Loading...
„Ние окупирахме вас, чехите, защото ви обичаме.„
Обяснение на случилото се, дадено на 24 август 1968 г.
от руски офицер пред Милан Кундера
Това прозрение, записано от Кундера три дена след окупацията на Чехословакия от войските на Варшавския договор, е типично. Водеща е ролята на Червената армия, която допринася за над 80% от 500-хилядния войскови персонал и военната техника, и управлява 100 % от логистиката на операцията (заедно с КГБ).
По онова време армията на Чехословакия, заедно със запасняците, наброява 130 хиляди души, докато около 100 хиляди съветски войски са „забравили“ да се приберат у дома след учение в източната част на страната, приключило в края на юли. Най-доброто описание на случилото се тогава може да бъде намерено в „Смазването на Пражката пролет“ на Ангел Филчев.
Покрай честването на различни годишнини и съсредоточение в собствения опит обикновено се забравя, че не само 1968 г., но и целият период до 1989 г. в тази част на Европа се характеризира с общи политико-икономически закономерности. Изведени емпирично и струпани заедно, те съставят политическата икономия на онези години. Ето за какво става дума в тази засега недонаписана история.
Междинният резултат
1. „45 години стигат“. Но не за всички. Онези, които са имали някакви привилегии, нормално и естествено искат да ги запазят, или поне изпитват тъжен спомен по отминалите времена. Това е вярно както за вътрешните едновремешни остатъци на бившия политико-икономически режим, така и за външните господари на положението, в общия случай – управленската група на Руската федерация от последните двадесетина години. Но не само. Към тях следва да се добавят приятелите и съдружниците на тази група отвъд границите на Русия, създадените и подкрепяните от тях политически фракции и не малка част от гражданите на Русия, които не могат да свикнат с факта, че страната им не е съвсем „велика“.
1.1. Такива привилегировани и не дотам привилегировани носталгици избраха парламентарното мнозинство на бившите комунисти в България на изборите през декември 1994 г., учудиха унгарските социалдемократи и либерали (част от тях сега са консерватори на Орбан) с избора на Дюрчани (през септември 2004 г.) и Унгарската социалистическа партия, и хвърлиха в недоумение Хавел и Клаус, когато през октомври 2013 г. превърнаха Komunistická strana Čech a Moravy в трета политическа сила с над 11% от гласовете.
1.2. „Все повече чехи копнеят за комунизма“ писа тогава в. „Дума„, превеждайки статия на двама англичани, които обясняваха изборните резултати с рецесията на 2009 г. и последвалото орязване на социалната държава през 2010-2011 г. Има такъв нюанс, но същественото е един феномен, известен в политологията като „легитимност на Сеймур Липсет“: старият политически режим не отмира. А „ако не се създаде легитимност за съществен брой групи, е възможна нова промяна или „връщане назад“. Политически забранените и прочистени комунисти на Чехия, въпреки все още свежите спомени от 1968 г., не можеха нито там, нито където и да е другаде, в условията на върховенство на закона, да бъдат премахнати от всички области на обществения живот.
Закономерности на възникването
2. „Грешките“ със свободата на сдружаване и изява не са допуснати никъде в окупираната от Червената армия Европа след 1944 г. Първият ден след края на войната е и първи ден на тази окупация, фактически постигната в периода август 1944 – май 1945 г. Международно договореният от съюзниците „50 процентов“ контрол е чист камуфлаж и скоро ще се превърне в повсеместна трагедия. Към 1947 – 1948 г. всяка политическа опозиция на съветския режим е премахната физически. Стенограмата на доклада (юли 1947 г.) на Мейнард Б. Барнс, представител на САЩ в Съюзническата комисия в София, показва безсилието на международното присъствие в България.
2.1. Положението не е много различно в другите страни. Чешката съпротива срещу Хитлерова Германия, далеч не само комунистическа, завзема властта в Прага на 5 май 1945 г. За три години тя е напълно ликвидирана, включително физически. До средата-края на 1948 г. на аграрни и „дребнобуржоазни“ партии е разрешено да участват в избори, а някъде те дори имат премиери и ръководят правителства.
