Брой поне до десет

Бързам или поне си въобразявам, че бързам.Токчетата ми затъват в калта и в походката заприличвам на патица в тръс. Кой , по дяволите, ме накара да мина по тази пътека. Хората са измислили нормални, асфалтирани, човешки. Ама това някъде… не в нашия квартал. Знам, знам, никой не ме е карал да се покатервам на тънки токчета. Хак да ми е по случая, да си затъвам в калта и да не мрънкам много-много.
Та докато бързам и си затъвам, разни нехайни мисли щъкат из главата ми, смесвайки се с обичайните за това време на деня – какво да сготвя за вечеря. Това с готвенето винаги ми е голям проблем. Като ги питам ония моите какво да им сготвя винаги неизменно жизнерадостно отговарят – каквото сготвиш.   Сготвям и после – ама защо сготви това??? Ееее, няма угодия, няма оправия.   
Онзи ден , преглеждайки сборниците на дъщеря ми по литература, попаднах на един текст, който ме разтърси до дъното на нежната ми душа. Детето (текстът беше ученическо съчинение) описваше как чака уморената си майка да се прибере от работа. Стоплило е вечерята – не се споменава от кого приготвена – подредило е масата, след като преди това прилежно си е научило уроците за следващия ден и старателно е разтребило детската си стая. Майката се прибира, естествено уморена след дългия трудов ден, отваря вратата и о изненада – всичко е приготвено и от нея се очаква да седне и да се наслади на часовете отмора. Баща в текста не се споменава. Но аз понеже имам развинтена фантазия си представям, че таткото се е прибрал, приготвил е вечерята, която детето да сервира на уморената си майка и в момента е на балкона – простира прането.
Такива ми ти работи има в детските съчинения. Дъщеря ми надникна над рамото, явно впечатлена от екзалтирания ми вид, позачете се и нещо не й се стори реалистично:
-ама това истина ли е? – и ме гледа супер много въпросително
Успокоявам я:
-миличко, това е научно-фантастично съчинение, в живота, както знаеш, такива неща не се случват.
Не знам защо се сетих за това съчинение. Може би, защото фиксирах как милото ми детенце пристига с колелото срещу мен, а чисто новият и светлосин панталон е изпъстрен с кални пръски. Да я питаш как й е хрумнало в тази кал да се нагласи с най-новата си светла дрешка.
Е, попитах я, не се сдържах. Удобен й бил.Ама разбира се, каква съм недосетлива. А защо кара колело, когато навън ръми? да я питам, ама няма.
– Мамо, какво ще ядем?
– Чакай да се прибера, прибери се и ти и ще вечеряме…нещо…идеи?
Естествено идеи няма или ако има опират до две възможности – пица и спагети.Всяко останало предложение се приема със сбръчкване на носа и демонстрация на върховна погнуса. Ще си спестя малко нерви и ще задържа вестта,че няма да е нито пица, нито спагети.
– Вие готвите ли? -въпросът е зададено от едно момиченце, и то на колело.
Леко се стресирам.То вярно,че дъщеря ми е слаба, ама то е генетично обусловено и няма нищо общо с готварските ми умения. Честна дума!
– Готвя, разбира се…- старая се да не звуча троснато, макар че трудно ми се удава
– А чистите ли ? – продължава да ме гледа изпитателно малката непозната
Е, не! това вече ме разбива.Това питане е капакът на тенджерата със супата, която извира върху лъснатия до блясък плот.Поглеждам ухилената физиономия на дъщеря си и ми иде да й викна- а бе, дете, аз колко пъти съм ти казвала да не си каниш гости у нас през седмицата? Започвам да броя наум, нали така съветват психолозите – в моменти на върховно нервно напрежение, когато думите ви са напът да изпреварят мислите, дишайте дълбоко и бройте поне до десет. Четири, пет, шест…
– Чисти, разбира се – миличкото ми момиченце, знам си аз,че мога да разчитам на него в критични ситуации.Ама защо така грубо, така рязко…не е възпитано някак
– А не, аз…защото…изглеждате толкова елегантна, като жена, която не се занимава с домакинска работа – изтърсва непознатият ми ангел. Вече виждам около главата й ореол, на гърба й са поникнали крилца, а в укоризнените й, допреди две секунди, очета прочитам нямо възхищение.
Знаех си аз, че токчетата вършат работа.
И така, въоръжена с мисълта, че може би е редно човек все пак да е това, което изглежда, прекрачвам прага на семейния дом.
Спъвам се в маратонките на малката, след което налитам на тези на баща й. Едната се плъзва и нахлува в хола, оставяйки ситни кални остатъци след себе си.Закачвам торбата с покупките на една от закачалките, с надеждата най-накрая да освободя краката си от робството на привидната елегантност, но в момента, в който понечвам да разкопчая ципа на ботите, бурканът с лютеница с разбива с трясък на пода.
– Ти добре ли си?!?! – изскача миличкият от кабинета си
– Не се притеснявай, нищо ми няма..лютеницата…
– Не , не ,питам те – в ред ли си, да закачаш тая тежка торба на закачалката за дрехи??? Айде сега да видим как ще я събереш – и назидателно ми врътва гръб, абсолютно неподвластен на излъчването ми на жена_която_не_домакинства.
Седем, осем, девет…двайсет и три…петдесет и шест….триста осемдесет и две…..
Не е възможно ученическите съчинения да са плод само на нечия детска развинтена фантазия, нали? Все пак ангелите виждат нещата такива, каквито са…Или най-малкото – такива, каквито трябва да бъдат.
Само да събера тъпата лютеница и ставам друг човек, ще видят те. Уф, порязах се!
Деветстотин осемдесет и едно… Хиляда петстотин тридесет и четири…