Loading...
Провокирана от въпрос, зададен на някого някъде, който звучеше така „Освен с химна и с героите от славното ни минало, с какво се гордееш…“, бръкнах в онова нещо, което (понякога иронично) наричаме душа и си дадох сметка (напълно отговорно и никак иронично, защото със собствената си душа човек не бива да се отнася иронично), че
Аз се гордея
• с 80-годишната си баба, която си навива часовника през два часа, за да прави гимнастика, изразяваща се в придвижване от точка а до точка Б, доказвайки на докторите, на света и на себе си, че все още може и трябва да се движи.
• със седемнадесетгодишната си дъщеря, която се прибира и ми разказва как се възхищава на учителката си по история. Гордея се от това, че не се уморява да си поставя цели, от това, че прилича на мен и никак не прилича на мен.
• с приятелите й, в които виждам онова бъдеще, които някои се опитват да ме убедят, че е невъзможно. Виждам го възможно, умно и красиво.
• с приятелите си, с моите – реални и виртуални (виртуалният все пак си е съвсем реален паралелен живот) – различни, но еднакви в едно – събрали са в сърцата си онова важно житейско нещо, което наричаме „ценност“.
• с непознатите, с които общувам индиректно всеки ден и които намират повод да намерят светлото в тъмното и да го покажат.
• със Сани Жекова, която, освен че е красива, ме накара да крещя истерично пред телевизора.
• с онези деца, които печелят Олимпиади по математика и Физика и по кой знае какво друго, но въпреки това остават назад в новините и въпреки това не спират да печелят, не защото така трябва, а защото така е естествено за тях.
• с всички, които постигат нещо „въпреки“, а не се оправдават със „защото…“ и не се притесняват да се гордеят с постигнатото, защото то е плод на труда им.
• и със себе си в онези моменти, когато успявам да си наложа да бъда истинска.
Гордея се и то днес и сега, защото съм убедена, че човек, който не може да намери поводи за гордост в настоящето си, е загубен… Аз не искам да бъда загубена. Не го заслужавам. Никой не го заслужава.
