Епопея на негодниците

КАК СЛУЖБИТЕ КОВЯХА „ДЕМОКРАТИ“:

ІІ. СС „ИВАЙЛО“ ─ ЕДИН ОТ ФИЛИГРАНИТЕ НА БКП И ДС

 

                           Продължение.

„1. Считам за нецелесъобразно на този етап да се ангажира „Ивайло“ за реализация на АМ.[1] В подходяща форма може да бъде използвано мнението му за тенденциите и настроенията в редовете на интелигенцията.“[2]

Това е написал на 27 декември 1989 г. офицерът, който е вербувал Иво Инджев за секретен сътрудник на Държавна сигурност. И по този начин му е ударил мощна като съветска ракета ускорителна инжекция, издигнала го до върховете на неговата нова „демократична“ кариера. Без друго лицето се е радвало на „космически“ старт по рождение.

 

 

Агентът никога не е свободен

 

Както посочихме, днес ченгето Иван Димовски е преуспяващ „бизнесмен“. Другарят Инджев пък изпълнява ролите на водещ „антикомунист“ от кариерата на Държавна сигурност. Радва се на признанието на „народните маси“ като водещ журналист и общественик, който се бори срещу всичко съветско и руско. Нищо че тъкмо в съветската, а не в руската столица са преминали едни от най-хубавите години от живота му. Даже там е срещнал любовта, оженил се…

Струва ми се, че за пореден път се сблъскваме с властовия комплекс. В съществата, обладани от него, живеят най-малко две личности. Затова толкова лесно прескачат времеви граници, епохи, преодоляват бариерите, които разделят тяхното минало от настоящето им. Винаги са готови за успех в бъдещето. Просто нямат морални задръжки – никакви. Нали си спомняте Иво-Инджевото откровение: „На младеж като моя милост хората от Държавна сигурност освен всичко друго обещават кариера, власт, влияние, пътувания, пари…“?[3] Какво ли са му предложили след „демократичните промени“?… Навремето, още на 3 март 1976 г., Иво Инджев собственоръчно е написал следната „Молба“:

„До началника на управление кадри на МВР.[4] 

Другарю началник, моля да бъда зачислен като стипендиант на МВР. Ще кандидатствам журналистика.“[5] Какъв стил! Днешните младежи биха го определили като „милитъри“ – военен. В няколко запазени документи на Държавна сигурност е посочено, че младият другар Инджев е бил стипендиант на Държавна сигурност. Например в „Справка-заключение“ относно изучаването на Иво Любомиров Инджев, кандидат за стипендиант на Първо главно управление – ДС, четем предложение: „Иво Любомиров Инджев да бъде одобрен за стипендиант на Първо главно управление – ДС за чужбина.“[6] Или: „Бил е стипендиант на ПГУ.“[7] И още: „От 1975 до 1980 г. е бил студент в Московския държавен университет, специалност „История на арабските страни“. По време на следването си е бил стипендиант на МВР, респективно ПГУ.“[8]

Представям толкова доказателства, за да няма съмнение. Инджев лъже. Свикнал е да го прави. Спомнете си онова негово измамно твърдение: „Още като директор на БТА, т. е. в началото на 90-те, обясних в интервюта, че съм несъстоял се стипендиант на разузнаването.“[9] Това издава занаят или втора природа. Както казва Иван Ценов, става дума за професионални лъжци.

Вече все повече хора забелязват, че на изпедепсани шарлатани им личи. Хората от моето поколение помнят Тодор Живков и „обкръжението“ му, както и онова „съзвездие“ от отгледани и добре обучени измамници, което все още е допускано, за да формира съответно необходимото обществено мнение. Само преди дни провъзгласиха едного от тях едва ли не за „гениален“. Имам предвид сина на някогашния комендант на комунистическия концлагер Белене, завършения манипулатор Тома Томов. Този „знатен медиен експонат“, според определението на дългогодишния политически затворник на зверския комунистически режим Георги Константинов – Анархията.