2.2. По-същественият фактор е контролът на пристигналите заедно с армията съветници от НКВД (по-късно КГБ) и агенти на Комунистическия интернационал в Москва. Практически навсякъде, освен в Букурещ Георги Георгиу Деш, тези агенти са начело на парламентарни фракции, МВР и армия, и малко по-късно изцяло поемат управленското кормило в тези страни. „Желязната завеса (Рухването на Източна Европа 1944 – 1956)“ на Ан Апълбаум, в перфектен превод на Борислав Гаврилов и РИВА (2017 г.), много добре реконструира историята на онези години.
2.2.1. Окупацията навсякъде има и стопански, по-скоро грабителски измерения. Дори от Чехословакия и Полша, разрушени и ограбени от германската агресия, е демонтирана и изнесена в СССР половината от промишлените предприятия, а другите страни просто са подложени на репарации. Към тях, впрочем, съюзниците заявяват, че нямат никакви претенции. Както ще стане и през 1968 г., през 1944 г. големи контингенти от съветската армия „забравят“ да продължат войната и остават на квартира в страните от Източна Европа (без Югославия). Присъствието „подпомага“ провеждането на правилни избори и други политически мероприятия, като например избиването на опозицията и ликвидирането на буржоазията.
2.2.2. След Втората световна война страните от Западна Европа са длъжници на САЩ, за да не претърпят загуби от разрухата, САЩ финансират анти-Хитлеровата коалиция (включително СССР) и възстановяването на Европа. Съветска Русия (а всъщност Сталин и Молотов) принуждават страните от Източна Европа да не търсят такова финансиране. Дръзналите да мислят за участие в Плана „Маршал“ са заплашени с война, а някои „смелчаци“ – от Ян Масарик в Чехословакия до Трайчо Костов в България, въпреки моралната святост на първия и злодеянията на втория в служба на Москва, са ликвидирани поради проявена симпатия към Плана.
2.3. Насилието, убийствата и скалъпените трибунали са повсеместно явление. Трудно е да се каже кому принадлежи първенството по брой на жертвите. Изглежда все пак, че това е днешна Словения, където броят им е около 100 хиляди, повечето са избити от партизаните и режима на Тито. В Куба, с население сравнимо с България, жертвите също са повече.
2.3.1. Насилието доказва съпротивата. „Горяните“ се преживяват като типично български феномен на въоръжена съпротива срещу режима. Но в тази част на Европа има поне 15 такива движения, някои от тях (в Балтийските страни и Румъния) така се и наричат – „горски братя“. Тези въоръжени групи почти навсякъде (без Чехословакия) съществуват до началото на 60-те. Особеното за отделните страни е, че някъде те са националистически (Албания) и са остатък от армиите на съответните страни (Полша и Балтийските страни). Общото е, че те навсякъде биват подкрепяни, а редиците им попълвани, най-вече от селяни, отчаяни от изземването на собственост. В България движението е такъв бунт, отчаян, стихиен и неорганизиран, на който се осмеляват около 80 хиляди души, до голяма степен в акт на самозащита.
Стопански закономерности
3.1. Навсякъде издръжката на окупационните части, изземването на промишлени предприятия от Съветския Съюз (също добре описано от Апълбаум), експроприацията на банки, индустриална и градска собственост, закрепостяването на гражданите и селяните, изземването на спестявания и пр. мероприятия на новия режим водят до невиждан дори по време на войната стопански хаос. Фактическата забрана за участие в Плана „Маршал“ налага задлъжняване на тези страни към СССР и по-късно към контролираните от него банки на СИВ. През 1967 г. със същите „аргументи“ на Унгария е забранено да стане член на МВФ.
Особено интересно е поведението на новите власти спрямо „едрата градска покрита недвижима собственост“, ако използвам българския правен термин. (Това са преди всичко известните на днешната публика „апартаменти“.) Тя първо е конфискувана, след това е разпределена във владение на новите привилегировани, а след това – обикновено между 1951 и 1953 г., са възстановени старите закони за собствеността, за да се гарантира неприкосновеността на новите собственици.
3.1.1. Същото налага и парични „реформи“. Няма място да се опишат те за всички страни. Но една първите и най-тежките такива реформи е тази в България от май 1952 г. Левът се обезценява в съотношение 100 към 4, а личните спестявания са „платени“ при съотношение от 100 към 1 до 100 към 4. Едно от подробните описания на този случай дължим на Данаил Вачков, а на последвалите фалити – на него и на Мартин Иванов. Навсякъде в „нова“ Европа правителствените разходи (включително плащанията по външни заеми) за периода са на равнището на военновременните разходи на правителствата от Западна Европа.
