Loading...
Забило носове в таблети и телефони. Бягащо от училище. Танцуващо и пиянстващо по дискотеки. Гледам ги и се плаша за бъдещето на Родината. И се сещам за моето детство.
Роден съм в бедно селско семейство. Нема да ви казвам как е обедняло, защото ще почнете да ме убеждавате, че като ти вземат земята, гората и животните, забогатяваш, а не обедняваш.
Та на думата. Баба копаше у ДЗСто, дедо бичеше трупи е ЗАНКОПА. Тати кроеше, мама ковеше. Тати даже нощем шиеше. Да добави некой лев към спестяването за Лада. Ходех на детска градина. Играехме и пеехме. Всяка година идваше дядо Мраз.
И друго. На баба сестра ѝ живееше във Варна. Мъжът ѝ бе тежководолаз. Георги Боцановски. Може да сте го чували. Живееха на Околчица 24. Всяка година почивахме безплатно. Аз не помня да съм плащал нещо. А още помня аромата на пържените попчета на пазара до катедралата. И вкуса на любениците. Помня и „ Кой ме вика, кой ми чука!? Фото Мексико е тука“. Даже ни снима на две от тия снимки. Не му платих и за снимките.
Щастливи деца бяхме. И послушни. Не бягахме от училище и не взимахме бележки от доктори. Много тъгувахме за училището, когато намираха в главите ни въшки и ни пращаха да ги убиваме в нас за 3-4 дни. Съучениците учат, ние скучаем в нас, намазани с газ и мас. После го измислихме. Решим се над вестник, събираме въшките и ги подаряваме на приятели. Те пък ги заселваха в косите си и те така. Да има с кого да скитаме по баирите.
Есен и лято обикаляхме градини, бостани, лозя и овошки. Обикновено чуждите, що бяха по-вкусни. Един път с Дусчето и приятели опустошихме един бостан. Оказа се техния. Що бой изяде горкия. И цяло лято навън. С вилата за сено. С косата за трева. С мотиката за кеф. Или в гората. Събирахме дръвца за зимата. И се къпехме в реката. Още помня виковете на приятели:
– Роси, бегай! Баба ти идва с копривата.
Мама бе тарикат. Чакаше на пусия. В нас. Предатели, възпитани по царско време, ни предаваха. Една приятелка на мама ме предаде на четвърти март, че съм се къпал във Върбак на трети март, а мама ме сгря на пети март. С тояжката.
Не се биехме помежду си. Като днешните деца. Биехме се с тия от другите махали. С камънье и дръвье. Като на Шипка. Даже имам белег.
И не пушехме за да ни видят всички. Обикаляхме чуждите полози по махалата, продавахме яйцата на магазинера на половин цена и си взимахме цигари. И пушехме на Илия Попов в бараката в двора му. Ама спряхме да пушим в нея, защото се самозапали и изгоря. Та щеше да му отиде и къщата. И несправедливо обвиниха нас, а ние помагахме да гасят. Първи се притекохме на помощ. Бойко още не бе станал пожарникар.
И не висяхме по дискотеки. И не пиехме по дискотеки. Имаше забави. В салоните по селата. Преди една такава, изпих у кръчмата в Долни Лом четири слънчака. Лятото преди осми клас. И отидох на забава у салона. Не стигнах до него, що се събудих в храстите пред кметството. Кат дойде чистачката.
И уважавахме съученичките. Когато почнаха да им растат гърдите, се промъквахме и ги сграбчвахме за тях. Бехме мъжкари, не джендъри. Особено уважавахме тия с по-едрите гърди. Още помня шамара, който отнесох в шести клас. И сега преди да пипам, питам.
Имах най-щастливото детство на света. А най-щастлив бях, когато обличах черните панталони, бялата риза и слагах червената връзка. Така носех знамето на училището. И тогава бех умен, убав и скромен. И когато до мен заставаха две убавици с бели блузки и напъпили цици, ми потичаха лигите. Защото знаех, че тоя ден ще ям месо. Винаги караха в магазина. На първи май, девети септември и двадесет и трети септември.
А сега остарях. И съм нещастен, като гледам какво поколение расте. Добре, че си останах убав, умен и скромен, та се некак ще го преживея.
Приятна ви вечер!
Деда Ванга Нюз – Блог на Роси Антов
