Епопея на негодниците

КАК СЛУЖБИТЕ КОВЯХА „ДЕМОКРАТИ“:

ИВО ИНДЖЕВ ─ ПОДЛЕЦЪТ СЕ РАЖДА

 

Възможно ли е някой да е комунист и ченге по рождение?

В резултат на дългогодишния си опит, включващ емпирични изследвания, бащата на криминологията професор Чезаре Ломброзо доказал, че престъпниците се раждат такива.[1] Те са плод на наследствеността и средата, в която са израсли. Както и хомосексуалистите – плод на грешка в зачатието или гена им. Няма причина да не се доверим на прочутия италиански професор.[2] Същото се отнася за комунистите, фашистите, нацистите и ченгетата. У нас е приет и би трябвало да действа Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обнародван в „Държавен вестник“, брой 37 от 5 май 2000 г.[3] По силата на формалната логика всеки, който съзнателно е бил активен участник в него – членувал е в комунистическата партия, заемал е ръководни и/или щатни длъжности в нейните филиали и подопечни организации, бил е щатен или нещатен сътрудник на репресивните тайни служби, е престъпник или съучастник в престъпление.

Работилият за ЦРУ американски психолог Григорий Климов твърди, че всеки комунист е активен или латентен хомосексуалист. В него тлее нещо сбъркано по рождение. Като някакъв скрит лоцман жаждата за власт, а аз бих добавил и за изява (болната амбиция, нарцисизмът) води тези хора не само към грехопадението, но и към дегенерацията. Те са осъзнати или неосъзнати садисти. Поради тяхната психика или зависимост от миналото често пъти идентичната ръководна среда превръща тези техни дефекти в предимство, осигурява им различни високи постове. „От друга страна, обикновено садизмът е свързан с хомосексуалността – пълна или частична, явна или скрита, латентна или потисната. Това е нещо като откуп, който дяволът на дегенерацията взима за властта, за славата и величието.“[4]

Ето защо е напълно възможно да приемем, че роденото от комунисти и ченгета същество, възпитано в тяхната милиционер-болшевишка среда, съвсем естествено деградира до писач на агентурни донесения ─ доносник.

 

Моралът на строителя на комунизма

 

Явно такъв е случаят с назначения „демократ“ Иво Инджев. Ако си позволим да перифразираме друг „герой“ на прехода, той е „един от най-успешните проекти на Държавна сигурност“.[5] Комплексът за власт го тласка към „високи“ изяви. Навремето, когато господарите му го гудиха в креслото на главен редактор на „най-антикомунистическия“ вестник „Демокрация, всекидневно диреше славата чрез кратки, но високохонорарни „Статии на свободата“.[6] Явно се изживяваше като „Прометей“ на „новото време“. Досущ като митологичния герой, другарят Инджев се е пръкнал в „аристократична“ среда, но с най-ярко червена окраска, ако използваме този 00подходящ за случая русизъм.[7] В един миг се е „осъзнал“ и е преминал от другата страна. Пожелал е със „сиянието си“ да „осветява“ потъналите в „тоталитарен мрак народни маси“. Такава е и словесността му.

Ето ви кристално чист образец на теомания. „… Думата „теомания“ произлиза от корена тео, т.е. Бог… Понякога на Запад наричат теоманията „месиански комплекс“, а в Съветския съюз – „мания за реформаторство“. Казват, че в КГБ дори изработили гумен печат – „Мания за реформаторство“, и го удряли върху папките със съветските дисиденти.“[8] (Почти до един – бивши членове на КПСС.)[9] Както отсъдил философът Бердяев Бердичевски „през цялото време опираме до термина „съюз на сатаната и антихриста“.[10]

Днес настоящият „дисидент“ Инджев, произлязъл от недрата на БКП, предвожда борбата срещу „върховното зло“ у нас – Паметника на Съветската армия в столицата. Нищо, че това е плагиатство, най-обикновена кражба на идея. Тъй като още през 1993 г. Столичният общински съвет прие решение за премахването на този символ на унижението на българския народ. А години наред водещият на вече сваленото предаване „Безкомпромисно“ на телевизия СКАТ Георги Жеков поне веднъж месечно призоваваше за разрушаването на монумента. „Демократичният комунист“ Иво не обелва дума за това.

