ВЛАДЕТЕЛСКА ЙЕРАРХИЯ И РАЗМЯНА НА ДАРОВЕ В РАННОСРЕДНОВЕКОВНА ЕВРОПА

Финикийците първи използват понятието „Европа”, за да обозначат северните брегове на Средиземно море и близките острови. В древността и през средните векове за жителите на континента, чийто светоглед е етноцентричен, „Европа” е мъгляво и почти непознато понятие. Те възприемат собствените си земи като център на света, който трябва да опазят от варварите – съседи или преселници. По-късно, с налагането на християнството, понятието „Европа” придобива религиозно съдържание. В западните хроники от VІІІ – ІХ в. под европеец вече се разбира християнин.

Отношенията между Римската империя и варварите, както и между самите варвари в хода на Великото преселение на народите или Световната диаспора, са много сложни и варират от войнствена враждебност до съюзнически отношения и разбирателство. Като основен политически инструмент, освен войните, се налага практиката на федеративните договори, датираща от основаването на Рим (към тогавашния момент с Латинската и Сабинянската лига).

Християнският универсализъм, развил се на базата на римския имперски универсализъм, влиза в остри противоборства с културно-религиозните традиции на варварските народи, които са носители на богато неписано творчество, митове, легенди, предания и епоси, поетични произведения и имат собствено обичайно право (т.нар.варварски правди). Християнските тези за общ произход на човечеството и за любов към ближния и към враговете много бавно и колебливо си проправят път. Това важи с особена сила за дворцовата култура, чиято основна функция е да обосновава и пропагандира владетелските идеологии. Силна е и инерцията на античната традиция враговете на Рим да бъдат представяни като водещи безпричинни войни, алчни, примитивни и вероломни. Историческите образци, създадени от Полибий (201г.пр.Р.Хр. – 120 г.пр. Р.Хр.) и Плутарх (46 г.-120 г.) за картагенците, описани съответно като крайно войнолюбиви, „измерващи всичко с мярката на изгодата”, „сервилни към по-висшите и колебаещи се между малодушието при поражение и жестокостта при победа”, служат като своеобразен шаблон за изграждане на образите на варварските народи. В съчинението си „За строежите” Прокопий Кесарийски (500 г. – 565 г.) като изброява враговете на империята, между които и българите, пише : „Всъщност тия неприятели имат обичай да предизвикват война без причина, да я обявяват без да изпращат пратеници, да не я прекратяват с някакъв договор или да я спират за известно време, но да я започват без всякакъв повод и да я привършват само с оръжие”.(ГИБИ,2,с.155).

Същият модел се използва и за варварските владетели, някои от които са харизматични личности (в конкретния случай хазирзматичност като съчетание от политическа и религиозна власт) и талантливи военачалници с огромен авторитет сред войниците си. Повечето варварски владетели, подобно на великия пълководец Ханибал (247 пр. Р. Хр. – 183 пр. Р. Хр.), описан от римските историци като завършен негодник, „падат под перото” на авторитетните средновековни историци.

Не липсват и изключения като високообразованият галски свещеник Салвиан Марсилски (ІV-V в.). В съчинението си „За Божието всевластие” той привежда редица примери за превъзходството на морала и обичаите на варварите над гражданите на Римската империя.

От своя страна, преселниците натрупват негативен опит в отношенията си с империята, упрекват я в двуличие и вероломство и се отнасят изключително скептично към цивилизаторските й претенции. Това признават редица средновековни хронисти. Прокопий Кесарийски цитира посланието на утигурския (българския) вожд Сандилх до ромейския император, предадено от специалния му пратеник в Константинопол: „Зная една поговорка, която съм чул от дете, и ако не съм забравил нещо от нея, тя гласи така. Казват, че звярът вълк, ако може би е в състояние да променя козината си, обаче нрава си не мени, защото природата не му позволява да го променя”. (ГИБИ, 2, с. 144).

Подобно свидетелство оставя в съчинението си „История” и Теофилакт Симоката (580/585 г. – 636/640 г.). Той предава посланието до императора, донесено от Кох – пратеник на аварския каган: „Вие научихте варварите на неподчинение. Ние не щяхме да познаваме нарушението на договорите, ако не бяхме намерили за учители на лъжата вас, които войната не познава мирни, а окото на мира свободни от сражение”. (ГИБИ, 2, с.228-229).

