Според един от най-старите митове от Волжка България името българи се извежда от покровителя на древните българи – добрия дух вълк. Те изобразявали на знамето си вълча ( „булг” ) глава ( „ар” ), поради което другите започнали да ги наричат булгар – вълчи или черноглави хора.
В друг, по-късен мит от История на Джагфар се разказва, че от незапомнени време в поречието на р. Кубрат (Ефрат?) съществувала държавата Самар (Шумер?), в която българите принадлежали към най-почитаното съсловие на военните, откъдето дошло името им. На самарски език думата „бал”/”бул” означавала „господин” , а „гар” – „воин”, „герой”.
Тези митове имат интересни сходства с древен Шумер. Първият мит по-горе със значението на името шумери – „черноглав народ” или черноглави хора (Дж. Камбъл, „Източна митология”, С., 2004), а вторият с приложения от Хари Сагс шумерски „Списък на царете (лугал)”. Буквалното значение на лугал е „велик човек” от „лу”-човек, и „гал” велик, което с времето придобива смисъла „цар” (Величието на Вавилон, С., 1998, стр.37).
Не подлежи на съмнение, че народ с името българи е съществувал много преди да го впишат в хрониките си древните автори. Невъзможно е обаче да се даде категоричен отговор кога се е появил този народ и какво означава името българи. А и българите, за разлика от други народи, нямат самоназвание, като напр. немците – Дойче Ло(й)те.
Още в Ранното средновековие с утвърждаването на новите книжовни традиции имената на народите започват да се извеждат от библейски прародител или от героичен воин, от който произхожда името на народа (епонимен произход на името).
І.А От библейски персонаж:
585г. – Византийският хронист Йоан Едески извежда името на народа от библейския Булгар.
ІХв. – арабинът Ибн ал-Калби (819г.) сочи българите като „потомци на Яфет, сина Ноев”.
По-късно други арабски автори продължават тази традиция: Ибн Кутайби (живял до 844г.), Ал Батрик (арабизиран грък, живял до 940г.), Ал Масуди (писал в периода 920-940г.).
ІХ-Хв. – в преписка между хазарския хаган Йосиф и испанския министър Хасдай Бен Шапрут се споменава общ библейски призход на българи и хазари като потомци на Яфет.
Библейският произход (от Булгар) е посочен и в „История на евреите” от Йосиф бен Гурион, издадена през 1540г. в Цариград; в апокрифната книга Яшар ХVІв. (от Яфетовия внук Булгар).
С изчезването на хазарите от писмените паметници библейският Хазар се заменя с Бертас: „На Гомари, другия син на Яфет, се родили двама сина: един на име Булгар, а другият – Бертас” (в хроника на персийския писател Мирхонд от ХVв.)
Руската летописна книжнина, развила се под влиянието на византийската и старобългарската, също следва библейската традиция, но със значителна промяна на имената в библейското родословие, като Булгар (Болгар) остава, но неговите братя са наречени Словен, Рус, Коман и Истер.
І. Б От полумитичен вожд – герой :
Хв. – византийският автор Йосиф Генезий: „От господаря си Булгар (-иос)”.
В неговата хроника, както впрочем и при Лъв Дякон (Паул Варнефрид) и Михаил Сирийски, името на кан Аспарух е заменено с неригистрирано в по-ранни хроники име на български вожд Булгар.
Йосиф Генезий дори смята, че цар Борис І не само е съвременник, но и е подчинен на Булгар.
ХІв.– Лъв Дякон: „…по името на своя племенен началник Булгар…”.
ХІІ в.– Михаил Сирийски: „от Кубратовия син Булгар”.
Т.нар. „координатна система на Библията”, изоставена от по-късните автори, преживява силен разцвет по време на Българското Възраждане.
В препис на Зографска история (1785) се твърди, че българите получили името си от своя първи цар Болг: „Болг на восточния страни и землю повоева и усвои, и се своим народом поселя се, и назваша ся Болгари”.
„История во кратце о болгарском народе словенском. Сочинися и изписа в лето 1792 Йеросхимонах Спиридон” , макар да възкресява библейската традиция, съдържа редица авторови добавки: внася уточнението, че при подялбата на континентите между синовете си Ной отрежда Европа на сина си Яфет. От шестия син на Яфет – Мешех (Мосох) води потеклото си „болгарском народе словенском”.