Другарите са свикнали така – да постигат нещата на чужд гръб. И с лекота да променят своите убеждения, схващания и позиции. Веднъж чух и видях другарят Иво Инджев да сочи с пръст от телевизионния екран: „Който на 20 години не е бил комунист ─ той няма сърце! Който на 30 продължава да е комунист ─ той няма акъл!“ От фактите, които ще представя чрез документи и свидетелства, ще проличи: другарят Инджев „няма акъл“. Защото и на 35 е продължавал да вярва в „светлий комунистически идеал“ и в някакво „социалистическо бъдеще“.

За да няма скрито-покрито и незаслужени клевети, нека изясня. Преди време Инджев се нахвърли върху Николай Колев-Босия, Маргарита Михнева и моя милост с обвинения, че едва ли не от завист ръфаме неговата „неопетнена“ и доказано „демократична“ плът. (Няма как да докосваме духа му, тъй като комунистите и ченгетата са лишени от този най-висш Божи дар.) Босият бе изкаран дребен рекетьор, който крънкал хонорари?! Моето „неправилно“ отношение към „светлий Инджевий лик“ бе обяснен с озлобление, породено от факта, че някога ме бил уволнил. Което е колкото вярно, толкова и преиначено. Понеже когато в края на 1993 г. го натрапиха в някогашния всекидневник „Експрес“, по причина, че зад него стоели много пари, както ми обясниха Любомир „Пъпката“ Павлов и подопечният му Стефан Софиянски, бях поел ангажимент сам да напусна. Просто „славният“ журналист не ме изчака три-четири дни, за да закръгля годината, което бе важно за оформянето на трудовия ми стаж.

В Инджевата версия по случая с Михнева пък израства величавата фигура на „героя-спасител“ на онеправданите: „Маргарита Михнева също не знае, защото никога не съм й го казвал преди, че навремето, когато я изгониха от телевизията, аз я защитих. Предложих в клуба на младия журналист към СБЖ да излезем с декларация в нейна защита.[11] Което, разбира се, не беше прието, защото тя беше изгонена, както се твърдеше, по лично нареждане на Тодор Живков. Е, след това я компенсираха, като й дадоха възможност да прави репортажи за възродителния процес. Не мога да разбера откъде идва това озлобление, та ходи наляво и надясно и разправя клевети по мой адрес. И не мога да си отговоря, защо тези хора, тези големи антикомунисти, вярват на ченгетата, а не на мен.“[12]

Обграден от злокобни врагове, като един нов Щирлиц „героят“ се оказва сам срещу вътрешното и международното положение. Един „Давид“ на „синята демокрация“. Злите врагове обстрелват неговата изконна „демократичност“ с гаубиците на клеветата, а той отбива набезите им, въоръжен само с прашка, пардон – с перо. Само че „бронебойни снаряди за неговата непоколебима вяра в „демокрацията“ няма открити“, ако перифразираме „пролетарския поет“. Тези „гадове“ не вярват нему, а „на ченгетата“. Сякаш да се доверим на Инджев не означава „да повярваме на ченге“…

Или просто сме длъжни да го слушаме и само да кимаме утвърдително. Навярно така е „демократично“. Защото Инджев, е носителят на върховната правда! Той е пътят и истината… Той е! Спомнете си увода и „дявола на дегенерацията“, който взима дължимото „за властта, за славата и величието“. Да си повярваш, че си безпогрешен, знаменит, извисяваш се над всички, нещо повече си от останалите, е признак на онова душевно отклонение, наречено „легион“. Защото при такива клинични случаи личността се раздвоява и дори умножава: „легион ми е името, понеже ние[13] сме много“.[14]

„Величието“ на „героя личи от начина, по който се сравнява с други „отрадни“ персони: „Бих могъл да ви приложа списък на световно известни „ренегати” на комунизма, чийто принос за разгрома на комунизма като идеология, авторитет и практика е не просто голям, но в някои случаи ─ решаващ. Това са големи имена сред писатели, политически дейци, интелектуалци. Но няма да го направя, за да не давам поводи за подигравки, че се сравнявам с тях (знам, подигравките и без това няма как да избегна, особено от страна на дребни душици, радостни да хвърлят камък от засада, което ги кара да се чувстват по-значими).“[15]

