ЗА „СКРОМНОСТТА” НА „СВОБОДНИТЕ” МЕДИИ ИЛИ „КАК ЕХОТО ЗАГЛЪХВА”…

КАК ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА НОМЕНКЛАТУРАТА НЕ СЕ СВЕНЯТ ДА ИГРАЯТ РОЛЯТА НА „РЕПРЕСИРАНИ” ОТ САМИТЕ СЕБЕ СИ ● ВЧЕРАШНИТЕ КОМУНИСТИЧЕСКИ ПОРОБИТЕЛИ ДНЕС СА „ДЕМОКРАТИ” ● ЧИИ СА МЕДИИТЕ У НАС И КОЙ НИ ИЗЛЪГА – БСП ИЛИ СДС?

В телевизията на президента на Световния еврейски конгрес Роналд Лоудър[1] се подвизава странно същество, „с глава на муха”, както цветущо би се изразил вечният комедиант на родната псевдо политика Георги Петрушев, известен и като агент Жорж, при това Ганчев. Та с типичното си безумие това нещо, което по признанието на актьора Стефан Мавродиев е „изпълнявало мокрите поръчки [на БКП] в изкуството”, изрече знаменитата фраза: „Гледам и не вярвам на ушите си!”

Може би тъкмо така трябва да реагира читателят, като се взира в публикациите на нашенските печатни медии. Струва ми се обаче, че няма смисъл нормалните хора да прилагаме опита на делегата на последния конгрес на

БКП, превърнал се в учредителен на БСП, Юлиян Вучков. Защото при разгръщането на страниците на вестници или списания гледката е толкова поразителна, че неизбежно предизвиква истинското възклицание: „Гледам и не вярвам на очите си!” 

Точно това ми се случва колчем, макар и рядко, троша време и стотинки за свинщините из българските печатни медии. Предварително правя уговорката, че от дете не слушам радио, но констатациите ми се отнасят с пълна сила и за другите т. нар. електронни медии. И така, допуснах грешка и разгърнах седмичника „Уикенд”, брой 8 (276) от 21 до 27 февруари 2009 г. На страница 55 се наби в очите ми провокиращото най-мрачните страни на човешкия характер заглавие „ЛУКАНОВ МЕ ЗАМЕРИ С ПЕПЕЛНИК” и още по-интригуващото поне за моя милост подзаглавие „Клевети ме доносникът от ДС – агент Юлиян”. Обаче когато зърнах фотографията на другаря Димитър Тадаръков, първоначалният ми читателски ентусиазъм на часа утихна. Снимката бе достатъчна, за да охлади вроденото ми любопитство. Защо?

От интервюто на някоя си Дани Златанчева в споменатото издание разбираме колко „велика” личност е другарят Тадаръков и каква „истинска загуба” за България е, че не оценяваме това. Момчето обречено на черни зъби – не е виновно, че е родено край наситените с желязо пясъци на Бургаското крайбрежие – не спира да се самоизтъква:[2] „Имам 24 книги… Аз бях първия човек в България, а и в социалистическата система, който наруши желязното правило на социализма. Направих сделка за 70 милиона марки със СОМАТ, направихме „Булгарлизинг”. През 1987 г. писах, че… Тогава настроих партийните другари срещу себе си… Спретнаха ми първото негласно дело като нарушител на член 1 на социалистическата конституция…[3] Тогава Луканов ме извика в Министерския съвет…”

Кое е впечатляващото, ще попитат мнозина от вас, особено по-младите? Ами липсата на осведоменост и реакция на интервюиращата. Някак „скромно” тя и началниците й спестяват на Тадаръков поредица неудобни въпроси, свързани с истината. Защото, ако сте си направили труда да прочетете интервюто, няма как да не сте останали с впечатление, че то е с някакъв голям „антикомунист”, противник на „омразната” социалистическа система… „Демократ”, който е „повален” от един номенклатурчик от туризма. Сам твърди:

„Вероятно в атаката [срещу мен] е забъркан проф. Емил Лозанов, познат като доносника Юлиян от ДС. Доскоро той бе ръководител на катедрата Международен туризъм” [в УНСС]. Известен е с това, че вкара снаха си като асистент в университета. И държеше на нейното израстване. Шуробаджанащината в тази катедра беше налице отпреди 12 години.”

