То и снегът ни вече не е като хората!

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0

То и снегът ни вече не е като хората!Тази сутрин, докато си пиех кафето на „Врабча“ на съседната маса обсъждаха времето. Обобщението бе забележително. Нещо от рода – то и снегът ни вече не е като хората!

А пък аз сетих за едно далечно време, когато едни другари успешно управляваха живота ни, но с времето все не успяваха да се справят. То си течеше бавно-бавно. Също като мотрисата за Велинград, от която през 70-те години скачах в движение на височината преди Костандово, купувах си баничка и пак я догонвах.

Та понеже времето едва-едва пъплеше, аз се научих да го спирам. Веднъж през тези февруарски дни от редакцията на „Народна младеж“ ме изстреляха в Змеица, Смолянски окръг. За мен най-хубавото място в Родопите. Трябваше да разследвам случая с двама младежи – овчари, уволнени от местното АПК.

По това време Партията се тревожеше, че намаляват овцете в окръга, а Комсомола – че са много младите хора, които избират професията на овчаря. В този смисъл бях напълно съгласен с линията и на Партията, и на Комсомола. И сега, ако правителството реши да направи нещо в тази посока, пак ще съм съгласен.

Вечерта, както си му беше реда, кореспондентът на „Народна младеж“ отседна в дома на младежите, които пък на всичкото отгоре бяха братя.

На сутринта ставам и гледам навън – бяла приказка. По улиците няма жив човек. Автобус няма, телефон – също, за да стигнеш до фурната трябва да изринеш цяла улица, а в нея – хляб няма. С една думата –

Та тогава овчарите юрнаха булките си. И те като почнаха да пренасят – вино, ракия, агнешка чорба, мръвки, баници и какво ли не. И се почна едно пиене, не ти е работа.

Двамата братя зинаха и захванаха тукашния химн – Руфинката. След нея „Излял е Дельо, хайдутин“, след туй „Аман ми рекох, майчинко“, „Щинко льо, мари хубава“, „Бела съм белаю юначе“ и.т.н. След това слязаха бащата и майката на овчарите. И те отвориха гърлата. После сестрата на овчарите. След нея бабата и дядото. Сетне и децата – пет ли бяха шест ли бяха, не помня. Масата се накачули. И всичко живо пее. На всичкото отгоре – страхотен синхрон между тях. Е, напълни ми се душата. Концерт отвсякъде. И аз – на първия ред. Сега като си помисля, ако една такава фамилия излезе в зала № 1 на НДК, половин София, ще се изсипе. Ще забрави Чакърдъкова и ще обсади плътно двореца. Та тогава натиснах копчето. С божията помощ времето спря. И така – три дни и три нощи. По някое време отворих и аз гърлото, но къде ти… Гласът ми все в подножието на отсрещния хълм се върти, докато техните скачат от било на било.

На третия ден вечерта два БТР-а отвориха пътя и влязоха в селото. и отвориха пътя. На сутринта ударих едно менче йогурт и даврандисах. Всичкият алкохол се изпари, все едно не съм пил. Зелевата чорба, ряпа да яде.

Сега като гледам този дребен снеженец из София и през ум не ми минава да спирам времето. Пък и то какво да спираш? Като си е безвремие отвсякъде. Даже хората, дето едно време викаха по кръчмите „Ша са оправим!“ се умълчаха.

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.