Loading...
Николас ван Вейк (1880-1941) е известен нидерландски езиковед и славист с огромен принос към старобългаристиката.
Той проявява нестихващ интерес към Русия и руската култура, но също и към всички славянски народи, езици и тяхната култура. Наблюденията му са смайващо трезви и актуални до ден – днешен. Посещава България няколко пъти, пише с огромно удивление и възхищение за българите, които нарича „японците на Европа“. Ще ви цитирам откъси от някои негови пътеписи, статии и разсъждения. Накрая ще ви разкажа повече за самия него.
Ето какво пише Николас ван Вейк през 1914 година:
„Ако се питаме, защо Русия вече три века напразно се опитва да усвои европейската култура, докато България за тридесет и шест години (след Освобождението – бел. моя) напредна много повече, трябва да търсим по-дълбоката причина за това противоречие в различията в националния характер: българинът е в състояние да почерпи от чуждата култура, да й посвети своята неизчерпаема енергия за нейното развитие на своя почва ― като същевременно остава верен на себе си. С други думи, тези същите общи културни ценности, които въпреки всички разлики придават доста голяма хомогенност на западните нации, в момента почти всички са усвоени от българите, но все пак България си остава българска, така както Франция – френска и Холандия – нидерландска. Руската народна психика, обаче, не може да смеле европейската култура: вековните отчаяни опити много ясно показват това.„
Това всъщност е краят на една статия, ето я цялата:
„Японците на Европа“ – така чувам поляци, украинци, румънци и хървати многократно да наричат българите и когато прекарах няколко дни в Румъния на път за София, ми разказваха невероятни неща за тези „японци“.
Някои румънци открито признаваха, че оценяват българите високо над своите сънародници заради тяхното образование, трудолюбие и скромност.
Колкото до всички тези добри качества, казваха ми, щях да се уверя сам, щом пристигнех в тази странна (чужда) страна.
Така че не дойдох неподготвен, но все пак ми се случваше отново и отново да бъда удивен от невероятния напредък на тези хора.
Трудно ми беше да повярвам, че българите са се освободили от турското иго едва преди тридесет и шест години.
Мога да разказвам много за София.
Но съобщеното дотук вече е достатъчно, за да добие читателят представа за бурното развитие на българската култура.
Разбира се, не всичко е така добре, както у нас – да посоча например позанемарената градска хигиена по време на войната и липсата на добри книжарници, които лично на мен ми липсваха. Но каквото няма, може да бъде – и вероятно българите спокойно могат да кажат: ще бъде.
Каква може да е причината за този изненадващо бърз напредък?
Основната причина несъмнено трябва да се търси в националния характер: българинът е трудолюбив, честен, лишен от страст към пиенето и хазарта, приятел на реда и законността.
Как се случи това?
Защо българинът има толкова различен характер от руснака или – да вземем неговия близък съсед – сърбинът?
Кой може да каже?
Най-важният фактор за оцеляването на българския народ е училището.
Който познава българското училище, познава хората; в никоя друга държава училището няма такова почетно място.
Тези, които смятат националната култура за едно от най-висшите блага на нацията, трябва да отправят поздравления в чест на българите, които са показали с действията си, че здравото училище е най-добрата гаранция за силата и величието на народа.
Будната народна душа (любознателността) като основа и училището като допълнителна причина направиха от млада България перспективната държава, каквато е днес.
Ако се питаме защо Русия вече три века напразно се опитва да усвои европейската култура, докато България за тридесет и шест години (след Освобождението – бел. моя) напредна много повече, трябва да търсим по-дълбоката причина за това противоречие в различията в националния характер: българинът е в състояние да усвоява чуждата култура, да й посвети своята неизчерпаема енергия за нейното развитие на нова почва ― като същевременно остава верен на себе си.
С други думи, тези същите общи културни ценности, които въпреки всички разлики придават доста голяма хомогенност на западните нации, в момента почти всички са усвоени от българите, но все пак България си остава българска, така както Франция – френска и Холандия – нидерландска.
Руската народна психика, обаче, не може да смеле европейската култура: вековните отчаяни опити много ясно показват това.“
След като разказва за посещението си на Славистичния семинар, ван Вейк завършва бележките си за пребиваването в София със следната оценка:
„И този семинар е – както почти всичко, което може да се види в София – доказателство, че младата държава на българите охотно приема всички добри и полезни неща, с които се е запознала в Западна Европа, и че, ако не станат непредвидени катастрофи, скоро ще изпревари Европа. Що се отнася до самите хора, мога да съобщя, че рядко съм изпитвал
по-любезно и доброжелателно отношение и че може би никъде сърдечната готовност да помагат се съпровожда с толкова малко излишно многословие.„
През 1915 г. ван Вейк публикува в холандския годишник Onze eeuw (Нашия век) своя пътепис, посветен изключително на пребиваването си в България. (van Wijk, 1915; пълен български превод в Detrez, 2007).
След първото си посещение в България Ван Вейк пише: „осъзнавам, че се върнах с не само силно променена, но и избистрена и подобрена представа за българската нация, за условията, в които живее, и за посоката, в която се развива.„
Той решава да напише пътеписа тъй като според него сънародниците му не знаели почти нищо за българите.