Възможно ли е Инджев да е оставен на мира? Едва ли. В него е инвестирано и то доста. Не забелязахте ли предложението: „В подходяща форма може да бъде използвано мнението му за тенденциите и настроенията в редовете на интелигенцията.“ Такива същества биват използвани двупосочно (отново раздвоение на личността). От една страна, те донасят за „за тенденциите и настроенията в редовете на интелигенцията“. От друга, могат да им възлагат задачи за оказване на влияние в конкретни среди и в по-широки мащаби. В случая „Инджев“ – върху цялото общество. Не случайно му изобретиха легенда на „антикомунист“, на „борец за истина и справедливост“ и му изградиха професионална кариера. А посредством задаване на линията на поведението му и чрез осигуряването на неговото постоянно или поне често присъствие във влиятелни медии го използват за внушаване на определени идеи, тенденции и пр.

Да сте виждали някога покойния Илия Минев в национален ефир? Или поне на телевизионния екран? Да сте гледали и слушали разговор с някогашния кинодеец Петър Гогов, създал антикомунистическа група, заради което освен близо петте години зад решетките, съсипаха живота му? Може би познавате схващанията на професора по право Янко Янков, защото сте следили поредица от негови телевизионни изяви? Нищо подобно! Гледате Иво Инджев и Георги Коритаров, Кеворк Кеворкян и Люба Кулезич, Иван Гарелов и Цвятко Цветков, Велислав Дърев и Тома Томов, Татяна Дончева и Андрей Райчев, Юрий Асланов и Красимир Райдовски, Татяна Буруджиева и Петьо Блъсков, Евгений Дайнов и Огнян Минчев… Някой запитвал ли се е: Защо все тези палачи – до един комунисти и ченгета, и никога мъчениците на комунистическия режим? Или допускате, че страдалците нямат какво да кажат на обществото?

Който и офицер от Държавна сигурност или от Народната милиция да попитате, ако за миг бъде честен, ще ви признае: веднъж ченге, завинаги ченге. Преди няколко години от вестник „168 часа“ попитаха заместник-началника на Шесто управление на ДС Цвятко Цветков: „Има ли откъсване от службите?“ Той отговори едносрично и еднозначно: „Не!“[10] (Виж илюстрацията.) В такъв случай Иво Инджев продължава ли да служи на старите си господари? Или аз толкова го „ненавиждам“ по някаква причина, че всячески се стремя да го оклеветя и очерня? А нима някое от ченгетата е признало, че е вършило долна, мръсна работа?

Според моето скромно мнение

 

Инджев е бил реактивиран

 

по различен, особен начин. В един момент той се е оказал изключително подходящ за ролята, която перестройчиците по върховете на БКП са написали под диктовката на външните си господари. Когато са търсели актьор за нея, някой е предложил и този уж бивш секретен сътрудник. Най-вероятно това не е бил неговият водещ офицер, настоящият „бизнесмен“ Иван Димовски. Или поради наивност не усещам по-дълбоката и префинена конспирация. По какво съдя?

В своята докладна записка след проведената среща с Инджев, подчертавам: от 27 декември 1989 г., Димовски е записал: „Ивайло“ сподели, че е бил канен за разговор от ръководителя на кабинета на др. (задраскано, но разчетено: Петър Младенов), където е било разговаряно по подобни и други въпроси, които не уточни. Договорихме се разговорът ни да не бъде коментиран с други лица и да се срещнем след известно време.“[11] Как ви се струва? Сключили са договор… Инджев съобщавал ли е това от трибуните на „демократичните“ сборища, от които години наред сурово „изобличава“ и „клейми“ комунизма. Онази идеология и всяваща ужас практика, която тъй дълго е изповядвал, толкова е обичал и на която той и семейството му с такова усърдие са служили?

Когото и от офицерите от тайните служби да попитате, ще ви обясни: в цитирания пасаж се крие нещо изключително важно. Искам да кажа, че не съм чувал за агент, който да е отказал да споделя с водещия си офицер. Да откаже сътрудничество, да. Вярно, че съм имал незначителни на брой контакти с „рицари на плаща и кинжала“ – до една след промените. Когато някои от тях, явно останали недостатъчно осведомени, и неопрозрели истината, сами търсеха „демократичните“ вестници, за да коладят. С надеждата, че с това „платежно средство“ си купуват индулгенции пред една бъдеща „демократична“ власт.