Явно Тадаръков се изживява като „жертва” на страшен прокомунистически заговор под егидата на Държавна сигурност. Обаче не обяснява как в онези „страшни години”, по собствените му думи, бе възможно някой да стане докторант и преподавател в идеологически институт, какъвто несъмнено бе тогавашният ВИИ „Карл Маркс”? Та нали, за да се настани на подобно място, трябваше да отговаря на известен брой задължителни условия. Точно както му се случило на него. Ще припомня тези условия: членство в БКП или присъдружния й БЗНС; принадлежност на репресивните секретни служби (никога не изключвайте шпионажа) или роднинска връзка с номенклатурата. Друг начин нямаше.

А как се ставаше външнотърговец? Важно е да се знае, тъй като Тадаръков е бил такъв. И на всичко отгоре е „направил сделка за 70 милиона марки със СОМАТ” и е „основал „Булгарлизинг”. Ще споделя собствения си горчив опит. През 1977 г. шефът на кантора „Филателия” във ВТО „Хемус” Иван Сукманджиев ми предложи да отида на работа при него като редови стоковед – възможно най-нисшата длъжност за висшист. Харесвал ме като работяга. Сърцето ми трепна, вече виждах далече на хоризонта как рано или късно, може би след десетилетие, все пак ще ме пуснат в командировка зад граница. Щях да съм още млад… Подадох документите си. Мина почти месец, ни вест, ни кост. Една заран срещнах Сукманджиев в коридора на вътрешнотърговското предприятие от типа „не чуй глас”, където ме бяха запокитили по разпределение като „млад специалист с висше образование” и със страхотната заплата от 105 лева. Попитах го какво става с работата ми при него? Той видимо се смути и отвърна: „От секретната секция не те одобриха.” Туй то – от Държавна сигурност…

Не окайвам себе си нито се правя на „репресиран”, опазил ме Бог. Само искам да изясня, че Тадаръков е отговарял на някои или на всички задължително необходими условия, които изброих по-горе. А аз не отговарях на тях. Ето защо днес, за разлика от мен, другарят, който е с няколко месеца по-малък от моя милост, е направо „съсипан” от онази тоталитарна власт. „Дори банковата система „настръхна” срещу мен”, заявява в интервюто си „потърпевшият”. И пропуска не само неща, свързани с незададените му от „журналистката” Златанчева въпроси, но премълчава и доста други свои „постижения”. Затова го питам: Как стана заместник-директор на споменатото предприятие „Булгарлизинг”? Как по-късно го „приватизира” на безценица? Какво завари в него, как прибра парите от разпродажбата на едни нови новенички беемвета и по какъв начин се превърна в един от най-богатите хора у нас?

И понеже аз не съм „журналист”, се постарах не само задочно да го попитам, но и да намеря отговорите на тези въпроси. Не ми бе трудно. Защото без сам да иска, кадърът на „Работническо дело”, комунистът Григор Лилов ми помогна с първия том на книгата си, озаглавена просто „Най-богатите българи”. В него той е написал, че Тадаръков:

„Завършва езикова гимназия…” Нещо, което за нормалните момичета и момчета, родени през 1950 г., бе възможно. Освен ако не произлизаха от съответните „правилни” семейства. Макар и пълен отличник, аз не бях от такова. Тъкмо обратното. И не само не съжалявам, но и се гордея с това. Но да продължим по-нататък с четенето на Тадаръковата биография според Лиловото „евангелие на богатите”:

„Започва работа в сферата на външната търговия. Прехвърля се във външнотърговското лизингово обединение „Булгарлизинг”, където израства до поста генерален директор. С началото на пазарните промени се впуска в частния бизнес. Става доцент и защитава докторат по икономика.[4] Автор е на икономическата програма на ДПС.”[5]

Ето къде е заровено кучето – в градината на Догановото ДПС, ще си рекат повечето от вас. И ще сгрешат. Защото, първо, ДПС не е на Доган, а на партията-майка и на нейните репресивни тайни служби, които продължават да ръководят страната ни в името и в полза на другарите от Политбюро.[6] Доган и компания са просто високоплатени слуги. Сал той и лечителят на мъртвите д-р Костадин Тренчев се оказаха тъй послушни, та са несменяеми на постовете си като някакви съвременни Брежневци или Живковци. Второ, явно другарят Тадаръков е започнал своята кариера още със самата си поява на този свят. Но истинската причина за неговия необичаен възход се крие в друга подробност от биографията му. Както посочва Григор Лилов:

„[Тадаръков} има два брака. Първият е с дъщерята на Венелин Коцев – бивш кандидат-член на Политбюро.”