Какъв титан! Милото ченге, не спази заканата си, сравни се. И всичко това отново стана някак неусетно за него. Професор Ломброзо определя проблема като „комплекс на властта“, а много други ─ като „Наполеонов комплекс“. Върнете се назад и отново обърнете внимание на Инджевия мироглед: „Който на 20 години не е бил комунист ─ той няма сърце!“, твърди „борецът за правда“. В този момент колко от вас се хващат за гърдите?…

Григорий Климов заключава: „Работата е в това, че всички тези революционери – това по правило са всякакви психопати, психотици и невротици, които са задвижвани не от любовта, равенството и братството, за които всички те крещят, а от тъмни фройдистки комплекси, където комплексът за власт е главната движеща сила.“[16] На Иво Инджев си му личи…

 

Дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън[17]

 

И без друго Инджев вече ме обвини, задето вярвам на „ченгета“, нека още веднъж се „омърся“ със свидетелство на един от тях, пенсиониран другар от особената професия „журналист“.[18] Той е огласил следното обръщение:

„Като памфлет публикувах във в. „Дума“ едно „интервю“ с Иво Инджев. Предизвикан бях от нескромното му поведение на водещ телевизионното предаване „В десятката“. В него Инджев грубиянства с гостите си, като ги прекъсва, иронизира и поучава подобно на фелдфебел младите войници.

Подбивах се в „интервюто“ Иво да ме покани за събеседник, но да разменим ролите: аз да задавам въпросите, а той да отговаря. В стил „Инджев“, т.е. прекъсвайки го, разказах в памфлета неговата биография. „Десятката“ този път улучи създателя си, защото Иво изпрати до в. „Дума“ светкавичен факс. Той окачестви изнесеното като компромат, а мен нарече клеветник. Заплаши ме със съд, та да съм помнел кога съм си имал работа с него. С две ръце моля Опашатия да подтикне честолюбеца да изпълни заканата си. Не знам, кой от двамата ще бъде обявен за клеветник, но съм сигурен, че като обезщетение аз ще сложа в джоба си 10 000 лева. Правя сметка, че това са 100 мои месечни пенсии, та следващите осем години ще мога да преживея по-сносно и сравнително по-човешки. При тежкия ми материален живот днес за повече не бих могъл и да мечтая.

По-долу повтарям това, което зная за Иво Инджев, като се надявам, че написаното и подписаното от мен ще бъде допълнителен подтик на оклеветения да ме даде на прокурора.

• Ще отрече ли набеденият Инджев, че мама Люба Инджева беше офицер в тайните служби на Държавна сигурност?

• Ще отрече ли оклеветеният Инджев-син, че беше напътен да учи в Москва от мама Люба по препоръка и с направление от Държавна сигурност?

• Ще отрече ли ощетеният Иво Инджев, че изпращането му на работа в Бейрут бе заради чисто литературни занимания: да превежда прочутия арабски епос „Приказки от хиляда и една нощ“?

• Ще отрече ли финансово затрудненият Инджев, че е получавал пари под различна форма от КДС?[19]

• Ще отрече ли, че когато беше генерален директор на БТА бе уволнен като нелоялен държавен служител от проф. Любен Беров, след което се заключи в кабинета си две седмици и че цялата ни вестникарска дружина се забавляваше от окупационната смехория?

Много му се насъбра на Иво Инджев, поради което и аз искам да призная една грешка, която допуснах в интервюто си с бившия стипендиант на Държавна сигурност в Москва, бившия резидент на българските тайни служби в Бейрут, бившия главен редактор на „Демокрация“, бившия коментатор на радио „Дойче веле“ и настоящ солист на предаването „В десятката“ на bTV.

Посипвам си главата с пепел, защото писах, че майката на Ивовия баща, а всъщност бабата на неговата майка, е чешка еврейка. Ще добавя, че го казах не като генетичен упрек към известният тв-водещ, а като непризнателност от негова страна към фамилното му потекло. В явните си дописки за положението в Близкия изток Иво Инджев ни проглушаваше ушите с възторжени думи за каузата на арабските страни и яростно нападаше самотния тогава Израел. Позволих си да отбележа, че в ония години това ми правеше тягостно впечатление и че той не биваше да бъде толкова краен към еврейската държава. Ако не за друго, поне от задръжки към една наследена макар и твърде далечна памет.