Ако се вгледате във вече многократно показваното регистрационно картонче на агент „Ивайло“, ще установите: той е „снет от действащия оперативен отчет“ през 1989 г. Не е уточнена датата. Разговорът му с майор Иван Димовски е проведен на връх Рождество Христово – 25 декември 1989 г. Разбира се, за тези двама комунисти и ченгета тя не е означавала нищо. Но тогава Иво Любомиров Инджев е дръзнал да покаже, че се е еманципирал донякъде от секретния сътрудник на Държавна сигурност „Ивайло“. Или по-скоро от своя дотогавашен водещ офицер. Навярно по онова време той вече е поел нови ангажименти. Възможно е да е получил и друг псевдоним.

Защо споменах, че може би се е „еманципирал донякъде“, а не окончателно? Основание да мисля така ми дава още един откъс от въпросната Докладна записка на офицера Димовски: „Ивайло“ не отказа съдействие, но подчерта, че данните трябва да са обективни и да има съответното „политическо решение“, както той се изрази. Внимателно подчерта, че не би желал да бъде използвана ситуацията и той самия за „неправомерни“ и „несанкционирани“ действия.“[12]

Обърнете внимание на две неща. Първо, явно Инджев още е изпитвал респект, да не кажа страх, от своя водещ офицер. Затова „не отказва съдействие“. Но от друга страна, той поставя условия. Какво означава това „несанкционирани“ действия“? „Несанкционирани“ от Държавна сигурност или от политическото ръководство на самата държава? Най-вероятно от второто. Секретният сътрудник „Ивайло“ иска да покаже, че вече е преминал на друго, по-високо ниво. Ръководят го не някакви офицерчета от Първо главно, а помощниците на самия генерален секретар на ЦК на БКП.

По спомените на един от шефовете на отдели в тогавашната БТА, точно през онези дни Иво Инджев напуснал партията-майка. Стефан Тихов, който оглавяваше фотослужбата на агенцията и на 10 ноември 1989 г., по време на обедната почивка на прословутия пленум, е снимал Петър Младенов още преди да го провъзгласят за новия „първи“, лично ми разказа един любопитен епизод. Той хвърля още светлина върху морала и мирогледа на заразените от властовия синдром, какъвто безспорно е героят на настоящото повествование. Стефчо призна, че малко преди промените самият той „встъпил“ в редиците на Българската комунистическа партия. Когато през декември 1989 г. се появил Съюзът на демократичните сили, в БТА се усетило странно раздвижване. Внезапно се появили много „антикомунисти“. Един ден Иво Инджев събрал десетина-дванадесет членове на БКП и им предложил нещо от рода на: „Давайте да хвърлим партийните си книжки и да вървим в СДС.“

Съвсем наскоро разбрах, че „Ивайло“ отричал да е членувал в „славната“ партия. Разполагам с неговата автобиография, която е придружавала молбата му за приемане в БКП. Ако отрича, че е бил приет и е носил червения партиен билет близо до сърцето си, значи лъже за пореден път.

Обаче най-ужасното е, че Докладната записка на майор Иван Димовски е върната с резолюция от „другаря началник“, до когото е била адресирана. Подписът е нечетлив, но по графичния знак в началото му, наподобяващ буквата „В“, може да се допусне, че принадлежи на тогавашния началник на Първо главно управление на Държавна сигурност (ПГУ) генерал Владимир Тодоров. Той е пренасочил материала до двама свои подчинени – Тошков и Драгов. Заповедта му, съдържаща се в резолюцията, гласи: „Да се използва в непринуден разговор… полугодие на… г. информация за настроенията на отделни слоеве от населението.“[13] Някой друг, най-вероятно единият от тях, за когото по подписа под втората резолюция можем да предполагаме, че е Тошков, е написал: „Драгов, Димовски, за изпълнение“. Датата е 9 януари 1990 г. Страната бушува от надежди. Уви…

Какво да се изпълнява? Макар във фотокопието от документа да се губят срички, без съмнение става ясно: Въз основа на КД – кадровото дело, на СС – секретния сътрудник „Ивайло“, той отново да бъде впрегнат за работа. За да слухти и донася за „настроенията на отделни слоеве от населението“. Нищо, че вече се води „свободен“. Агентът никога не добива това благо. Остава зависим до последния си ден. Как службите постигат това? Чрез агитация, съблазън, заплахи, шантажи и наказателни мерки. Когато попитах един от офицерите с какво държат вече покойния Стефан Савов в ръцете си, той отговори: „Нали има дете, сестра, други роднини, близки?“