Светна ли ви? Ето на какво се дължи успехът на иначе невзрачното бургазлийче. Дали сега ще вдигне юмруче срещу тъй противната му „шуробаджанащината”, в която обвинява Емил „Юлиян” Лозанов и която толкова го „възмущава” в споменатото интервю? Този тъй удобен брак с Венелин-Коцевата щерка е отворил пред Тадаръков портата към поста на „заместник-управител и акционер и в „Булгарлизинг” – Цуг, Швейцария”, както посочва Лилов. А тъкмо Цуг бе офшорната зона, избрана от „бащата на прехода” Андрей Луканов, като подходящо място за регистриране на фирмите на БКП-ДС. И „Мултигруп” бе със седалище в Цуг, Швейцария. Който се съмнява, нека се довери на англичанина Миша Глени. Още в началото на своята издадена неотдавна у нас книга той цитира журналиста Станимир Въгленов:

„Когато погледнах търговския регистър от 1986 г., бях поразен от факта, че службите за сигурност са създали първата фирма една седмица след влизането в сила на Указ 56. И в рамките на първата година служители на ДС са основали 90 процента от новите акционерни дружества!” Докато основната част от многострадалното население на България все още бе залъгвано с риториката на светлото и вечно бъдеще на социализма, най-висшите представители на режима се обучаваха как да правят пари. Големи пари.”[7]

Явно сред „обучените” е бил и зетят на някога втория човек в БКП, на един от партийните идеолози и убиец на културата, другаря Венелин Коцев. По онова време Коцевият зет Тадаръков все още е бил „обещаващ млад кадър”. Официално Указ 56 е приет през януари 1989 г. Дали Въгленов не греши, като споменава 1986-а? Не, просто другарите го направиха достояние на нас, простосмъртните, близо три лета след като вече тайно действа. Когато ни съобщиха за указа, картите са били раздадени на когото трябва. По списък (номенклатура), както твърди покойният „червен” журналист Георги Тамбуев. Той припомня само част от правилата на разграбването на страната от алчно червената мафия:

„Акцията с куфарчетата изплува като фотографски образ в легенче с проявител. Става ясно, че е осъществена от тандема „БКП-ДС” и е преминала на три нива:

МЕСТНО – в София и в окръжните градове. Правило: „На много хора по малко”.

ЦЕНТРАЛНО – в София. Правило: „На малко хора по много.”

ВИСШЕ – по чужбина. Правило: „На съвсем малко хора съвсем много.” Тук сумите не са давани на ръка, а са внасяни по сметки в чужбина… Но най-приближените [до клановете Живков и Луканов] са обезпечавали не само себе си, но и децата, и внуците, че и правнуците си. Една от съпругите на член на Политбюро и активен участник в свалянето на Тодор Живков е питала някои от жените на високопоставените [комунистически] особи: „А вие колко получихте?”[8]

Почти същото бе потвърдено и от члена на Политбюро на ЦК на БКП, другаря Йордан Йотов в телефонен разговор с агент Алберт, с чиято стенограма разполагам. „Потърпевшият” от онази власт Тадаръков бил сред момчетата от списъка, от доверените лица, вкарани в партийната ясла, като прасета в кочина – на хранилка. Колко „трудно” е било да се „впуснеш в частния бизнес”, когато партията-квачка ти е осигурила „твоето” предприятие – бивше държавно или откраднато от законните му собственици след 9 септември 1944 г. Пак тя те финансира и ти дава наготово дори пазарите. Да бизнесменстващ и да щракаш с пръсти… Какво остава за такъв „предприемач” ли? Ами да слушка и да отчислява по предварително зададените му банкови сметки колкото му заповядат. Или редовно да предава на съответно посочени посредници куфарчета, пълни с банкноти. А след това да си гледа кефа. Щом желае, да строи къщи в „престижни” квартали или вили на морето и в чужбина. Да управлява скъпи автомобили, самолети и луксозни яхти. Ако се разглези и булката му писне, да се снабди с прелетна плът или да се ожени за… дъщеря си. Ако изгаря от мерак, може Лили Иванова и/или Джо Кокър да чалгосат сватбата. Да не е копал за прахосаните милиони?…

Почти по този начин е постъпил и нашият „герой”. Насмогнал си е на масрафа. Списъкът с фирмите на Тадаръков или на тези с негово участие не е кратък:

„1. През 1995 г. той става съучредител и акционер на „Дженерал контракторс” АД. Сред съдружниците му са бившият премиер Димитър Попов,[9] строителният бос Радослав Пешлеевски,[10] изключеният от СДС депутат Никола Николов,[11] и др.