„Това ми се стори още по-желателно, след като се убедих, че българите са силен народ, който може да има голямо бъдеще, народ, от който и сега вече всяка нация може много да научи.„
Николас ван Вейк е толкова изненадан от качествата на българите, с които общува, че протестира срещу образа на алековия герой:
„Никой да не мисли, че главният герой, господин Ганьо Балкански, alias бай Ганьо, е типът на обикновения българин!
Книжката е намислена като сатира на някои лоши качества, които Алеко Константинов наблюдавал при част от своите сънародници. Четох, че тя оказвала положително влияние
на българските нрави. Както и да е, сред тези хора, с които се срещах в България, нямаше нито един бай Ганьо. Последният е върхът на безвкусицата и невзискателността.
Българският господин, бих казал, е по-скоро обратното. „
Ван Вейк разказва за посещението си в университета, в Етнографския музей, в Народния театър и в операта и четирите учреждения му правят изключително добро впечатление.
Особено подробно и с огромен възторг описва българските училища, модерните учебни програми, прилежната работа на учителите, динамичния съюз на преподавателите и така нататък.
Чудейки се на бързия обществен напредък на българите, той непрекъснато ги сравнява с руснаците, с чийто бит и култура е по-запознат.
И тогава стига до следното заключение:
„Ако се питаме, защо Русия вече три века безуспешно се опитва да усвои европейската култура, докато България за тридесет и шест години направи много по-голям напредък,
трябва да търсим причината в различията на народния характер…„
А ето какво пише за Русия и руснаците Николас ван Вейк – човекът, който е посветил много години и много добронамереност в опита си да ги опознае, който непрекъснато ги е приютявал и е помагал на руски емигранти:
(Следващите цитати са от студията на MARC JANSEN и са мой превод от английски, без особени претенции, ще дам линк накрая.)
„Русия е различна от Европа и руският народ е различен от западноевропейците.“
С този цитат ван Вейк визията на Русия може да бъде обобщена.
В неговите очи руснаците бяха странна, озадачаваща и необяснима раса, отделена от нас, западните хора от една почти непреодолима пропаст.
„Колкото по-дълбоко потапяме самите себе си в условията и представите на руския народ, толкова по-ясно виждаме, че там нещата се случват много по-различно, отколкото при нас, и толкова по-малко сме в състояние да разберем какво ще донесе бъдещето там. Русия е и ще остане загадка за нас, както и за себе си.„
След една година, през 1908 г., Н. в. Вейк пише отново:
„колкото повече общуваме с руските хора, колкото по-отблизо се запознаваме с руското общество, толкова по-необясними и причудливи се оказват и стигаме до заключението, че в тази страна „всичко е възможно.“
Те всички са хамлети, обломови, карамазови…
Руснакът е неспособен да живее в подредено общество; това изисква дисциплина, а руският дух е склонен към анархия.“
Много руснаци са неспособни да „работят редовно и постоянно“, да живеят в хармония с другите.
Руснаците ги привлича фантастичното, склонни са към абстрактното, а не към конкретното, към неясното – а не към разумното.
Аргументите им често са нелогични.
Бързо се палят от някоя идея, но обикновено това не продължава дълго: след силен изблик на ентусиазъм и енергия, те потъват в примирение, скептицизъм и отново изпадат в летаргия.„
Въпреки тези точни наблюдения за недостатъците на „широка руска душа“, ван Вейк е винаги гостоприемен към руснаците и остава докрая на живота си привлечен от тях, дори пожелава да бъде опят от руски православен свещеник.
Като учен и блестящ езиковед обаче той остава на научни позиции и смята романтичният панславизъм за „лъжливо учение“.
Ето какво пише за останалите славяни и за българите, сравнявайки ги с руснаците.
„Въпреки че поляците имат може би повече общи неща с руснаците, отколкото с германците или англичаните, те винаги са били много по-ориентирани към западната култура и имат силно враждебно отношение към православна Русия.
Българите също имат коренно различна природа от руснаците. Те са могъща нация, те са трудолюбиви, работят здраво, не страдат от пристрастяване към алкохол и хазарт и държат на реда и законността. След освобождението им от турците през 1878 г. се оказва, че те успяха да направят промяната към западната култура много по- бързо и лесно, отколкото руснаците.
По същия начин чехите са по-трезви, практични и повече ориентирани към запад, отколкото руснаците.
Техните сънародници словаците са по-източни. Техният дух е „по-жив и по-спонтанен“, но те макар и талантливи, са „развили по-малко добри навици“ и „не обичат много работата“.„
Та така.
Ще продължа по-късно, но и сега има много за размисъл по темата
КАКВИ БЯХМЕ, какви станахме след … 45 години насилствена съветизация.
Не знам, не знам, но или ще се върнем към здравото и доброто у себе си и ще възродим България, онази България – на работливи и почтени хора, или сме обречени на отмиране.
Няма да стане то без ДОБРО ОБРАЗОВАНИЕ, там е работата.