Изброени са и няколко предисторически крале: Илирик (той влиза в равноправни отношения с държавата на Александър Македонски и Рим), Бладил и Колада. От синовете на Колада – Брем и Болг водят началото си бремите (немците) и болгарите: „ Болг завоева Тракию, Македонию, Далмацию, даже до Белое море и до Рим. И той бе подобен отца своего … повеле нородови зватися именем его Болгаре…”
Цитирам този текст, защото той е в явна опозиция с традициите на средновековните християнски хроники. В тях периодизацията на световната история е по схемата на „четирите велики царства” на пророк Даниил : Вавилонско, Персийско, Македонско и Римско.
„История во кратце…” няма успеха на Паисиевата „История славеноболгарская о народе, и оцарей и о светих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская”, но последователите й във фолклора, възрожденската, дори научната литература са много.
Г.С.Раковски, със сигурност е разпознал компилацията на Йеросхимонах Спиридон по Йоан Зонара, но прави опит и за по-широка аргументация. Предполага се, че е ползвал освен късни преписи на „Византийска история” на Никифор Грегора и някакви други компилации: „от Болга (от цар Болг) се назовал наш народ болгари” („Българска старина”, С. 1984, Съчинения, т.ІІІ, 375-339).
Д-р.И. Богоров в края на житейския си път и книжовната си кариера , през 1892г. приема формулите на Зографска история и на историята на Йеросхимонах Спиридон, макар в по-ранните си съчинения да ги отхвърля. В „Третье упътване за българский език” , издадено във Виена, Богоров „сродява” българския вожд Булгар с Рюрик І : „Бългер и Юрюк или Рюрик биле от едно колено”.
Интересно е, че дори ренесансов автор като Й.Х.Енгел (1797г.) също е склонен да допусне, че името на народа произхожда от неговия вожд : „Кой може да смята, че е невъзможно народът да получи собствено от последния [Булгар] определено име”.
В една бележка в „Цариградски вестник” през 1851г. възрожденският просветител Йордан х. Константинов (Джинот) прави неочаквана корекция на библейско-героичния произход на етнонима българи и заявава: „Болгарин е производен от Бог…”.
През 1910г. В.Котлянин в „Ний българите. Произходът и името ни” в същия стил пише, че българите са „велика тайна над тайнствата” , „всевишний или премудрий Бог”.
М. Димитров, който без преувеличение може да се нарече предшественик на едно течение в съвременната историография, което включва Бибилията в историческите извори, но изчистена от всякакъв религиозния мистицизъм, наслоявания и пр., е може би единственият сериозен български учен, който я използва.
В труда си „Изчисляване по именника” ( В: Кубрат”, 1927г., с. 39-40) той се опира на „Анонимен римски хронограф” (354-
С бога на слънцето Зиези акад. Димитров обяснява европейския произход на българите и значението на тяхното име. В Кубратовата Велика България „…не захождало слънцето, затова и историкът я нарича Bulgarorum globuс – земни глобус на Българите… Оттук водиме и народното си име Българи и България – Земята на синовете на слънцето”.
Марко Марков (Прабългарите – познат или все още загадъчен за науката етнос”, 1981,С. с.26-29) подкрепя слънчевата етимологията на М. Димитров, но според проф. Марков, обяснението на значението на името българи трябва да се търси в шумерските исторически извори и език.
ІІ.Тотемен произход на името българи
Най-ранните легенди за него са датирани приблизително и са разпространени в обширен регион. Характерни са и за фолклора на т.нар. казански татари, потомци на волжките българи. Една от тях – за сърната има интересно потвърждение и за Балканския регион от византийския автор Прокопий Кесарийски, който пише, че българското племе утигури имало за тотем сърна.
В българския фолклор отгласите от този ранен култ са много, от които най-известен е „сур елен”. Рисунки на елен има и в старобългарските археологически паметници.
Езиковедът Борис Симеонов ( „Източни извори за историята и названието на Аспаруховите българи”, С.1979, с.49-58) е може би най-горещият привърженик на теорията за тотемен произход на името българи и има редица съмишленици в академичната историография.
Според проф. Симеонов името идва от „булга” ( животинче от рода на златките, белките, самара, собола, самура) и означава „горди, ловки, красиви и изящни хора като булгата”.
Цв. Тафраджийска („Към въпроса за етногенезиса на прабългарите…” и в юбилеен сборник „Българско средновековие”, 1980, с. 40-50), смята, че името българи означава „ Ловци на самури, „самурджии”, в по-широк смисъл „булганджии”. Тук обаче предполагаемото тотемно название е по-скоро синоним на конкретна стопанска дейност.
Чувашкият учен Г.Е. Корнилов през 1973г., без да посочва изрично вълка като тотем на древните българи, изтъква, че името българи означава „вълци”.