2. Пак през тази година с 34 физически лица създава „международна инвестиционна групировка (МИГ) Еврокапитал”. Сред съдружниците са Асен Друмев – бивш шеф на ДСК, Божидар Данев – председател на Българската стопанска камара,[12] Венцислав Йосифов – тогава шеф на ПЧБ,[13] и др.

3. Участва още в „Атлас” АД и многобройните му дъщерни фирми.

4. Сред съдружниците е във „Форс Солид Офсет” АД, в чийто борд влиза.

5. През 1997 г. регистрира „Еър Варна” АД, в чийто борд влиза.

6. През 1996 г. е регистрирано „Булхолдинг” АД, чийто шеф е той.

7. През 2002 г. е регистрирано „Деметра-Гея” АД, в чийто ръководни органи е Тадаръков.

8. През 1999 г. е регистрирано „Ексел-Омега” АД, в което участва с още двама съдружници.

9. През 1998 г. напуска борда на „Албена” АД, където е заменен от Лидия Шулева[14]…

Оценка на богатството – над 30 милиона лева.”[15]

Ако прочете този текст, навярно на това място другарят Тадаръков ще се намръщи – колко ниско е оценено богатството му! Както и неговата булка Светослава, по-рано Стаева, се разсърди на Юрген Рот, задето в своя книга разкрил тъмната страна на мъжлето й по време на краткотрайното му приключение като гаулайтер на Държавния фонд земеделие. Но от „Уикенд” „смело” са „пропуснали” да му зададат някой и друг въпрос и в тази насока. Както и за липсващите в Лиловия списък предприятия на Тадаръков, като например горноджумайското „Инкомс – Електроника и механика”, което със своя предприемачески „гений” и със съдействието на съветския наместник Валентин „Правешки” Златев тъй красиво съсипа.

Не ви ли вълнува от какъв зор „Уикенд” е тъй учтив и услужлив спрямо един доказан бандит? Не се ли интересувате и от това чии са медиите у нас? Кой издава този седмичник, да речем? Не е ли младият другар Недялко Недялков, който благодарение на своя баща и на изумителния си „талант” отговаряше за… попфолка в откраднатия от Тошко Тошев и сие бивш общонароден, пардон – профсъюзен, вестник „Труд”? Пак този Недялко завлече колегите си от някогашния „Шок”, който между впрочем също не тръгна с „чисти” пари. А кой е таткото на младия другар Недялко? Ами един друг Недялко, верният „певец на партията” Недялко Йорданов, съгражданин на Тадаръков. Изграден опортюнист, чиято биография му дава шанса да бъде „момче на всички времена”. Ето защо:

Бащата на партийния поет Недялко Йорданов е виден болшевишки деец, похарчен от своите. Така по-рано бургаският „партиен славей” ползва привилегиите като син на активен борец против фашизма и капитализма. А след промените зае позата на човек с „ограбено детство”, чийто татко е ликвидиран от „мръсните” комунисти. По силата на някаква странна амнезия, като доста болшевики, стихоплетецът Недялко Йорданов също забравя собственото си активно членство в БКП. Както отказва да си спомни постовете, с които партията го е удостоила. Запознати бургазлии нашепват, че по едно време е съвместявал пет наведнъж и всеки със солидна заплата. Захвърлил червения партиен билет в „тоталитарното минало”, авторът на партизанския opus communisticus „Любов необяснима” бърза да се нареди сред „демократите”. Déjà vu, както биха казали нашенци, живеещи в парижката селищна система – нещо вече виждано, познато. Ето какво му е написал един негов бивш съидейник и приятел, настоящият националкомунист, главният редактор на в. „Нова зора” Минчо Минчев:[16]

„Размислям се обаче над един удивителен факт. Веднага след 10 ноември 1989 г. от любимец на властта, ти, драги Недялко, оглави „хвърковатата чета на Андрей [Луканов]” – нали така наричаха АСО? Изяви се като главен критик на тоталитарния режим и като една от емблематичните „жертви” лично на Тодор Живков. Както се казва, ти стана барабанчик в похода на Горбачовско-Лукановската перестройка на БКП и България… По същото време заедно с убедения комунист-реформатор Стефан Цанев, струва ми се, прихванахте особен перестроечен вирус, заболяхте от пълна загуба на паметта за това какво сте писали и отстоявали като поетична позиция и манифестна същност. Обявихте се за либерали демократи, станахте трубадури на синята идея, активисти на промяната, която крачеше с широки крачки към… пропастта. Няма да забравя как през мразовития януари на далечната вече 1990 г., ти, запътен към синия митинг, свикан пред дома на довчерашния твой ръководител в Бургас Николай Жишев, ме срещна на тротоара до Славейковото пазарче, близко до своя дом, и невиждащ, ме отмина към събраното множество. Останах на тротоара с особено предчувствие, но нали и аз съм бургаски зет (родната къщурка на жена ми е точно срещу твоя артистично-аристократичен дом, между впрочем, който ти „честно” закупи от жилфонд с благословията на същия този Николай Жишев), та отидох у дома, взех жена си и заедно отидохме да те послушаме на митинга. Ако си спомняш, тогава погледите ни се засрещнаха. И ти правилно разбра удивлението ми, което съдържаше и моята оценка. …