Сигурен съм, че при Иво Инджев е било лесно. Той „не отказва съдействие“. Освен това в цитираната Докладна записка на офицера Димовски четем признанието: „В хода на беседата ни ясно пролича, че „Ивайло“ е активно свързан с група реформистки настроени членове на БКП, главно от средите на интелигенцията, стремящи се да ускорят обновлението в ръководството на партията като възможен изход от „очертаващото се задълбочаване на тежката криза“ в нейните редове. По негово мнение е крайно наложително по-голямата част от съставът на ЦК на БКП да бъде подновен в най-кратък срок. Сътрудникът е подписал декларация по този повод, която е била разпространена в някои СМИ[14] у нас.“[15]

Колко „спасители“ е имала БКП? За мен няма никакво съмнение, че другарят Иво, ако щете „Ивайло“ Инджев, е станал част от широка агентурна мрежа, обхванала всички сфери на обществения живот у нас – от политиката, икономиката и специалните служби, до културата, спорта и медиите. Точно ден след този 9 януари 1990 г., на който „началникът“ е положил подписа си под резолюцията за по-нататъшното използване на СС „Ивайло“, бившият заместник-началник на ПГУ, а по онова време вече заместник-министър на вътрешните работи ген. Любен Гоцев произнася знаменателното си програмно слово пред проточилия се Колегиум на ръководството на МВР. Да припомня извадки от него:

„Според мен това е един исторически колегиум на МВР, около 12 работни дни грубо казано изразходвахме до този момент. Той може да не е исторически, но ние с вас носим пред партията до 15 т. м. отговорност за това, което ще решим тази вечер. Аз се питам и към всички го поставям този въпрос: можем ли ние на 14 извънреден конгрес програмата на БКП да предложим нещо, което да влезе в историята на нашата партия, свързано с националната сигурност на НРБ? И ако можем какво можем да направим още тази вечер? Реорганизация, структури, нови подходи, ново политическо мислене? Тук се изказаха ценни мисли, дайте да работим конкретно и делово… Ние нямаме време да губим, ние изоставаме минимум с 10 часа пред опозицията.[16] Информацията, която е на нашите бюра от всички средства, е минимум с 10 часа, след тях сме. Всички не спим и всички се вълнуваме и нека да направим още тази вечер нещо, да влезем скромно така да се каже в историята на БКП, да спасим тази партия. Ние имаме три задачи: да оцелее партията като цяло, да не се разцепи на пет крила, да спечелим изборите поне с 50 плюс 1, т. е след шест месеца да сме все още на власт… Утре сутринта трябва да сме готови да влезем с конкретно предложение в Политбюро. На 15 януари влиза член 1, ние вече не сме управляваща партия, запомнете го това! И тогава няма да може другарят Петър Младенов да извика другаря Семерджиев и да му каже вземи този и този на разработка. Дайте си ясна оценка. Ние ще служим на Политбюро, но не можем официално, ще искаме разрешение от прокурора, съдия.“[17]

Поредният спасител на БКП. Пропускам кавичките, защото този успя. Влязоха в историята. Спасиха партията. С помощта на своите агенти и доверени лица. Един от тях е Иван Йорданов Костов. Само дни след Десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП партийният орган „Работническо дело“ му дава думата, за да посочи някои насоки за оцеляването на тази престъпна организация, клон на интернационалната алчно червена мафия. Статията му започва така:

„В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.“[18]

И продължава: „И така от нас се иска отсрочка, за да се задържи разпадането на командния социализъм в името на временно вероятно подобряване на потреблението на населението, но с цената на това да се върви в противната, а не в нужната на реформите посока.

   Ще си послужа с жестока аналогия. Пред нас е раждане, носещо смърт. Трябва да избираме дали да спасим детето и да жертваме родилката, или да загубим детето, а след него в недалечно бъдеще и родилката. Изборът е съдбоносен. Отглеждането на новото крие много рискове и ще убие нещо във всеки от нас. Много човешко е да се стремим да запазим познатото, да задържим статуквото, без да вдигаме поглед към бъдещето, защото знаем, че там ще видим как то загива. Трябва да се решим.

