Скитница

Не умея да чакам…
плашат ме сенките в мрака
и пастелният ритъм
на онзи пясъчен часовник
който нося в сърцето си
да отмерва времето-
миг за обич, хиляди мигове скитане,
докато натежат от сълзи клепачите
и приема нова вяра в очите си,
а когато ме прегърне утрото
с шепота дъждовен на стрелите си,
си тръгвам, не казвам нищо
… и не питам.
Следва тежък разбор-
бях, съм и ще остана ничия…
в ритъм се спуска над мен
тежкият пясък, уморен,
пъстроцветен с непокорно величие.