ІІІ. Топонимен (хидронимен) произход
Тази теория в продължение на векове е била най – разпространената, с най-много привърженици, защитаващи различни исторически хипотези за произхода на българите, но извеждащи името им от река Волга. На особена популярност се радва през Възраждането и след 1878г., най-вече в средите със силно изразени русофилски настроения. Началото й е поставено с Дуклянски летопис.
ХІІв. – неизвестен монах от градчето Дукля (Дуклянската област ( в Сърбия) е влизала в границите на Първото българско царство и след унищожението му през 1018г. там са се пазели документи за български държавни традиции ) пише: „Безброй множество народи се появили откъм голямата река Волга, от която получили името си; наистина и до ден днешен, българите се наричат така по името на река Волга”.
Особеност на Дуклянски летопис е, че в него българското летоброене започва с княз Борис І – една българска традиция за начало на ново летоброене след всяко по-значително историческо събитие, което се потвърждава и по-късно от кореспонденцията на цар Калоян.
ХІІІв. (до 1253г.) – епископ Богухвал преповтаря твърдението от Дуклянски летопис : „От името на река Волга”.
1326 (1359)г. – известие от византийският историк Никифор Григора: „Има една страна, която е на север отвъд Истър, и през която тече голяма река. Местните жители я наричат Булга(…) От името на тая река те получили името си бу(ъ)лгари…”.
1553г. белгийският дипломат на австрийска служба Ожие Бусбек отбелязва: „Смята се, че българският народ е дошъл тук от скитската река Волга, когато повечето племена доброволно или насила са сменяли земите си. Така че българите, така да кажа волгарите, (носят името си) от споменатата река.”
1587г. немският дипломат Райнхолд Лубенау: „ Истинските стари волгари или българи, наречени така следователно от скитската река Волга.”
Появата и утвърждаването на тази теория, включително в текстове с нерелигиозен характер, е изключително интересен факт, защото във всички източници за българската история Волга е наречена Ател/Атил , освен това хидронимът е регистриран значително по-късно, когато вече името българи е било утвърдено и многократно отразено в писмени източници на европейски и азиатски народи. И досега наименованието на реката се смята с неустановена етническа и езикова принадлежност.
От името на река Волга извеждат значението на името българи :
Мавро Орбини (1601), Рико (1665), Джон Барбари (1671), Киевский синопсис (1674), А. Манкиев (1715), Г.К. Дриш (1718), Й. Кемпелен (1740), Христофор Жефарович (1741), Георг Прай (1761), Паисий Хилендарски (1762), Ербело (1776), Йован Раич (1794), Луи Огюст Феликс Божур (1794 -1799), Афанасие Нескович (1801), А.Л. Шрьоцер (1809), Н.М. Карамзин (1818), Ю.И. Венелин (1829), Христаки Павлович (1842), Йоан Стоянович (1845), Е.Т. Тунерели (1854), Д. Ивайловски (1860), Хунвалфи (1877), О. Протич (1888), В.Ф. Кудрявцев (1897), Иван Шишманов (1899), Ив. Манолов (1917), Н.П. Андриоти (1951), Ф.И. Гордеев (1969)
Още през 1907г. д-р Ганчо Ценов остро критикува привържениците й: „ Реката Волга се явява един вид пенкелер за турската школа, чрез което тя е в състояние да изкара всяка дума за татарска. Атила е татарска дума, която значила Волга – цар; българин е татарска дума, която значила Волга – човек и пр.”. Според него : „Болгар ще да е сложна дума от бул и гар”. Д-р Ценов смята за неизяснено значението на името българи.
Хидронимната етиология вече е напълно изоставена.
ІV. Позиционно-локационен подход
При него се правят опити значението на името българи да бъде изведено от местата, където те са пребивавали временно или постоянно. Основоположник на този подход е П.Й. Шафарик, който през 1837г. дава следното тълкуване на значението на името българи : „От бул- и-гари значи край, област, окръг”.
Главни последователи, макар защитаващи различни тези за произхода на българите, са:
Ст.Шангов (1926), който обяснява значението на името българи така: „Болгар е сложна дума значуща българин – бол Арийски с други думи човек идещ от Болг Арийски, днес Бактрия”.
А.Б.. Булатов (1965), който в българи вижда жители на центъра.
Руският археолог го извежда от „господстващо племе в държавата” и синоним на „голямата, главната ръка”.
В. Гюзелев, П. Дражев („Славяни и прабългари в нашата история”, 1966) : „Днешното наше народностно име, наследено от прабългарите, е преминало у другите народи чрез аланите. Те са нарекли прабългарите вероятно българон в смисъл на хора, които живеели в покрайнина на планина”. Същата теза защитава и историкът-османист Руси Стойков: българон – на афгански „живеещ отвъд планина”.