Утвърдена практика в отношенията на Римската империя и варварите е мирните договори да се нарушават двустранно, макар римските закони да покровителстват федератите и да им признават редица права: на заселване, на търговия, на защита и пр. В продължение на векове дипломацията се разбира главно като игра на владетели, които се надлъгват. Идеята за превес на мира над военните стълкновения трудно си проправя път. Доказаното военно превъзходство остава основен и най-важен аргумент в междудържавните отношения и преговорите, чиито резултати са в пряка зависимост от съотношението на силите между партньорите. Важен аргумент е и рангът на владетеля. С имперско самочувствие преговаря с готите обявеният за „равноапостолен” и „тринадесети апостол” Константин Велики (312-337), който след успешна война срещу тях си присвоява титула Готски (Goticus).

С пренебрежение към римската монархическа йерархия и с императорско самочувствие преговарят Аларих и Атила.

Със силата на оръжието първият вестготски крал Аларих (395-410) безцеремонно иска от италийските сенатори данъци в размер на 4 000 фунта злато и през 408г. ги принуждава да подпишат договор, който сенаторът Лампридий определя по следния начин : „Това не е мир, а пакт за робство”.

От силова позиция, с имперска надменност и с демонстративно пренебрежение към римските дипломатически традиции преговаря Атила (434-453). Ромейският дипломат, историк и писател Приск Панийски (V в.) свидетелства, че Атила не само не приел в столицата си пратениците на император Теодосий ІІ (408 – 450 ), но им наложил да водят преговорите в пограничен пункт на коне и да подпишат унизителен и неравноправен договор. При следващите преговори през 499г., макар ромеите да спазили изискванията му да изпратят хора с високо потекло, притежаващи най-малко званието „консул”, Атила отново се държал унизително с високопоставените византийски патриции.

През Средновековието държавата не се разглежда като абстракция, а се реализира в личността на владетеля. Приема се за даденост, че всички човешки ценности и дейности, включително познанието, трябва да бъдат в нейна полза. Култът към владетеля, който олицетворява благото на държавата, се превръща във върховен закон (suprema lex). Водещ принцип в средновековната владетелска идеология е „Един Бог на небето, един цар на земята”. За това владетелската власт се обосновава като е „дадена от Бога”. Монархът е от „Бога поставен” и управлява по „Божия милост”.

В съответствие с ангелските чинове се разработва йерархия на владетелските рангове и се обосновава концепцията за императора, който е глава на семейство от народи, управлявани от по-нискостоящи от него в йерархията владетели. Важно значение се придава и на „богатството” на императорската титулатура .

Така например, пълната титулатура на император Юстиниан І (527- 565) гласи: „ Император, Цезар, Флавиус, Юстинианос, Алеманикус, Готикус, Францикус, Германикус, Антикус, Вандаликус, Африканус, Благочестивият, Блаженият, Непобедимият, Победителят и Триумфаторът, Вечният Август”.

След коронацията на 25.12.800г. Карл Велики (800-814) от „крал на франките и лангобардите” (rex Francorum et Langobardorum) става “Август, от Бога коронован велик и миротворящ император и защитник на църквата” (Augustus Deo coronatus magnus et pacificus imperator Romanorum, defensor ecclesiae). По латинската транскрибция на собственото му име Карл (Karolus) владетелите от следващите поколения започват да се наричат „крал”. Така името му става политоним, синоним на монарх.

Карл Велики е владетелят, въвел практиката всеки васал да произнася клетва за вярност на по-горестоящия от него и така утвърждава основния принцип за всеобщо подчинение в държавата.

На 02.02. 962 г. Ото І (962 – 973) е коронован от римския папа за „император Август” и за заслуги към западната църква към титула му се добавя и Велик (Magnus). Германският император придобива три изключителни права: да предоставя кралски титули на преките си васали, да открива университети и да признава извънбрачните деца за законнородени.

Създаденият в Германия т.нар. „ред на щитовете” е класически образец на феодалната йерархическа система. Най-високо в нея стои императорът (или кралят), който притежава върховните права в държавата, разполага със суверенитет и управлява групата на високопоставените васали, които в качеството си на „непосредствени чинове на империята” управляват подчинените си васали. Вторият по значимост ранг заемат духовните князе – архиепископи, епископи и абати. Светските князе притежават трети ранг, свободните барони – четвърти, а рицарите – пети. Шестият ранг е предоставен на военните, по-специално на министериали и субвасали на рицарите, а седмият ранг е на „свободни хора, родени в брак”.