     Ако не се решим сега, след една-две години политическият кредит от народа ще бъде безвъзвратно похарчен. В името на какво? В името на отлагане на решението. Никой няма да ни гласува доверие, когато катаклизмът ни принуди да се съгласим с това решение. А за сегашния труден, съдбоносен с избор се иска доверието на народа. Той го дава днес, но няма да го даде утре.

     Никога няма да сме в такава ситуация, която ще ни позволи без болка и драматизъм да се решим на радикални реформи. Следователно въпросът е да се решим веднага.“[19]

Не се сещам досега някой да е обърнал внимание на глаголното време в Иван-Костовата статия. То е първо лице, множествено число. Авторът не само се идентифицира, отъждествява с членовете на БКП, ами направо с партийното ръководство. Защото само ТО има властовия, финансовия и материалния ресурс за издаване на заповед за изпълнение на предлаганите от одобрения за приемане в партията неин кандидат-член Иван Йорданович, също съветски възпитаник.

Главният асистент по политическа икономия в Центъра по идеологически дисциплини на ВМЕИ „В. И. Ленин“ издава, че знае неща, неизвестни за мнозинството българи – очертаващите се нови политически сили. Две седмици след 10 ноември хората продължават да бъдат парализирани от страха. Надеждата едва се заражда в сърцата им. А като запазва същия тон и глаголно време, другарят Костов завършва: „В този момент исторически дълг на партията е да стартира без повече колебание едновременно с политическите и радикалните икономически реформи и така да даде шанс на бъдещето. В него тя вече ще съперничи на равна нога с формиращите се обществени и политически структури, но ще има това решаващо преимущество, че запазва ясен поглед за социалната перспектива от позициите на смела, радикална и подкрепяна от народа икономическа платформа. В противен случай ще плати докрай дадените в миналото кредити.“[20]

В този случай съпругът на партийната секретарка Елена от село Драгалевци край София се е отдръпнал крачка назад. Говори за партията в трето лице, от позициите на наблюдател. Дали на финала не се е стреснал? В спомените си покойният Георги Тамбуев, току-що възстановен във вестника, не споделя факти за редакторска намеса в схващанията на кандидата на математическите науки, който се оказва толкова здраво свързан с „бащата на прехода“ Андрей Луканов.

А партията все пак се раздели на две крупни фракции – БСП и СДС, и една по-малка, но оказала се прекалено важна – ДПС. Те се запазиха такива в течение на доста години. Навярно другарят Петър Младенов не е разпореждал „разработването“ на конкретни лица. Възлагал го е на други люде. А ангажираният от неговия кабинет успоредно с Държавна сигурност Иво Инджев е донасял за „настроенията на отделни слоеве от населението“. За да го улесни, партията и нейният репресивен апарат, са създали легенда около личността му. Още две години преди промените идеолозите и ченгетата са вършели подобни неща. Разни „творци“ във все още крехка възраст, според разбиранията на тогавашното геронтофилско партийно ръководство, са започнали да проявяват известна „смелост“ в изказванията си пред съответните болшевишки сборища, като конгресите на Съюза на журналистите (не ги наричам български, защото не бяха такива), на писателите, на младата художествено-творческа интелигенция и т.н. Та нали самият правешки зет Иван „Батето“ Живков, с моминско име Славков, дълго време оглавяваше тъкмо тези „млади художествено-творчески интелигенти“? Негов продукт са не само Инджев или „оранжево-червеният демократ“ Асен Агов, но и самият настоящ шеф на СЕМ, одиозният Георги „Гого“ Лозанов. Вся власть Советам!…

Ето го пътят, който

 

другарят Инджев е извървял

 

от най-комунистическата родова пещера до яростен „антикомунист“, „русофоб“, „борец срещу Паметника на Съветската армия“, „трубадур на демократичното слово“, „верен приятел на САЩ и лично на Бил Клинтън“ и „любимец на опозиционните тълпи“. „Демократ“! От най-забележителните – един истински комунистически антикомунист, каквито се оказаха официализираните „противници на режима“! На кой режим, на техния ли, неразделна и предана част от когото бяха? Честито е населението, което може да се похвали с такива „герои“. То им вярва и отхвърля нормалните, почтените, посветилите се на истината. Ботйов ли бе отсъдил, че: „Свестните у нас считат за луди!“?