В отговора си Иво Инджев изглеждаше докачен от това, че му правя расов упрек. За да докажа чистотата на намерението си, ще го успокоя със следното:

По време на нацистката окупация на Франция германо-френската комисия по расова хигиена посещава Пабло Пикасо през 1942 г.

─ Колко процента еврейска кръв тече в жилите ви? – запитали строгите съгледвачи.

─ Нито един процент, за което дълбоко съжалявам! – отговорил великият Пикасо.

Кой обаче е Пикасо и кой е Иво Инджев? Нерде Ямбол, нерде Стамбул?…“[20]

„Опашатият“, както казва авторът на горните редове, си няма работа. Навярно затова създаде някаква възможност да проверяваме фактите и да сверяваме свидетелствата. Да видим дали твърденията му съдържат някаква доза истина? Пред мен е копие от „Автобиография на Иво Любомиров Инджев“. Тя носи датата 9 април 1975 г. В нея авторът дава кратки сведения за семейството, в което се е пръкнал.

„Баща ми Любомир Инджев е роден… След 9.ІХ.1944 г. работи последователно в радио София, в. „Работническо дело“, а от 1954 г. във вестник „Вечерни новини“. Понастоящем заема длъжността завеждащ отдел „Икономически“ във в. „Вечерни новини“ и е член на редколегията на вестника. Член е на БКП от 1946 год.

Майка ми Люба е родена… в работническо семейство,… на бояджия и… тютюноработничка. И двамата активно участвали в борбата против фашизма и капитализма, за което са признати за активни борци. Майка ми е завършила средно търговско образование. Преди 9.ІХ.1944 год. е била член на РМС, а от 1949 год. е член на БКП. Работила е в Министерството на вътрешните работи, КНТП,[21] МНО,[22] а от 1969 год. работи в МВР.“[23]

Явно поднесените ни от Методи Георгиев данни са верни. За приносителя им узнах, че е от същото котило ─ комунист, бивш военен, а „по-късно е редактор в радио София, вестник „Отечествен фронт“, Националната телевизия“.[24] Все пак възможно ли е да сме подведени, пак от „ченгетата“…? Едва ли документите на Държавна сигурност съдържат недостоверни данни за агенти от средата и класата на Инджев. Обаче самият обект на „оклеветяването“, който е бил готов да дири справедливост в съда, опровергава част от изнесеното за него. Той не отрича алено червения си произход – няма как. Но отхвърля част от останалото:

„Още като директор на БТА, т. е. в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването (твърде лично е да обяснявам и е недостойно да прехвърлям отговорността за факта, че изобщо съм кандидатствал за такъв стипендиант, макар да съм бил само на 20 години, с нулев жизнен опит извън комунистическия инкубатор).“[25]

Разказаха ми, че в пространно интервю в рамките на предаването „Станция Нова“ на Нова телевизия в неделя, 23 януари 2011 г., Иво Инджев шумно отрекъл да е бил стипендиант на Държавна сигурност. Значи този Методи Георгиев лъже. И заслужава да бъде изправен пред съда за клевета. Обаче три години и половина по-рано, когато обяснява следването си в СССР, Инджев твърди друго: „Бях държал изпити тук в Софийския университет и заминах да уча в Московския държавен университет като стипендиант на Държавна сигурност.“[26]

Ето че бай ви Методи е изнесъл истината. Между това признание на другаря Инджев и последвалото „още… в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването“ е изминала само година. Значи, първо, в „в началото на 90-е“ другарят Инджев е „обяснил“, че не е бил стипендиант на разузнаването, разбирайте Държавна сигурност. През есента на 2007 г. вече отрича това и признава – бил е. Дванадесет месеца по-късно се връща на първоначалното си мнение – не е бил. Истинска шизофрения. Спомнете си: „Това е нещо като откуп, който дяволът на дегенерацията взима за властта, за славата и величието.“ Май има и още нещо. Намирисва на задкулисна роля в „обществените процеси“, която е твърде различна от явната.

