Loading...
Етнограф, бродяга и малко изследовател. Така накратко описва себе си Петя Димитрова, която доказва на практика, че когато обичаш дивото не съществуват ограничения, а хилядите километри не са пречка за да потърсиш такива места на които да се докоснеш до него. Едно от тези места е далечната и не дотам позната Монголия, до която Петя достига заедно с още трима приятели без да следва отъпканите пътеки на конвенционалния турист.
Като резултат се ражда книгата и „Да обичаш дивото Монголия“, която повежда читателя към едно необикновено пътешествие… Страната е с площ от 1,56 млн. кв. км и население малко над 3 млн. души. По-гъстота на населението заема 195-то място в света с 1,7 души на кв. км.
„Мога да кажа, че съм по-скоро наблюдател, тъй като обичам да пътувам из разни странни места, където човек не винаги знае езика. За да си изследовател, трябва да можеш да комуникираш с околните на техния език“, казва Петя. Там където не успява да си говори с хората, събира информация с най-познатия и разпознаваем език-жестовете. „От етноложка гледна точка обаче е много важно да можеш да разговаряш с хората, защото само така можеш да събереш информация за техния живот“.продължава тя.
88 часа с влак по Транссибирската магистрала
За да достигнеш до Монголия, най-вълнуващо е да ползваш влак, и да се насладиш на красотата на природата по най-дългата железопътна магистрала в света – Транссибирската, чиито линии се вият в продължение на 9 288 километра достигайки до Китай и Корея. Мнозина я свързват само с класическия маршрут от 9359 километра до Владивосток. Той е най-дългият, но не и единствено възможният, защото има трансмонголски с дължина от 7 621 километра и трансманджурски- 8986 километра- през Китай и Русия. И Петя се отправя на път по втория, който да я отведе до Монголия. Тази част от вълнуващото и пътешествие продължило 88 часа. „То бе единствено по рода си, но някъде към 40-тия час човек вече започва да изпитва нужда от движение, ала най-големият престой по гарите на маршрута бе 45 минути“, продължава тя. И си извадила поука, защото на гарата в Екатерининбург щяла без малко да изпусне влака. От тогава насетне се научила, че най-сигурното движение по време на престой е само на перона.
Една от мечтите и за които споделя, е била „да хване вятъра на Сибир“. Не успяла да усети ветровете на Сибир, защото прозорците на влака били твърде малки и не се отваряли, и това според нея направило мисията да уловиш ветровете на Сибир практически неизпълнима.
Докато си на път през Сибир възможностите в едно толкова ограничено място, каквото е влакът са две- да се опитваш да се самовглъбиш в себе си, или да се социализираш с разноцветната и интернационална компания. „За руснаците е известно, че са веселяци и обичат да пият. Дори да започнеш да четеш някоя книга, с това че не си оттук, предизвикваш интереса на съседите си, които искат да разберат откъде си, и какво търсиш толкова далеч“, разказва Петя и признава, че не може да даде точна рецепта за това, как може човек пътувайки из тайгата да се самовглъби, освен ако не се качи на втория етаж. Освен че леглата са на два етажа, във всеки вагон има от така характерните за Русия самовари, позволяващ на пътниците да си наливат топла вода за чай.
За да организираш подобно пътуване се иска най-вече желание, а най-голямата трудност според Петя е, да намериш водач на местна територия, в случая монголец за да помага за организацията. „От момента в който намериш подобен човек, само трябва да говорите на английски, и всичко става лесно“, продължава тя, като така според нея се избягват услугите на традиционните туристически агенции. „Няма смисъл от ползване на услугите на някоя туристическа агенция, защото така подобно пътуване става невъзможно за мнозина“, казва тя и дава пример, че за шест дни при група от 3 до 5 души пътуването би излязло между 1 000 и 2 000 долара.
На път за Монголия Петя имала шанса и късмета да премине през Улан Уде – столицата на едно не по-малко дивно и далечно място като Република Бурятия, основана през далечната 1666 година. Любопитен факт е, че Бурятия е единствената страна в Европа, чиято официална религия е будизмът, а страната според Петя е своеобразен център на тази религия в Русия.
Улан Батор – между постсоциализма и съвременността
Изходна точка в пътешествието из монголските степи на юг към Китай станала столицата на страната- Улан Батор, който Петя оприличава на „западна столица преживяла социалистическата епоха“. „Носи белезите на съвременен град с типичната архитектура, но с азиатски дух“, продължава тя. Въпреки че са преминали през социалистически режим на управление, в Монголия са запазили своите традиционни вярвания. И днес монголците продължават да изповядват будизма, като Петя направи интересно сравнение с будизма изповядван в Индонезия. „Този в Индонезия почти няма нищо общо с будизма, изповядван в Монголия, и основната разлика е, че монголският е силно повлиян от дълбоката връзка на местните със земята и донякъде от различни шаманистки практики“, продължава разказа си младата пътешественичка. За нейно съжаление обаче из областите където са обикаляли, не се е натъкнала на следи от такива шаманистки практики.
На редица места в Монголия обаче те попадали на специални енергийни места. „Обикновено се намират около някой будистки манастир, и се разпознават по окачени сини шалчета или оставена храна“, разяснява Петя.
Докосването до местните порядки и обичаи е неотменима част от екзотиката на подобно пътуване, и Петя сподели, че като любители на твърдия алкохол, монголците имали обичай като седнели вечер около масата, всеки да следи дали чашата на съседа му била пълна, и щом се изпразнела, му доливал алкохол. Бидейки из тези далечни географски ширини, Петя и спътниците и съумели да се запознаят с местната кухня. Недостатък според нея бил дефицитът на плодове, а сред типичните деликатеси за местните била т.нар. аарул, което може да се оприличи на сушена извара и солената и наподобяваща развален айрян напитка – кумис (древна тюркска напитка от ферментирало кобилешко мляко бел.ред.).
Петя и спътниците и изминали около 3 000 километра в Монголия предимно по черни пътища без почти никаква ясна система за ориентиране. Интересното е че монголците се ориентират отлично по посоките на света. Освен впечатления от нови различни необикновени места, Петя признава, че има още какво да направи при следващо пътуване до тази далечна страна. „Не успях да се срещна с хора практикуващи различни шаманистки практики, както не успях и да пояздя як“, признава с усмивка тя. Освен това нямала късмет да поживее в истинска а не в туристическа юрта, в която личи местния бит.
Монголия – едно далечно място, което можеш да почувстваш като близко само ако го посетиш, но Петя и дава само едно определение „обич към дивото“, защото само ако човек обича дивото може да предприеме подобно пътуване. И понеже краят на всяко пътуване е начало на ново такова, Петя проектира следващото. Този път и в ролята и на етнограф ще изследва екоселищата в Полша. А Монголия, тя ще остане в нейното сърце, и ще я очаква да се завърне…
