Другото лице

Край! Свърши се… По лицето ù плъзна лека, доволна усмивка. Уморените ù очи сълзяха от часовете, изкарани пред компютъра. Разтърка ги, но усещането, че са пълни с пясък не я напусна. Приглади буйната си побеляла вече коса и стана. Усети остра болка в ставите, първите няколко крачки и се сториха цял героизъм, но с присъщия си устрем се отправи към банята. От спалнята се чуваше юнашкото хъркане на Петър. Катерина леко потръпна. Беше омъжена от тридесет и четири години, три месеца и осем дни. Броеше ги. Броеше ги от онзи ден, в който осъзна, че животът ù беше превалил и не ù беше останало нищо друго, освен Петър. А и той беше различен. Отдавна го нямаше онзи мъж, в който беше влюбена преди много години. Бавно се бе превърнал в подобие на човек-пиеше много, не се задържаше никъде на работа, не можеше да разчита нито финансово, нито физически, никак не можеше да разчита на него, но инерцията беше толкова голяма, че се чувсваше уморена и безсилна за каквато и да било промяна.  Катерина отново разтърка уморените си очи и пусна топлата вода. Беше се съблякла механично и беше забравила да провери има ли топла вода изобщо. Беше хладка. – Нищо – каза на глас жената – тъкмо ще ми се проясни съвсем пред очите. И се усмихна. Тъжна усмивка, събрала горчивината на една илюзия, един измислен, чужд живот, нещо от което се мъчеше да избяга през последните две години, но все не ù достигаха сили. Преди четири години издателството, в което работеше фалира. Остана на борсата. Хвана се на работа в една шивашка фирма, но не издържа на вулгарността и цинизма в отношенията на жените там. После започна в хранителен магазин, но и там изкара само три месеца. Не беше по силите и да мъкне касите с бира и безалкохолни, а и в последния месец изчезнаха няколко бутилки водка „Флирт” и разбира се… явно Петър злоупотребяваше, макар и да не си призна. Катерина се уплаши: „Ами ако посегне и в касата? Как ще връщам парите после?” Течеше срокът за предизвестие когато срещна бивш клиент на издателството, поприказваха и той ù предложи да направи някой и друг превод за него. Прие с удоволствие. Човекът докара компютър в дома ù, предплати Интернет за една година. Така започна нейната самостоятелна практика като преводач. Владееше добре английски, испански и руски, а и от дете се увличаше от литература, така че работата наистина ù доставяше наслада. Беше приятно. Разполагаше с време за всичко, понякога имаше пролуки от по месец без преводи, но парите ù стигаха да поддържа скромното си домакинство, дори си купи собствен компютър-лаптоп на старо, но и вършеше работа. В една от пролуките реши да се регистрира в един форум, четеше отдавна там и по някакъв странен начин като че ли познаваше потребителите, сякаш ги виждаше пред себе си, бяха ù станали толкова близки… отдавна нямаше приятели, двамата им синове живееха, единият в Дъблин, другият в Пловдив… Катерина беше сама и в дните, и в нощите и усещаше остра липса от общуване с друго човешко същество. Регистрира се и … се започна. Беше ù интересно колко е лесно да се представиш за друг човек в Интернет, да скриеш годините си, името, да скриеш целия си скапан живот и да живееш нов-такъв, какъвто винаги си искал, бляскав, с много пътувания, с мечти, с душевност, която не е изкорубена от тревоги и пропита с алкохолния дъх на вечно пияния съпруг. Започна да пише плахо, но срещна насърчение, отпусна се и тогава наистина започнаха да се получават прекрасни разкази и стихове. Хората я търсеха, харесваха я, липсваше им когато уж пътуваше до някое местенце в света. Беше си създала великолепна легенда, в която дори и тя самата понякога се ловеше, че вярва. До… до онзи момент, в който най-близките ù хора от форума започнаха да настояват за среща. Това не го беше мислила. Тя не беше изобщо предвидила, че в някой ден виртуалността ù няма да е достатъчна и всички онези, които обичаха нейния образ щяха да пожелаят да я докоснат, да вдъхнат реално парфюма ù, да усетят топлината на малките ù пръстчета… Трябаше да измисли нещо, нещо което да спре желаещите среща. Не искаше да е болест, не искаше да е смърт… беше суеверна и не искаше да предизвика съдбата. Реши, че ще е най-удачно ако се омъжи, така младите мъже от форума щяха да се респектират, а младите жени щяха да спрат да ревнуват. Защото и това го имаше. Ревност. Макар и да беше премислила добре всичко и по няколко пъти проверяваше какво пише, за да е по основната легенда, се оказа, че има хора, които все по-малко и по-малко и вярваха. Постепенно се отдръпваха от нейния ник и каквото и да сътвореше вече почти за никого не представляваше интерес. Катерина толкова се вживя в ролята си, че се спусна да обвинява другите за това, че не ù вярват, но резултатът беше, че хората отсреща искаха да я видят, за да върнат и вярата си в нея. Не посмя да каже на никого за годините си, за скъсания си пуловер, който носеше от пет години в зимните месеци, не успя да признае, че не беше правила любов от десет години, че никога не е била висока и стройна, че никога не е била с кестенява коса, че… Измъчваше се постоянно, разкъсана между своето истинско аз и онова измисленото, на младото, ведро същество, прегърнало целия свят в себе си. Месеци ù трябваха, за да стигне до решението на дилемата. Днес го направи. Заличи навсякъде измисления образ. Плака дълго. „Край. Свърши се. И какво? И какво ще правя сега?” Една сълза се търкулна по набръчканата и буза и се спря точно в средата на брадичката ù. Катерина потръпна от студената вода. Вече съвсем беше изстинала. Отми остатъка от сапун на лявото си рамо, загърна се с овехтялата хавлия и премина на пръсти покрай спалнята, оставяща капчици вода по замърсения мрамор в коридора. „Трябва да почистя малко” – мина за секунда през ума ù. Легна на малкото канапе и метна родопското одеало върху себе си. Усети как се затопля, притвори очите си. „Колко е мекичко и топло одеалото, което купих в Перу преди няколко месеца…” Подскочи, от гърдите ù се изтръгна стон и едно протяжно – О-о-о-о, Боже-е-е-е… Крясъкът разцепи нощната тишина.