Можем ли да намерим арбитър, за да се доберем до истината? Няма как, без да опрем до ченгетата, които „антикомунистът“ Иво тъй ненавижда. Отново с риск да бъда изкаран всякакъв, им предоставям думата. Защото за мен истината е над всичко. Например фамозният говорител на кабинета „Виденов“ Красимир Райдовски, офицер от Първо главно управление на ДС, споделя:

„Всички служби търсеха качествени хора и на някой може да му се направи картонче, за да бъде предпазен от „посегателство“ на друга служба. Така може да стане, когато някой се изчаква да завърши примерно. Имаше един такъв човек, Иво Инджев, доколкото ми е известно. Той е бил стипендиант на Първо главно управление на Държавна сигурност. Значи той също би трябвало да има регистрационен картон, за да не подходи военното разузнаване към него примерно, докато той е бил студент във висшето учебно заведение в съответната страна.“[27]

Съвсем наскоро друг „гений“ на „демокрацията“, бившият шеф на шпионажа Бриго Аспарухов, също изпада в „демократично“ откровение: „Когато станах директор на разузнаването, забраних да се интересуват от емигрантите. Да, признавам, че до 1991 г. е работено по такива хора. Забраних да се използват журналисти, бивши агенти, в посланическия апарат. Между 1991 и 1997 г. не се използваха услугите на тези хора. Включително Иво Инджев, който е един класически сътрудник на разузнаването и издържан от разузнаването, за да се образова и следва, не е използван никога.“[28]

Да не вярвам на ченгетата? Но нали Райдовски, Аспарухов и самият Инджев са ченгета? Кой лъже и кой говори истината? Както доказах, Инджев променя мнението си със скоростта на мартенското време. Правил го е не веднъж. Когато е било удобно, се е спотайвал. И обратно, щом е усещал ножа, опрян до своите незначителни остатъци от гузна съвест, е изпъчвал гърди пред медийната амбразура като същински Александър Матросов, на когото се е възхищавал. От осведомен приятел, тъй силно недолюбван от Инджев, знам, че нашият „герой“ не само е бил стипендиант на Държавна сигурност. Преди да отиде в Бейрут, е бил на специална подготовка в Сирия. Моят ненавиждан от Инджев близък е получил информацията от бивш шеф на военното разузнаване. В архива на офицера се пази дори номерът на автомобила, който го е отвел при съветските другари.

Що се отнася до това дали „между 1991 и 1997 г.“ не е бил използван от службите, Бригадирът от пернишкото село Вискяр може и да лъже. Или по-скоро се прави на неосведомен. Ако Инджев не е ползван за работа срещу имигрантите, то тук е действал и то под пълна пара. Още през 1993 г. двама осведомени – един отвън „син“, а отвътре „червен“ министър на вътрешните работи, и един виден бетеанец и агент на Първо главно, с вуйчо известен писател и генерал от ДС, ме осветлиха за Иво-Инджевата дейност. Включително и за някакви негови връзки с КГБ. Дали е вярно? Няма как да докажа каквото и да е във връзка с последното. Ала съвсем скоро ще се убедим, че Инджев е използван. Ще лъсне и мирогледът му – с пълен милиционерско-болшевишки блясък.

Но да се върнем към произхода и Божията присъда: „Пазете се от лъжливите пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители: по плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репей? Тъй, всяко добро дърво дава добри плодове, а лошо дърво дава лоши плодове: не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огън. И тъй, по плодовете им ще ги познаете. Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен. Мнозина ще Ми кажат в оня ден: Господи, Господи! не в Твое ли име пророкувахме? И не в Твое ли име бесове изгонвахме? И не в Твое ли име много чудеса правехме? И тогава ще им кажа открито: никога не съм ви познавал; махнете се от Мене вие, които вършите беззаконие.“[29]

Комунистите са прави да ненавиждат и преследват християнството. Някога Инджев пророкуваше в името на диктатора, а днес проповядва някаква „демокрация“. Както най-увредените от комплекса на властта. Например Мусолини, който от социализма прескочил във фашизма. Така и този „червено-син“[30] Иво се лута между комунизма и „християндемокрацията“ в местен Костовистки вариант.[31] Ако анализирате идейните схващания и на Бенито, и на Инджев, ще установите, че на практика те никога не са помръдвали. Стояли са си при социализЪма. Тъй като, макар умишлено да е провъзгласен за „крайно десен“, фашизмът си е социализъм с национален привкус. Всички те – комунисти, фашисти, демократи, нацисти, либерали, ционисти… приличат на кучето, което гони опашката си. Досущ като него уж бившите другари се надяват, че ще я стигнат, за да я откъснат. С други думи, за да се избавят от миналото си. Но то ги следва като сянка. Ако перифразираме един от любимите ми писатели, всеки ходи с миналото си. На един то е като купа сено, а на друг ─ като топлийка. Накрая бягащите от своето „бивше“ биват застигани от вербовката и подчинението. Тъкмо за това са родени и са мечтали.