Коронациите на Карл Велики и Ото І за римски императори били приети в Константинопол освен като психологически обиди и като реални заплахи за короната, тъй като и в двата случая идеята за възстановяване на Западната Римска империя (renovatio imperii) e очевидна и косвено се оспорва правото на източните владетели да се назовават римски императори. По повод коронацията на Карл Велики във франкските хроники е записано, че той, за да успокои източния монарх, сключил с византийците мирен договор, „Защото мощта на франките винаги е била подозрителна за италийци и ромеи. Оттам възниква и ромейската поговорка: „Франкът може да ти бъде приятел, но не и съсед”. Въпреки възхвалената му добронамереност, византийските императори отказват да признаят коронацията. През 812 г. василевсът Михаил Рангаве (811 – 813), поредният трети византийски император победен безапелационно на бойното поле от кан Крум, по ред причини е принуден да признае Карл Велики за император и от името на православния свят да даде легитимност на Западната римска империя.

В началото на ІХ в., загубили вече огромна част от източните си провинции, ромейските императори, включително за отлика от западните, започват да се наричат василевси. Както пише в „Империя на ново средище” Х. Хунгер: „Гръцката дума „василевс”, която значи и император, и цар, е трудна за превод: Христос като цар (василевс на небето) трябва да назначи императора (василевса) на земята; играта на думи се основава на двете значения на думата „василевс”. Променят се и инсигниите на императорската власт, развива се и се обогатява култът към василевса. Типично като за монархия от източен тип, каквато е Византия, той вече е прославян като „владика на Вселената”.

Макар главно на църквата да принадлежи заслугата за създаването и пропагандирането на доктрината за Божествения произход на императорската власт, в източната християнска традиция, духовната власт винаги остава подчинена на светската. Още Лъв І Тракиец ( 457- 474 ) налага ритуала на интронизацията като ултимативно иска през 457 г. от патриарх Анатолий (449 – 458) да го короняса за император на Източната Римска империя. В многото ритуали, свързани с императорската институция, през цялото Средновековие централно място неизменно има церемонията по коронацията на владетеля.

Титулите на варварските владетели са записвани по различен начин. Обичайно за Римската империя е, без пряко да оспорва действителните им рангове, да присъжда свои титли, с които те влизат в хрониките. Най-често им се дава magister militum – на Аларих, Атила и ред други. Ако се съди по наративните извори, те се отнасяли с пълно пренебрежение към „признаването” им от Рим.

В ранното Средновековие дворцовите историци започват да ги титулуват съобразно конкретният държавен интерес и приетата към момента монархическа йерархия: rex (крал), princеps (пръв, най-важен), dux (водач, предводител) и пр. Неизменно правило през цялото Средновековие остава принизяването на действителния им ранг..

Българските владетели са записани с различни титли от латинските и византийските хронисти. Византийските автори, почти без изключение, назовават българските монарси „владетели” с варварска етническа принадлежност. В латинските хроники Крум (802-812) и Омуртаг (814-831) са титулувани като Keanus Magnus (Велики Канове). Много вероятно е титлата Велик кан, регистрирана в надписа на Омуртаг, да е свързана с триумфа му над аварския каган (император според централноазиатската йерархия). Във всички случаи, чувството за превъзходство на българския Велик кан и над ромейския император е забележително. В Чаталарския надпис Омуртаг, който никога не се е срещал на бойното поле с византийски император, си пожелава „да тъпче добре с краката си императора, докато Тиса тече, докато Слънце сияе”.

В “Англо-саксонска хроника”, чието начало е поставено при управлението на Алфред Велики (871 – 901) Борис І Михаил (852-899) е записан като “Boris rex Bulgarorum”. В славянската писмена традиция, по аналогия със западните и източните славянски държавници, Борис І е известен с титлата “княз”. Впрочем, смятаният за най-стар български летопис, запазен в три руски преписа от ХV – ХVІв., който няма заглавие, е наречен през 1870г. “Именник на българските князе” от хърватския учен Франьо Рачки (1828 – 1894). По-късно паметникът е преименуван на Именник на българските ханове.

