Що ми требваше да се връщам у това време

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
263

Тодор ЖивковНапоследък в социалните мрежи гледам моите набори. Повечето от тях искат онова време да се върне. Времето преди 1989. Та си представям. Времето се връща, ама аз съм на тия години.

 

Град Михайловград. 1987 година. На квартира съм. Плаща я предприятието. Млад специалист съм. Със 130 лева заплата. Ставам рано. Отивам на работа.

Работя. Свършвам работа. И тръгвам да се прибирам. Пеш. Трябва да напазарувам нещо. Първо влизам в ПЛОДЗЕЛЕНЧУКА. А в него три гнили ябълки. Като асортимент. И две кила сбръчкани картофи. А по стелажите препускат зелени гладни гъсеници. Купувам кило картофи. Нещо требва да се яде. И влизам в смесения магазин. Във витрината за месо два зеленясали кокала. Единственото месо са стотината зелени мухи. Свършило е на обяд. Утре ще докарат. Излизам. Гледам-опашка. Есен е. Хората купуват захар. Дават по две кила на човек. Цели фамилии стоят на опашката. Компоти ще слагат. Захар не ми трябва. Не ми трябват и капачки за буркани. Затова подминавам следващата опашка. Но третата не мога да подмина. Книжарница. Пуснали са ПТИЦИТЕ УМИРАТ САМИ. Редя се. Идва моя ред. И книжарката ми иска бележка от вторични. Че съм предал 20 кила хартия. После ми намига. Намигам и аз. Знаем се. Ще ми задели една. А аз ще я уредя с фитинги от предприятието. На пазара са дефицит. Тръгвам. Влизам в смесения магазин до нас. В целия град има пет магазина. Купувам салам. Кучешка радост. Другият е свършил. Утре ще има. Купувам и цигари. Мамка им. Увеличили са ги пак. Прибирам се към нас. На паркинга жигулата. Мамка им! Свили са ми чистачкате. И нали съм счетоводител, сметам наум. Дотук съм изхарчил 5 лева. Около 4% от заплатата. Ако така харча, няма да ми стигнат 20 лева в края на месеца. Ако взема и книгата от 7 лева, нема да ми стигнат 27. Ако платя тока и водата, нема да ми стигнат 47.

Ако заредя гориво, нема ми стигнат 77. Добре, че държавата плаща на жената майчинство. От моите данъци. Детето нема умре от глад. Влизам и пускам телевизора. Дават поредния конгрес на КПСС. Жената готви картофите и пържи салама. И пускам новините. А там нема утрепани и изнасилени. Една дои крави, един прави хляб, а трети строят панелки за трудещите се. И у Америка бият знаете кои. Свършват новините и почва РОБИНЯТА ИЗАУРА. Жената седа с плетката и се приготвя да гледа. И токът спира. Мамка му. Да бехме млади, иди-дойди. Ще я метна на спалнята и ще подобрим демографското състояние. Ама на тия години кво!? Палим свещите и чакаме да дойде токът. Той идва, ама програмата по телевизора е свършила. И съм бесен. Това не е живот. Посегам да зема лаптопа или телефона, та да напиша, че това не е живот и се усещам. Нема ни лаптоп, ни телефон. Мамка му. Що ми требваше да се връщам у това време. Това не е живот. Не е. Къв живот е, ако не може да напишеш у нета:

Искам си моето време! Това време ми ба мамата.

Пътува във времето Роси Антов.

 

Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.