Другарят ти Стефан Цанев сгреши. Той писа оди за Иван Костов и демократичните сили на промяната и реформата. После се усети, писа и писма срещу Костов, но любим не успя да стане за разлика от теб… Да кажем обаче, че всеки си има право на преосмисляне и приспособяване. И все пак се налагат редица въпроси: поради какви причини ти, поета с партиен корен и героична партийна биография, ти, поправилия се блуден син на БКП и БСП, успя да станеш любимец на официалните идеологически институции, на правилните многотиражни издания. Това само признак на демократична широта ли е, че в. “Труд” публикува твоя поредица от статии в защита на бившия секретар на ЦК на БКП след 10 ноември 1989 г. Румен Сербезов,[17] попаднал в следствието година-две по-късно? Би ли могъл публично да обявиш спомоществователите на създадения от теб театър “Възраждане” и кой, как и защо е покривал неговите загуби? И как се случи така, че синът на Недялко Йорданов се нае с осъществяването на най-жълтия вестник у нас? Отделно от това този въпрос има и подвъпрос. На колко възлиза реализацията на подобен проект?… И как така, ти, Недялко Йорданов, си предпочитаният поет в коридорите на „Позитано”, а синът ти Недялко Недялков, като директор на в. “Уикенд”, заедно с Люба Кулезич, дъщерята на Титовия партизанин Кулезич,[18] сваля всяка седмица от власт и Георги Първанов, и Сергей Станишев, и все в услуга на Бойко Борисов. Там ли ще е следващият ти пристан?”[19]

Ех, „колко много мъка има на този свят”, би възкликнал истинският майстор на словото. Партията-квачка и нейният железен юмрук Държавна сигурност „подложиха” на подобни „сладки мъки” своите любими пиленца, като другарите Тадаръков, Йорданов, Недялков и т.н. до девето коляно. „Свободните” тиражни издания и най-масово разпространяваните телевизии, все в ръцете на тукашните „червени кхмери”, също толкова „свободно” проявяват „скромност” спрямо подобни същества. Ала Бог и аз не забравяме. И това е само началото на цяла поредица. За да се помни и знае.

Ето, само преди дни, по възможно най-бързата процедура, съдът услужливо оправда един бивш келнер от УБО, разнасял храна на висшата номенклатура. Оправда го по документално доказано обвинение за предлагане на подкуп в особено големи размери. Зърнахме някои вечни медийни наколенки, като Евгений Станчев, Иванчо Такев и главния свидетел Кирчо Гоцев, да кършат снаги като гювендии край офицера от ДС Красимир „Правешки” Гергов. Зер и тримата са свикнали да слугуват край милиционерската трапеза – на Митко Кагебето, на Сашко „ЦСКА-то” Томов, на агент Димитър или на Петър Манджуков… Няма значение – на който дава повече. Както навремето зализаният като ерген от селска седянка Гергов обираше трохите от лъвската трапеза на Тато и другарите му, така преди, днес и всякога споменатите и други послушници облизват орталъка около нищожеството, на което партията наметна мантията на „медиен магнат”. Почти никой не обърна внимание и не обясни кънтящото отсъствие на главния „обвинител” и бивш съдружник на милиционера-сервитьор Гергов, самопровъзгласилия се за медиен Мао Дзе Дун телевизионен крадец Кеворк „Димитър” Кеворкян! А т. нар. средства за масово осведомяване изиграха отредената им по сценария роля и „пропуснаха” да известят „обществеността” за срамния панаир. Човек трябва да е Молиеровият Оргон, за да очаква нещо повече от тях – честен коментар с позиция, да речем. В „журналистиката” всичко се върти около коматчето и паницата леща, подхвърляни от червените парвенюта. Затова вече всичко около този иначе грандиозен за всяка нормална страна скандал е забравено. У нас той заглъхна като ехото от взрива пред кафенето на недосегаемия червенобрежки „бизнесмен” Пилето. Туриха му пепел…