Огромното значение на владетелската титулатура в Средновековието личи и по съхранената документация (786-806) за връзките на Карл Велики с багдатския халиф Харун-ал-Рашид (763-809). След близо четиригодишни преговори между двамата, най-накрая римският император през 801 г. се сдобива с така желания слон, изпратен му от халифа като дар. Денят 20 юли 802г. – появата на слона, докаран след ред несгоди в имперската столица Аахен от юдеина Исак, се превръща в нещо като всенароден празник. В аналите на империята 802г. е наречена „Година на слона”. Този подарък засенчва всички други събития и щедри дарове, изпратени от халифа: необикновен месингов часовник с 12 конници, скъпоценни сирийски тъкани, благовония, балсами и пр. За драгоценния слон, наречен Абу-л-Абас, бил изграден специален ловен парк. Подробно е описано как императорът водел слона със свитата си навсякъде, включително на военни походи. Когато през 810 г. по време на похода в Саксония слонът починал, съвременниците били крайно опечалени.

Характерните за Средновековието изключителен интерес към екзотичните животни и страст към съставянето на бестиарии обясняват обстойното описание на събитието. Хронистите по-пестеливо отразяват вълненията около друг изключително ценен подарък, който Харун-ал-Рашид направил на Карл Велики – Гроба Господен в Ерусалим. Двама монаси лично предават на Карл Велики ключовете на Гроба Господен и знамето на гр. Ерусалим. Императорът реагира бързо и за съвсем кратко време там са построени базилика с библиотека, страноприемница за поклонниците и абатство на Елеонската планина за увеличаващите се католически монаси.

Екзотични животни като подаръци са получавали и константинополските василевси. Западният дипломат, епископ на Кремона, Лиудпранд (920-972), изпратен със специална мисия във Византия, изрично отбелязва, че сред подаръците, с които италийският крал Хугон (926 – 947) почел Роман Лакапин (920-944) имало и две кучета, които „не били виждани в тази страна”. Когато ги отвели при императора, те за малко щели да го разкъсат, тъй като го взели за „някакво чудовище” поради необичайните му дрехи. (ЛИБИ, 2, с. 320).

През Средновековието редките видове животни били крайно желан подарък за всеки владетел, независимо от ранга му. Унгарският велик княз Арпад (850/ 855 – 907) в знак на уважение към болярина Салан, наместник на българската власт в земите по средния Дунав,   му изпратил богати дарове: 12 роба, 12 робини, 12 бели коня и , най-важното, 12 камили. (ЛИБИ, 5, с. 28).

В едно от писмата си до цар Симеон (893-927) константинополският патриарх Николай Мистик (901-925) споменава дроздове и маймуни, макар в случая да е ясно, че българският монарх лавира. Страстта по екзотичното обаче е несъмнена и личи по запазените изображения на лъв, маймуна, паун върху каменните капители от Плиска и Велики Преслав.

По-практичните подаръци на животни също се ценели високо. В трактата си „За управлението на империята” Константин Багренородни (913-959) пише за даровете, дадени на Борис І от сърбите: „два роба, два сокола, две кучета и 80 кожух”. (ГИБИ, 5, с. 209). Най-вероятно, Борис І, известен като страстен ловец, е останал крайно поласкан от сръбските дарове и със сигурност е върнал жеста, но с какво точно се е отблагодарил, не е записано. В същия текст византийският император недоумява от взаимната размяна на подаръци, въпреки военните действия, и изрично коментира станалото с думите: „Това българите наричат споразумение”. (ГИБИ, 5, с. 209). По-нататък Константин Багренородни разказва за подобни отношения на Борис І и с хърватите. Въпреки водената война „двете страни често си правили подаръци в знак на приятелство” (ГИБИ, 5, с.207).

Сключването на мирни или съюзни договори по правило се придружава с размяна на подаръци. Теофан Изповедник (758/760 – 817/818) и Патриарх Никифор (758 -829), позовавайки се на по-стари източници, дават подробни сведения за тази практика. Във връзка с договора от 705г. между кан Тервел (700-721) и Юстиниан ІІ (685-695/701-711), Теофан отбелязва, че освен клаузите, отнасящи се до областта Загоре и удостояването на кана с титлата „кесар”, императорът обещал „да му даде премного дарове и собствената с дъщеря за жена”, а след като си върнал престола „дал на Тервел много дарове и знаците на царската власт” (ГИБИ, З, с. 266-267). „Много [то] дарове”, които отбелязва и патриарх Никифор, са описани образно в Лексикона „Свидас”: [кан Тервел] „поставил обърнат щита си, който носел във време на война, и своя камшик, с който шибал коня си, и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и до краищата му на голям куп натрупвал копринени дрехи. Като напълвал сандъчета със златни и сребърни пари, раздавал ги на войниците си, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро”. (ГИБИ, 5, с.310).

