпреки че няма документ, удостоверяващ заплащане, аз заявявам, че съм получил еднократен хонорар по тогавашните тарифи за консултантска и редакторска работа, осъществена в продължение на няколко месеца. Вероятно доста по-малък от хонорарите, които са получавали тогава авторите на партийния орган в. “Работническо дело”.