Тенденциозно и масово се разпространява догмата, че антикомунизмът е демоде и няма никакво значение кой от какво потекло е, какъв е бил, какво е вършил, писал, говорил. По този начин, с решаващото участие на медиите, профанизираха представата за истинска свобода и стремеж към максимална демократичност. За огромно съжаление тези отровни семена на злото намират благодатна почва особено сред младите. Така избуя безразличието, за да стигнем до чалгализацията на всичко около нас. Според днешните младежи излиза, че нашите предци са били нефелни. Защото преди да сгодят младеж и девойка, са си разменяли гостувания на сватове. За да се уверят кой от какъв род произлиза. Тъй като „не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове“.[21] Толкова ли е трудно да проумеете това?

В първата част на настоящия обзор споменах нещичко за родителите на Инджев. То се съдържаше в автобиографията на секретния сътрудник „Ивайло“, свързана с неговото кандидатстване за стипендиант на Държавна сигурност.[22] Сега ще представя още подробности и ще се постарая да докажа, че Инджев произлиза от по-комунистически род дори от този на Константин Тренчев. И по този показател може да се състезава само с тайния ментор на всички като него, другаря Андрей Луканов.

Разглеждам документ, изготвен от Държавна сигурност, и регистриран през 1969 г. Той представлява проучване на произхода на Люба Асенова Инджева, майката на Иво Инджев. Това „изследване“ е извършено във връзка с молбата й за работа в Четвърто управление на Държавна сигурност. Чудно защо днес дейците на БКП, БЗНС, ДС и произлезлите от тях организации толкова се бунтуват срещу всеки опит за вглеждане в миналото им. Близо половин век самите те подлагаха нас, пък и себе си, на това. „Справката-заключение“, както е наречен документът, е предложена от началника на Първи отдел, но неизвестно на кое подразделение на МВР или на прилежащата му Държавна сигурност. Със съдържанието на трите листа с машинописен текст са се съгласили началниците на управление „Кадри“ на МВР и на самото Четвърто управление на ДС.

От него узнаваме вече изяснени неща. Например, че Люба Инджева е била твърде активна комунистка. Нейният баща „Асен Стоянов Ангелов… е бил член на БКП от 1926 година и участвал активно в съпротивителното движение като ятак. На 9.ІХ.1944 година е взел активно участие при установяването на народната власт като комендант на Княжево. На работа в МВР е бил от 1948 год., а през 1960 год. се е пенсионирал. Утвърден е за активен борец против фашизма и капитализма. Майка й [на Люба Инджева] Екатерина Петрова Стоянова… преди 9.ІХ…. е помагала на съпруга си в съпротивителното движение. Членка на БКП е след 9.ІХ.1944 година. От 1950 година е на работа в МВР като телефонистка… Утвърдена е за активен борец против фашизма и капитализма.

Брат й [на Люба Инджева] Емил Асенов Стоянов… преди 9.ІХ.1944 година е бил ученик. Членувал е в РМС и бил отговорник на РМС в гимназията. Взел е активно участие в установяването на народната власт. Член на БКП е от 1944 година. Завършил е медицина и е работил като лекар към гранични войски, а в момента е асистент към ВМИ. Утвърден е за АБПФК [активен борец против фашизма и капитализма].“[23]

 

Време на измамниците

 

Онези от вас, които са се запознали с първата част на обзора, вече знаят, че и бащата на Иво Инджев е бил активен комунист. Майката на Любомир Инджев – бабата на секретния сътрудник Ивайло, е „членка на БКП след 9.ІХ.1944 година“. „Брат му [на Любомир Инджев [всъщност чичото на Иво] Евгени Иванов Инджев е роден… Член е на БКП от 1951 година и работи в ЦК на БКП.“[24]

Както казах, трудно ще намерите някой с толкова тъмно червено болшевишко потекло. Майката на Иво Инджев е участвала в комунистическото терористично движение, борило се срещу законната българска власт и в полза на една чужда, враждебна нам сила – СССР. Днес нейният син, сам завършил висше образование в Съветския съюз и то като стипендиант на Държавна сигурност, предвожда „борците“ против всичко съветско у нас. Както вече знаем, това е данък, който плащат на дявола.