В анонимна хроника, съставена по времето на „Свидас” и изследвана от акад. Иван Дуйчев, се твърди, че в случая не става въпрос за дарове. Според текста й, Константин ІV Погонат (668-695) и Юстиниан ІІ били „данници на Тервел” и в една дворцова зала, където често седели българският владетел и хазарския каган, „били дадени немалко данъци”. (ГИБИ, З, с. 223-225).

В латинските хроники са отбелязани няколко случая, в които владетелите на България изпращат дарове: кан Омуртаг през 825г. дарувал чрез пратениците си Людовик Благочестиви, в 832 г. кан Маламир (831-836) направил същото. (ЛИБИ, 2, с. 49; ЛИБИ, 3, с. 142).

Според Фулденски летописи, през 892 г. Владимир Расате (889-893), се съгласил да поднови мира с крал Арнулф (887-899), след като бил почетен с подаръци (cum muneribis mense) от пратениците, дошли специално с тази цел през месец септември в Плиска. В споменатата хроника е отбелязано, че българският владетел не само се отнесъл с нужното уважение към дипломатите, но и ги изпратил „с подаръци през месец май” (ЛИБИ, 2, с. 47). Негова лична заслуга е успешният договор, сключен с крал Арнулф, с който били установени трайни мирни отношения с Немското кралство, съхранили се и при цар Симеон.

Най-щедро даряваният български владетел е цар Симеон. В запазените писма на патриарх Николай Мистик и Роман Лакапин многократно се споменава за направените дарове: злато, сребро, драгоценни одежди…

Облеклата и скъпите тъкани били почти задължителен подарък, желан и ценен от всички европейски средновековни владетели. Съобразно символиката на средновековната мисловност, те се възприемали като израз на благопожелания за здраве и владетелско побратимяване.

Особено място през цялото Средновековие заемат и други дарове, натоварени със символика. Типичен пример за такъв подарък е личният меч на Борис І , който той наред с другите царски подаръци изпратил на папа Николай І. Символиката на „оръжието на греха”, с което бил потушен бунта на болярите, недвусмислено включва и желанието на българския княз да получи опрощение за избиването на „всички въстанали първенци и знатни хора с целия им род”. (ЛИБИ, 2, с. 80-82).

В определени случаи даровете, главно парични, били задължителни. В съчинението на Константин Багренородни „За церемониите” е описан церемониалът по поднасянето на подаръци от чуждите дипломати при честването на големи християнски празници в Константинопол. След влизането им в двореца, протонотариатът (нещо като секретар на външния министър), внасял в залата специален панер (caniscion), в който се поставяли (и сравняли по щедрост!) подаръците. После пратениците се покланяли на императора и напускали тронната зала.

Подаръци се поднасяли неотменно и преди началото на тържественото угощение, което всяка година се провеждало в Константинопол на Разпети петък преди Великден. По този повод византийският император споменава в съчинението си и „приятелите българи”, които винаги носели подаръци и имали право да седят на императорската трапеза. ( ГИБИ, 5, с. 228).

За високата степен на ритуализация на посещенията при императора, приемите, дрехите, храната и пр. е останало едно много интересно свидетелство от епископ Лиудпранд, който описва посещението си при императора през 869г.: „До императорския трон стоеше бронзово, позлатено дърво, чиито клони бяха изпълнени с бронзови позлатени птици от всякакъв вид, всяка от които издаваше, според своята разновидност, звуците, присъщи на съответния вид. А самият императорски трон беше така замислен, че да ти се стори ту нисък, ту по-висок, а понякога и мощно извисен. Пазеха го огромни на ръст лъвове, дали от бронз или от дърво, не зная, но всичките позлатени, които надаваха ревове, разтворили челюсти и размахвайки опашки. Въведоха ме пред императора. Но когато при влизането ми лъвовете изреваха, птиците запяха, всяка както подобава на вида й, не бях разтърсен от страх или благоговение. След като се проснах три пъти в знак на почит към императора, вдигнах глава и видях онзи, когото бях зърнал на умерена височина от пода да седи, облечен по различен начин, високо горе, близо до тавана, а как беше станало това, не можех да си представя, освен може би с машина, подобна на онази, която вдига рамото на пресата за грозде”.

*Бележка: използваните съкращения в текста ГИБИ, ЛИБИ, означават съотв. Гръцки извори за българската история и Латински извори за българската история.