Loading...
2000 година, криза и светлина в тунела – правителство на СДС.
САБ /Съюз на архитектите в България/ организира творческа командировка за активисти с цел осъществяване на контакти с колеги от съседни държави като за начало Република Македония.
Маршрут Скопие, Охрид и Струга. Остават свободни места и съм поканена – имам душа на архитект, а иначе съм прост пътен инженер.
Незабравима е разходката ми из Охрид. Водач е един дядо, който много приличаше на моят дядо от Северозапада. Дядото, около 65 годишен, ни повози на три курса с неговата лодка – кайчи из езерото. Кристално чисти води и пастръмка с червени точки. Групата беше от около 60 човека предимно архитекти.
И започнахме разходката от чаршията, по стария калдъръм между магазинчета за сувенири, челарница, пекарница, и чебапчета. Големият чинар, бижута от риба плашица и седеф.
Нашият водач беше въодушевен да разкаже и покаже, радваше ни се и говореше за гроба на свети Климент за това, че който бил праведен чувал сърцето му, за Самуиловата крепост – куп развалини с оформена входна рамка без врата и едни останали стълби за втори етаж, но с невероятно красива гледка към Охрид, Черквата Света София – полуразрушена и занемарена но с покрив, на два етажа огромно здание.
Ето този там в дясно от олтара е цар Борис първи построил тази черква в много стари времена. каза и посочи дядото.
Очите му бяха избодени.
По спомен фреската беше в дясно в страни до прозореца.
Дърворезбата на олтара фина като дантела, цареше спокойствие и тишина и полумрак, а ние пристъпвахме по старите плочи изтрити от хиляди нозе и времето. Преливахме от гордост, че сме Българи построили такава голяма и красива черква – Света София – Света мъдрост.
Беше есен, октомври. В хотела вечеряхме и пихме по чаша кавадарско вино и жолта тиквешка ракия. Същите като нашите.
И си бяхме много странни едни на други с келнерите, защото се разбирахме без преводач и си бяхме еднакви.
Бях си купила една карта на Македония с описание на английски и седнали на дивана пред рецепцията четяхме и превеждахме история на Македония, а келнерите стаени зад една завеса слушаха нашите коментари и все по-голямото ни удивление за цар Самуил, който бил Македонски цар, а кой е бил Българският цар тогава и защо на Василий му казват българоубиец, а не македоноубиец?
Единственото негативно преживяване беше, когато вървейки към крепостта след дядото, минахме покрай едно училище и от тоалетните на втория етаж, продрани детски гласове крещяха – Бугариии ……е….ем ви Бугари. 15 годишни хлапета, голям героизъм.
И същите тези деца и тези след тях, пораснаха и станаха 35 годишни и вероятно още викат е…ем ви Бугари.
Тогава още не знаех, че двете ми пра баби по бащина линия са от Охридско и Битолско преселнички. Знаех че са преселнички от планините на Беломорието от далеко.
И се питам защо стигнахме до тук, да се обиждаме и нараняваме?
Защо, защо е така?
Още ли цар Борис Първи е там на стената с избодени очи да не гледа позора на потомците си?
Дядото дали е жив? Да покаже с гордост пак иконата на Борис?
Да, вярно е, каза, това е Бугарска икона.
Самият той също ни изучаваше и него времето му бе изтрило споменът за общите ни неща. И той питаше за някои думи – как вие му викате, ама същото му викаме, казвахме ние. Единствената дума, която беше различна по смисъл беше – вредна, на Македонски подредена – В редена, а на български навредува. На вредна ама вредна.
Защо стигнахме до тук?