Признавам, стоварилата се огромна несправедливост връз всички читави хора в този несполучлив опит за държава ни задушава. Измъчва ни и нашето общо безсилие. Онова, което все пак сме в състояние да сторим, е ноторно да приемем за престъпници лица като другарите Димитър Тадаръков, Недялко Йорданов, Румен Сербезов, Валентин Златев, Димитър „Паричката” Попов, Радослав Пешлеевски, Божидар Данев, Лидия Рафаел-Биджерано Шулева, Венцислав Йосифов, Красимир Гергов, Никола Николов, техните шевове, цялата им долнопробна компания, както и обслужващия ги медиен персонал. И ако Темида не желае да ги осъди, ние можем, поне морално. С пренебрежение, с проклятие и с грамада, подобна на описаната от Вазов. След като съдът прекалено дълго се задържа в поза „клекнал”, рано или късно народът ще се изправи. И ще поеме правосъдието в свои ръце. Най-сетне ще се отърси от страха си и ще поеме този риск. Понеже няма как древният ген в него да не му припомни, че за човека най-важни са честта и достойнството. Така неизбежно ще стигне до извода, че една честна смърт е за предпочитане пред недостойния живот на колене.

Другарите „европейци” вече се пробуждат. На 21 февруари т.г. лондонският всекидневник „Гардиън” заяви: „Обединени, те пропадат: посткомунистическите държави тласкат ЕС към червеното”, с подзаглавие „Съществува ново разделение в Европа, в което източните народи са бедните роднини”.[20] Ала за това, за вината на Запада и за „конспиративните теории”, след седмица, ако е живот и здраве.

* * *

А на онези, които споменават жалката декларация, наречена Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, обнародван в “Държавен вестник”, бр. 37, от 05 май 2000 г., ще река: вие сте безумци, наивници или провокатори. Тъй като този псевдозакон не притежава атрибутите на нормативен акт, които да водят до някакви последици. И никой да не се опитва да оправдава главния виновник за неговото обидно и унизително за жадуващите правда безсмислие любимеца на Луканов, другаря Иван Йорданов Костов, с Петър „Виктор” Стоянов или Конституционния съд. Тъй като в условията на сега действащата Конституция и по начина, по който този пишман закон бе формулиран и приет, не го очакваше никаква по-добра съдба. Както впрочем и нас. Нима „демократите” не знаеха, че Член 5. (3) на този „основен закон” охранява комунистическите престъпници? Той гласи:

„Никой не може да бъде осъден за действие или бездействие, което не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му.”

Има ли смисъл да тълкувам този текст, бранещ всички престъпления на тоталитарния болшевишки режим и техните извършители? Какво можеше да бъде сторено ли? Ами ако всичко бе истина, а не инсценировка, както през 1997 г., то Доган и Костов можеха да продължат съвместния си ход, започнал от протестите и митингите. Така първата им работа в парламента трябваше да бъде отмяната на цитирания Член 5. (3) от Конституцията и бързото приемане на справедлив и действен Закон за декомунизация, включващ лустрация и конфискация. За тази цел си струваше да приласкаят и депутатите от БББ. Щяха ли да имат необходимото квалифицирано мнозинство? Разбира се, пребройте ги. Съществуваха и други варианти. Ала за тяхното осъществяване бяха нужни вяра в Бога, чисто минало, светли идеи и намерения, мъжество и никаква предателска мисъл за компромиси спрямо болшевиките. Бе невъзможно ченгета, комунисти и кандидат-членове на БКП, каквито са Костов, жена му и 90 на сто от хората му, да тръгнат срещу себе си. Гарван гарвану око не вади, гласи старата поговорка. Затова, понеже не съм очаквал нищо от БКП и преките й наследници от БСП – мои изконни врагове до последния ми дъх – твърдя: СДС, Костов и останалите псевдоопозиционери са най-страшното проклятие за нормалните българи. И въобще не ме интересува какво си мислят разни криптоболшевики, бивши буржоа, продали душите си, техните деца и внуци, влюбени в човека на Москва, в т. нар. Командир и в обкръжението му. Той им даде и те са му благодарни. Такъв им е мирогледът. Както е казал народът: За пет пари петел, за пет пари пее.

Затова повтарям: всекиму според вярата!

София, 21 февруари 2009 г.