Редом до другаря Иво Инджев е друг подобен нему – Мартин Заимов, по баща Майкълов Голдсмитов. Този Мартин е внук на героя на Съветския съюз Владимир Заимов, ликвидиран като шпионин в полза на същата антибългарска и антихуманна болшевишка държава. Неговият баща, от когото явно се срамува, е бил досущ като Инджев – британски шпионин под журналистическо прикритие. Майка му Клавдия, а следователно той и неговият брат, ползваха всички привилегии на комунистическия режим у нас, обявен със Закон за престъпен, включително правото безпрепятствено да пътуват по целия свят. Иво Инджев и Мартин Заимов имат още нещо общо – известна доза еврейска кръв. А няма никакво съмнение, че комунизмът като идеология и практика се роди сред еврейския елит.

А майката на секретния сътрудник „Ивайло“ Люба Инджева е била „член на РМС от преди 9.ІХ.1944 година и отговорничка на нелегалните младежки групи във фабрика „Люлин“, „Керемеджиян“, „Декало“. На 6.ІХ.1944 г. е участвала на митинга, за което е била задържана и на 8.ІХ. освободена. Участвала е в завземането на властта в Княжево…. Като член на комсомолската организация е била избирана в ръководството на дружеството. Участвувала е в бригадирското движение в Чехословакия през 1947 и 1948 години. Била е сътрудник към ЦК на ДКМС…

… През 1948 година минава като преводачка към Министерството на външните работи… Използувана е като преводач от ЦК на БКП… Като член на БКП е избирана за член на ПБ [партийното бюро] и добре се е справяла… Постъпва на работа в поделение 35010 на МНО… Има качества на масовик и може да изпълнява политически задачи… Като майка на три деца е наградена с медал за майчинство. Умее да пази тайни…

Изхождайки от гореизложеното, предлагаме др. Люба Асенова Инджева да бъде назначена за разузнавач ІV степен във ІІ отдел на ІV управление на ДС и й се присвои офицерско звание мл.лейтенант.“[25]

Помните ли, че на 9 септември 1944 г. дядото на Иво Инджев по майчина линия „е взел активно участие при установяването на народната власт като комендант на Княжево. [Бил е] на работа в МВР.“ Мака му също „е участвала в завземането на властта в Княжево“. Имате ли представа какво означава това? Тези „коменданти“ са били първите убийци уж в името на „народната власт“. Те са започнали да раздават онова болшевишко правосъдие, което е било породено от лична омраза или симпатии и се е свеждало до ликвидация според Сталиновия принцип „има човек, има проблем, няма човек, няма проблем“.

„Нелегалните младежки групи“ в които е участвала майката на „Ивайло“, са извършвали саботажи, убивали са хора, били са челен отряд на тогавашния подчинен на Кремъл и Интернационала антидържавен тероризъм. Също като своя баща, Люба Инджева е „завземала на властта в Княжево“. Колко ли тамошни семейства е разплакала? Точно такива като Инджевите предци са унищожавали елита на България. Докато те са славели партията и са служили в нейния садистичен репресивен апарат, истинските борци за свобода са били жертвани върху олтара на безродния комунизъм. Колко хиляди бяха погубени в тези следдеветосептемврийски дни, в съдилищата, зад оградите от бодлива тел на концентрационните лагери и в затворническите килии на този кървав алчно червен фашистки режим? Днес синовете и дъщерите на повечето от тях или са продали душите си на другарите, или мизерстват. Малцината оцелели политически затворници, запазили своето достойнство и съвест, презират Иво Инджев и подобните му назначени от партията „антикомунисти“. Колко покварено и цинично трябва да е същество като Иво Инджев, за да произнася речи, които привидно ласкаят мъчениците на червения фашизъм и наужким осъждат престъпленията на собствените им предшесственици, пък и на самите тях?