 

Доносникът не бил доносник, а само донасял

 

В приказките за деца или по-скоро за приспана публика, които другарят Иво Инджев от години неуморно разправя, за кой ли път без да иска признава, че е доносничил. Разбира се, понякога хитро подхлъзнат от интервюиращите го журналисти:

„Имахме един разговор с големия шеф по тази линия [на репресивните секретни служби] в посолството, който ме покани на кафе на крайбрежната улица в Бейрут и съвсем между другото ми подметна, и то така, че да ми стане пределно ясно колко хубаво ще бъде да му казвам какво си говорят българите в Ливан и по света.

Аз пък така извъртях гръб на другата страна, че той никога не поднови този разговор. Разбра, че от мен доносник не става…

В „Международния отдел“ на БТА, където работех в така наречения „Секретен отдел“, получавахме информация от цял свят. Гледахме СNN, слушахме западните радиостанции, разбира се, „Свободна Европа“ и всякакви други забранени предавания. Четяхме всичко, което пишеше в западния печат. Тази информация, която получавахме в „Секретния отдел“, се сваляше на текст и се правеха най-различни категории секретни бюлетини. Имаше един много специален суперсекретен бюлетин, който се издаваше в един-единствен екземпляр. Той беше предназначен единствено за Тодор Живков, защото в него се събираше информация изключително за семейството на Първия. Голяма част от нея беше неизвестна и за службите.

─ … Впрочем какво донасяхте на Тодор Живков в персоналния му бюлетин?

─ Например това, че Иван Славков е въвлечен в бизнеса с оръжие, контрабанда на наркотици и оръжие чрез българските тирове, които пътуваха из Европа, Азия и Африка. Имаше и за Людмила, но за нея повечето неща днес са публична тайна.“[32]

Ако това не е донасяне, здраве му кажете. „Класика в жанра“, както гласи шаблонният израз! При това с характеристики, типични за Шесто управление. Възможно е Митьо „Гестапото“ доволно да потрива ръце. Нали твърди, че тъкмо той следял висшата номенклатура? Да донасяш на тъста за зетя – каква е разликата с доносите на Петко Бочаров за негови съученици от Американския колеж или на Георги Коритаров за състудентите си? А Инджев осъжда с лекота и обсъжда с погнуса агент „Алберт“…[33]Впрочем почти всеки офицер от ония служби ще ви признае, че при необходимост агентите на едно управление са били ползвани от всички останали…

Обърнахте ли внимание на изразните средства? Инджев хем клевети, хем се опитва да е внимателен и да предпази. Компартийният „принц“ бил „въвлечен“. Не въртял контрабанда, не се е захванал с нея или впуснал да превозва незаконно… Това издава подготовка, специална подготовка, превърнала се в начин на мислене. Инджев твърди, че не е служил като ченге извън Ливан. А донася как „Батето“ бил „въвлечен“ в мръсна търговия из три континента! Откъде е бил толкова осведомен? И защо не казва кой е „въвлякъл“ главния правешки зет? При това топи от тук, от София, от сградата на БТА, а не от онази „тежка чужбина“.

Престъпниците се раждат или биват отглеждани, подлеците също. В повечето случаи и агентите, и вербувалите ги офицери са от един дол дренки. Онзи, който е регистрирал Иво Инджев в Държавна сигурност, понастоящем е преуспяващ „бизнесмен“. Вестник „168 часа“ разкри: „С управление на пари по проекти и фондове се занимава и друг бивш дипломат Тодор Стайков, осветен като кадър на ДС. Сред неговите съдружници във „Вива асоусиътс“ и „Вива консултинг“ са Александър Паличев, бивш зам.-министър на културата, и Иван Димовски. Офицерът от ДС Иван Димовски стана известен с това, че е вербувал навремето журналиста Иво Инджев.“[34]

В този цитат е използван изразът „е вербувал“. Така пише и в регистрационното картонче на Инджев, обнародвано от Комисията „Евтимов“: „Вербувал го служител: Ст. лейт. Иван Делев Димовски на 08.07.1983 г., регистриран на 12.11.1983 г.“[35] Значи първо го е вербувал, а след това го е регистрирал. Докато тъй „честният демократ“ Иво Инджев твърди, че не е бил вербуван, а сам отишъл в Държавна сигурност, за да се предложи. Както проститутките на околовръстното шосе се предлагат на минаващите с автомобилите си шофьори. Ето, вижте:

„─ Г-н Инджев, нека още от самото начало изясним цялата истина за агентурното ви минало.

