Най-добрият човек, когото познавам

Беше някъде преди около 19 години, когато я видях за пръв път. Седеше на пода под голямото огледало и ровеше в един шкаф, обърна се като влязохме и усмивка озари лицето й. Нали знаете онази усмивка, която струи от цялото същество – извира от очите, извива ъгълчетат на устните, огрява. Именно тази усмивка много пъти ме е изваждала от притесненията ми, стопявала е страховете ми и ме е карала самата аз да се усмихвам. Покрай нея няма начин да не се усмихваш – тя кара нещата да изглеждат прости и хубави, а проблемите-решими. Много пъти съм си мислила, че има някакви свръхестествени способности да надниква в душите на хората и да разчита желанията им. Знаете ли – ако дядо Коледа съществува, определено ще прилича на нея…да, сигурна съм.  Всъщност-самото й присъствие е подарък и празничност.  Всеки разговор с нея е ведрост и успокоение, дори когато разговаряме за някакви наглед незначими неща . Тя не размахва пръст, не порицава, не назидава, не поучава, но някак неусетно покрай нея се учиш и израстваш, ставаш по-добър и по-истински. Защото нейното послание без думи е – ти си добър, ти си страхотен. Много е лесно – така казва усмивката й, онази същата, която ме очарова преди 19 години, тя и днес  е неизменно с нея. Ако ме попитате каква ми е тази жена, без колебание ще отговоря – тя е мой приятел, тя е човекът на когото звъня, когато ми е тъжно и когато ми е щастливо, тя е  най-добрият човек, когото познавам. Ако попитате съпруга ми- коя е тази жена?- той ще ви погледне учудено и ще каже: е как коя, майка ми.