Неслучайно споменах Костадин Тренчев. И той е един от мрежата за измами и промиване на съзнанието, която БКП и ДС изплетоха в нашето болно общество. Прави се на вярващ християнин, уж е православен, а се кичи с мантията на антихристиянската масонската ложа „Малтийски орден“. Във фалшиви изблици на „антикомунизъм“ неистово крещеше по площадите срещу червените, пък накрая стана кандидат за евродепутат на някаква създадена само от комунисти и ченгета „социалдемократическа“ партийка. По време на въпросната предизборна кампания, изгарящият от мерак да отиде в Брюксел Тренчев даде пространно интервю за откраднатия от неколцина болшевики и ченгета бивш профсъюзен орган „Труд“. Същия вестник, на който в началото на „промените“ толкова се надсмиваше. Притиснат от обстоятелствата, в това интервю някогашният лечител на трупове призна дълго укривани неща за своя произход. Питаха го за причината за явното му притеснение:

„- Защо, да нямате червена нишка?

─ Познахте. Прабаба ми по майчина линия и бащата на Никола Вапцаров Йонко са брат и сестра.

– Сериозно?

– Да. Коренът ми е македонски,от Банско. И смятам, че Вапцаров е поет, с когото всяка страна може да се гордее. Освен това по бащиналиния прадядо ми и бащата на Георги Димитров са братя. Фамилията му е Тренчов, но и досега не зная защо той се е преименувал на Димитров.

– Г-н Тренчев, извинете, но не се сещам за политик с по-червен род от вашия! Изумихте ме с признанието си!

– Това са дадености, които не мога да променя с машина на времето, нито желая да го правя. В крайна сметка хората са отстоявали каузи, борили са се, дори са дали живота си за тях. С течение на времето каузите се променят.

– Пепел ми на устата, но да не криете още нещо, дори по-скандално?“[26]

Оказа се, че крие. И дълги години мами. Защо не призна, че се гордее с родството си с комунистическите престъпници Вапцаров и Димитров пред многохилядните митинги от началото на прехода? Събралите се множества щяха да го разкъсат! Ала какво стана с тези стотици хиляди българи? Много от тях вече ги няма. Отпътуваха за чужбина или за отвъдното. Повечето от останалите са омерзени. Чувстват се излъгани. Толкова дълго такива като Тренчев, Костов и Инджев ги мамеха. Секретният сътрудник „Ивайло“ продължава да крие и лъже. Прави го постоянно, защото така е възпитан и образован. Явно това се е превърнало в негово второ „аз“, във втора природа.

Някой от добро сърце може да се поинтересува какво смятам, не могат ли подобни същества да се променят? Отговарям: Могат и имат право, но не и ако са вършили престъпления, както е в тези случаи. Най-малкото, понеже макар да има характер на декларация, у нас трябва да действа Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Той бе обнародван в „Държавен вестник”, брой 37 от 5 май 2000 г. Ако не носят сериозна вина, нека тези комунисти и червени земеделци поне няколко години се занимават с проблемите на собствената си душевност. Да се опитат да преживеят катарзис и да не се блъскат, за да се настанят на „предни седалища“, както фарисеите в синагогите. За ченгетата – щатни или нещатни – съм категоричен: съд! За всички комунисти и алени безенесари – лустрация за различни срокове от време, минимум пет години. За номенклатурата – конфискация на цялото имущество! Нагледах се на вашия милостив начин за прехождане от тоталитарен държавен капитализъм към частнособственически капитализъм с нечовешко лице. Аман!

Не се ли интересувате от това кой крепи тези измамници? Нали „баща“ им Луканов е в гроба, изпратен там от своите? Да, но лукановщината остана. Както и живковизмът, който понастоящем дори се радва на известна реставрация. Ала те изобщо нямаше да съществуват, ако не бяха създадени, финансирани, подкрепяни и насърчавани от Интернационала. Същото онова Братство, което предизвика две световни войни, поредица от революции, пусна болшевиките и нацистите, за да съсипят две изконно християнски държави – Русия и Германия, а сетне Европа и целия свят.

Днес световната революция продължава. За онези тукашни и интернационални сили, които издигат и крепят Инджевци, за морала на техните протежета, ще узнаете в продължението.

 

            Следва.

 

            Първата част можете да прочетете тук:

КАК СЛУЖБИТЕ КОВЯХА „ДЕМОКРАТИ“: ИВО ИНДЖЕВ ─ ПОДЛЕЦЪТ СЕ РАЖДА

 

---