Предназначението на заемите е да подкупват населението чрез финансиране на текущо потребление и вавилонски, но не съвсем смислени, държавни проекти. Тук също някои са по- равни в получаването на облаги от останалите.
3.2. В тези страни цените са всъщност данъци (защото се определят от правителството), а парите са почти лотарийни билети, понеже се изразходват в ситуация на хронични дефицити. Заемите за движимо (автомобили, домашни потреби и пр.) и недвижимо имущество (жилища) са, първо, начин на финансиране на правителствата, а на второ място – форма на закрепостяване на населението.
3.2. Унгария преди войната (1938 г.), по време на войната (1944 г.) и веднага след нея (1946 г.) е малко по-богата от Австрия по БВП на човек на населението. През 1948 г. Чехословакия по този показател е равна на Австрия. През 1945 г., въпреки преврата, убийствата и хаоса, България е малко по-богата от Гърция и повече от два пъти по-богата от Румъния.
През 1988 г. България е 10% по-бедна от Румъния, 25% по-бедна от Чехословакия и Унгария, с 30% по-бедна от Гърция и 45% по-бедна от Австрия.
3.2.1. За се задържат гражданите в страната трябва да се измисли някакъв начин на закрепостяване.
Наскоро бяха публикувани данни, че през 1950 г. частните пътувания зад граница на български граждани са около 1 200, служебните – също толкова, а по-малко от 1 000 чужденци са допуснати в България. Статистиката за целия период от 1945 до 1956 г. е много интересна. За сведение: днес пътуванията на месец са около 400 хиляди. Демокрацията очевидно е отнела на някои хора контрола върху пътуванията на съгражданите. Това също може да буди съжаление. Такова не е изразено, но този контрол е част от историята.
За да се задържат гражданите в лагера е изградена Желязната завеса. Интересно е да се изследва броя на жертвите при опит за напускане на страните без разрешение. За България засега има приблизителна оценка на опитите за бягство, извършени от граждани на ГДР – 3-4 хиляди (от 1961 до 1989 г.). Предполага се, че убитите са поне 2 000, но няма точни изследвания. Дори при скромни оценки броят на жертвите е по-значителен, отколкото по границата с ФРГ. Привилегиите на извършилите убийства не са отнети, командирите на българската армия при нахлуването в Чехословакия си отидоха от този свят с почести и големи пенсии.
3.2.2. За да се задържат страните в лагера, включително републиките на бившия СССР, има армия. Освен при окупацията, армията е използвана с тази цел през 1948 (Чехословакия, Берлин), 1953 (Берлин), 1956 (Унгария), 1968 (Чехословакия), 1979 (Афганистан, Грузия и Казахстан) и 1989-1990 (Армения и Азербайджан).
Закономерности на осмислянето
4. Главният съветник на операцията по нахлуване в Чехословакия, известен със „стратегията“ „е… чехите, без да ги питате за имената им“ е военнопрестъпник от всяка гледна точка. но заради заслугите му за „победата“ през 1968 г. той става „герой на Съветския съюз“, като между 1969 и 1985 г. е награден с около 20 най-високи държавни отличия от страните във Варшавския договор (четири от тях от Чехословакия, пет от България). В Русия постоянно се издигат паметници на този човек, последният – през април 2018 г.
4.1. Не съвсем отдавна, през 2015 г., главният прокурор на България предизвика конституционно дело, според решението на което излиза, че нахлуването в Чехословакия не е „престъпление срещу мира“ по смисъла на чл. 31, ал. 7 от Конституцията.
4.3. Дори един мой близък познат, колега и приятел, преобразил Русия в началото на 1990-те и с основание смятан за един от най-просветените реформатори на Източна Европа, в книгата си „Гибелта на една империя. Поуки за съвременна Русия“ (първото руско издание е от 2006 г., българското – от 2017 г.) никъде не споменава агресията на Варшавския договор спрямо Чехословакия. Но обсъжда тази на Германия от 1938 г. И от анализа му на неефективността на съветската икономика следва, че СССР е помагал на страните от СИВ.
Всичко казано по-горе и много друго „демокрацията им го отне“. На бившите привилегировани. Тийнейджърите и младежите на 1968 г. обаче промениха тази част от света към по-добро.
Текстът е написан специално за Свободна Европа.
