Покрай драмата с изгонените туристи от х. Иван Вазов

Покрай драмата с изгонените туристи от х. Иван Вазов, да разкажа една лична история със същата хижа и същия хижар отпреди много години.

Тръгваме с моя приятел Емо Ташков на разходка в планината, уикенд, средата на октомври, чудна топла, слънчева софийска есен. Маршрутът ни за двата дни е ЦПШ Мальовица, през връх Мальовица, спане в хижа Вазов и на другия ден прибиране през Зелени рид и 7-те езера.

Взел съм и моето домашно куче Дино, ей така за компания да види то разходка, не само в парка. На хижа Мальовица за нас се лепва един черен вълчак, явно издивял от самота и намерил най-накрая кучешка компания. Всичките ни опити да го прогоним се оказват неуспешни, върви след нас и това е. Някъде към Еленовото езеро времето рязко се разваля, духа здраво и почва да набива един ситен скреж (сн. 1). За нула време наоколо побелява, а скалите стават хлъзгави, трябва да се внимава. Преваляме върха, снегът се усилва, но не е нещо драматично, пътеката е маркирана и след няколко часа стигаме в хижа Иван Вазов. Това е най-откъсната хижа в планината, и май най-високата.

Хижата е отворена, на печката ври тенджера с боб, а хора никакви. Обикаляме, викаме – тц, хора няма. В една от стаите разхвърляни книги, Кант, Хегел и разни подобни щуротии. Става малко като в „Сиянието“ на Стивън Кинг. Тръгваме по-старателно да търсим къде са скрити труповете. По някое време гледаме в далечината двама мъже мъкнат труп на рамо. Дърво е.

Двамата са хижарят Венци и един местен Петкан. Приготвят се за зимата, няколко месеца изкарват откъснати от цивилизацията. Дървета наоколо няма, хижата е над горския пояс, дървата за зимата са най-голямата ценност, мъкнат ги на гръб нагоре по коритото на Бистришка река. Цяло лято, докато паднат снеговете.

Венци се оказва студент по философия в СУ. Време за четене има предостатъчно.

Домакините ни черпят по една ракия за сгряване. После решаваме да пораздрънкаме двете китари, които висят на стената. Венци е добър музикант, извадил целия албум „The Wall“ барабар с всичките сола на Гилмор. Неповторима, запомняща се вечер.

На другата сутрин идва лошото. Навън е невероятна буря, сняг, киша, мъгла от която трудно си виждаш краката. Не тръгвайте бе момчета, ще стане някоя беля, вика ни Венци, стойте тук, бурята ще премине. Нема страшно, викаме му, ние сме железни бойци. Пък мобилен обхват няма, близките ни не знаят къде точно сме, знаят само че сме на планина, в понеделника сме на работа, току виж ни обявят за издирване.

И тръгваме. Емо, понеже е най-железният боец на света ще води. По компас. Туй с железния боец е друга история, веднъж пътуваме на стоп на някакъв селски път, вали и сме мокри до кости, гладни и премръзнали. Викам му, Емо не ти ли е студено, бе? А той вика, не, нищо не усещам, ни студ ни глад, ни болка, аз съм Железният боец. И как да усеща нещо, като е пиян до козирката. Оцених смешката и така му излезе пракорът.

Та, вика Железният боец ще се ориентираме по компаса и по колчетата за зимната маркировка. Всяко е на 50 метра от предишното. Лутаме се в тоя качамак и ако след 50-60 крачки не намерим в мъглата колче се връщаме към предното и коригираме ъгъла. Само да стигнем Предела, вика Емил и нататък е лесно, спускане е.

В нормално време Предела е на по-малко от час. Ние се лутаме вече три часа в мъглата. Дино ми скимти и се опитва нещо средно между лазене и плуване в кишата. Викам му, приятел, обстановката е такава, че всеки се спасява поединично. Мисля че някак си разбира. Вълчакът е висок и с дебела козина, по му е лесно.

Вятърът е насрещен и ураганен, и направо не мога да вървя. Вече хич не ми пука кой ще излезе шубето, викам на Емо, ебал съм те у боеца, троши си главата, аз се връщам в хижата. И тръгвам наобратно. След минута боецът ме настига, хили се, нема да те оставя сам, приятел си. Слизаме доста по-бързо, обаче не можем да намерим хижата в мъглата. Въртим се в кръг, най-накрая я зърваме, тя била на двайсетина метра от нас.

Венци ни вика, пичове, надценихте се. В наша чест пали печката, да се изсушим. Казах ли че дървата са най-ценното там. Пускаме двете кучета да спят при нас, а Дино го вземам в леглото да се топлим.

Понеделник сутрин, пак вали и духа, но не е чак такава буря като предния ден. За около два часа стигаме до Предела (сн. 2)

И като тръгваме по Зелени рид мъглата изчезва, облаците остават под нас. (Сн. 3, 4 Старата ми „Практика“ се оказа желязна, снима във всякакви условия.)

Прибираме се до колата, вълчакът го оставяме на ЦПШ, надяваме се да си знае пътя до хижата.

След това през годините няколко пъти съм срещал Венци в планината. Помнеше ония две вечери.

Та не ми се вярва как точно той ще изгони туристи от хижата.

Доколкото прочетох някъде са разпънали палатки, там където е забранено и са били помолени да се преместят извън района.