Петър Добрев (Каменна книга на прабългарите, 1992; Непознатата древна България, 2001) извежда името българи от жители на Бактрия и Балх.
V. Други теории
Те обясняват значението на името българи със социални характеристики на етноса и представляват особена смесица от данни от исторически извори за войни, въстания и т.н., като същевремнно са израз на субективно отношение, а нерядко и само на второто.
Още през 1587г. австрийският дипломат Райнхолд Лубенау, който обяснява значението на името българи и с река Волга, отбелязва в дневника си : ” Някои смятат, че името българи идва от думата балбан (боричкане, биене), което ще рече балгер (борци, разбойници) и че хората от този народ трябва да са били немци, войнствени хора и борци”.
Други популярни представители са:
1853 И.Н. Березин: „Българин значи размирник”.
1872г. В.Томашек : „Българин значи разбърквач”, но и „смесен народ”
Най-авторитетен от всички застъпници на това направление е унгарският тюрколог А. Вамбери, който дълго пътешества в Близкия Изток и Средна Азия. В неговите историографски и етнографски бележки (1882) е отделено място и на българите, чието име според него означава „ бунтовник, метежник, въстаник”.
1926г. Д. Дечев: „Българин значи който се сърди, бунтар, борец”.
1927г. Й.Немет : „Този, който подстрекава в метеж, метежник”.
1978г. Д. Немет : ”Булга, това е …народ революционен”.
1979г. Й.Вълчев: „Българи означава „велики хора”,…българин…”човек от хора велики; син на хора велики”.
VІ. Хибридни теории
Акцентират върху генезиса на българите и обясняват името им със смесения произход на етноса. Подкрепят се от български и чуждестранни учени. Някои от най-известните представители са:
В.Н. Златарски : „Името „българи” има събирателно значение и е било общо както за кутригури, тъй и за утигури – име, което те са носели, когато са били обединени под една власт и в една държава… Разбирайки така името „българи” ние сме склонни да приемем етимологическото му обяснение, предложено от проф. Томашек”. (История на българската държава през средните векове, т.І, 1970, С.)
Д.Дечев (1926) – българите са смес между западните хуни и източните германци, преди всичко остготите и гепидите. Особеното в тезата на акад. Дечев е, че той смята българите за късно появил се народ, едва през ІV-Vв.
Ст.Младенов: „Това, което днешните учени наричат „симбиоза” на хунски и германски народи, сами хуните добре са означавали името българи, „смесени” (1927); „смесени, разбъркващи, подстрекаващи в бунт” (1941)
VІІ. Историографски
Предпочитан е от лингвисти и някои историци. Изследва преките заемки от един език чрез друг (калки).
В някои латински извори името българи е преведено като жител(и) на укрепен град/ строител(и) на укрепен град. От латински език това обяснение на значението на името българи (фосатиси) е минало в редица други езици: готската дума бургар, персийската наукарда, арабските балад и калалат, османската бургаз, гръцката кастрофилакас, които с някои незначителни различия в семантиката определят името българи като жители на градове.
От историците най-известният привърженик на тази теза е гръцкият учен Андонис Керамопулос (1945) , който прилага доказателства, че името българи е възпрето в гръцкия от латинския език. В гръцки превод значи „пиргари”, тоест кастелани, от гр. Пиргос „глина”, „крепост” (на латински кастело).
Най-изявеният привърженик в България на жители/строители на градове е д-р Хр. Тодоров-Бемберски (1981, 1993), в чиято докторска дисертация има подробна обосновка.(„Името българи- история и същност”, С., 2004). От всички пет хронологични класификации в специализираната литература за значението на името българи, неговата е най-пълна.
За произхода, езика и прародината на древните българи вече има над 20 хипотези, повечето от които датират още от ХVІІв. Изглежда, те продължават да се увеличават. Някои от тях са дежурно припомняне на опровергани от археологическите проучвания, новите наративни извори , изследвания и лингвистичните анализи стари тези. Други са вътрешно противоречиви или съдържат механични сглобки, в трети има странни твърдения или се базират на догадки и т.н., но истината за далечните ни прадеди продължава да вълнува не само професионалните историци и специалистите от различни области, свързани с историята, но и много граждани.
Колкото до професионалните тълкуванията за значението на името българи, засега няма нова или оригинална концепция, а преповтаряне или перефразиране на някои от основните теории за значението на етнонима.
Полемиките са полезни и нужни, но за замяната на постоянната функция на историографията (да съхранява дълговечната информация ) с прагматичната й функция („това, което действа най-добре”) не може да се каже същото, независимо дали се прави на криворазбрано професионално, медийно или друго ниво.