─ Истината е, че аз доброволно отидох при тях, инициативата беше моя. Имам предвид отидох при хората от Първо главно. Не се правя на жертва. Бях едва на 20 години. Току-що излязъл от казарма. А те ни промиваха мозъците още от детската градина. Пък и тогава такива ми бяха представите за живота. Всичко това изглеждаше много светло като перспектива. На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари, разбира се. Звучеше много примамливо. И вълнуващо.

─ И какво стана по-нататък?

─ Бях държал изпити тук в Софийския университет и заминах да уча в Московския държавен университет като стипендиант на Държавна сигурност.

─ Подписахте ли прословутата декларация за сътрудничество и някакви други документи преди това?

─ Със сигурност съм подписвал някакви документи, някаква декларация там. Имал съм със сигурност и някакво агентурно название там. Това впрочем скоро ще се види. Буквално до дни смятам да видя прословутото си досие. Много съм любопитен да прочета какво пише там.“[36]

Сиромах! Колчем стане дума за срамотиите му, го наляга пълна амнезия. Обаче какви подробности си спомня за на пръв поглед удобната страна на своето сътрудничество на репресивните тайни служби на алчно червения фашистки режим:

„Моето сътрудничество се състоеше в това да давам мнение по политически въпроси от Близкия изток. Което аз правех в доклади за БТА – публични и секретни. За публичните няма какво да обяснявам, предполагам. Те бяха за публиката, прецедени през съответната цензура. Истинската свобода на словото беше в секретните бюлетини. Можеш да пишеш всичко, което мислиш, и то влизаше без цензура в съответния секретен бюлетин, който отиваше директно на бюрата на висшето ръководство на България. Така че по тази линия съм вършил най-секретната си работа…“[37]

Само онзи, който не е прекарал част от живота си в годините на тоталитаризма, не разбира колко доверено лице на комунистическата номенклатура и на нейния „челичен юмрук“ Държавна сигурност е бил настоящият „борец“ против комунизма, съветизма и Червената армия. Това ме връща към типичната за ченгетата материална мечта на Инджев, съдържаща се в неговото откровение: „На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари…“

То издава онази трескавост на „героя“, която е тъй типична за „комплекса за власт“: „… По мнението на много учени „властовият комплекс“ почти винаги е свързан със садизъм, а садизмът – с хомосексуалността и престъпността… Това се нарича „вождистки комплекс“ или „властови комплекс… От гледна точка на Висшата социология това е борба за власт, представлява съсредоточаване на дегенерати, обладани от комплекса за властта.“[38]

Според еврейския изследовател Бенджамин Карпман „властовия комплекс е подтиснат садизъм и по правило е свързан с хомосексуалността“.[39] Това е „тайнственият „Ленинов комплекс“, който превръща хората в истински революционери“.[40]

Хилядите затворници в килиите и концентрационните лагери на комунизма опитаха на гърбовете си „меда“ на тези червени комплексари. „… Комплексът за властта, вождисткият комплекс, хомосексуалният комплекс на другаря Ленин. За това говореше и главният психиатър на главната психиатрия във Вашингтон доктор Карпман.“[41]

Как другарите-комплексари от сорта на Иво Инджев като хамелеони с лекота преправят своята външност, надявайки овчи кожи, а в същността си остават вълци, ще узнаете в продължението – с „дела и документи“. Престъпленията, които извършват, са по-тежки от убийство.

 

             Следва.

 

Очаквайте в продължението на „ЩЕ УЗНАЕТЕ ИСТИНАТА И ИСТИНАТА ЩЕ ВИ НАПРАВИ СВОБОДНИ“: Защо светът е такъв и нещата не вървят.