Loading...
Например Трабант 601 имаше кран за гориво с три позиции – спрян, пуснат и резерва. А в резервоара се сипваше хем бензин, хем масло! По този повод намерих приятен обобщаващ коментар в интернет:
„Имах такъв! Резервоарът беше разположен високо под капака и горивото отиваше! към двигателя „гравитачно“. Преди да завъртиш стартера трябва да пуснеш кранчето за гориво! Забравях и след 200-300 м. трабанта спираше насред пътя. Веднъж приятелите които возех се съсипаха да ме бутат за да запали. По едно време се сетих, пуснах крана и… запали! Не им казах, щяха да ме бият… Имаше пластмасова пръчка с която се мереше горивото като бръкнеш в резервоара ,за да знаеш колко ти остава и колко масло трябва да добавиш.“
Позицията на кранчето „резерва“ е за удобство на собственика. Понеже меренето на оставащото гориво е ръчно (бъркане с пръчка), трудно се проследява колко ти остава по време на път. Затова когато кранът е отворен и колата започне да придърпва, въртиш на „резерва“ и знаеш, че ще можеш да караш още около 50-60 километра.
Няма нивомери, няма помпи, ама няма и какво да се развали от тези неща. Но да не кажете, че не могат и затова е така. Бензиномер все пак имаше, но само в скъпата „делукс“ версия на автомобила – за глезльовците. Те се сдобиваха и със задно стъкло с реотани, електрическа перка за парното, възможност за отваряне на задните стъкла, фанфарни клаксони, фарове за мъгла, светлина на заден ход, инерционни колани, по-малък волан, километраж с дневен брояч и шибидах. Както и важна екстра: електрическа пръскалка за чистачките (аха, потърсете как се мие стъклото без такава)!
Тези екстри, без шибидаха, можеха да се добавят една по една и ръчно. Затова хората бяха ентусиасти и сами си подобряваха колите. И си ги тунинговаха да стават по-добри от оригинала. Например:
„И аз имах проблем с чистачките, те чистеха на 2 ивици и не опираха в стъклото, натягах, нагласях и не. Най-накрая изкрижих рамената да прилагат натиск и чистачките се залепиха и сега чистят повече от перфектно“
А относно маслото в горивото – зареждането също си е фина материя, с която се упражнява аритметика:
„Когато сипвам повече бензин сипвам на око и обикновено излиза точно, става въпрос за над 10 литра, където примерно за 10 литра спокойно мога да отчета точно 200мл масло със някаква пренебрежима разлика.
Ако примерно сипвам малко – 3-4л използвам тубичка в която сипвам бензина, сипвам с капачката масло, като 1 капачка е около 22мл,затварям тубата, разклащам добре и сипвам.“
Но пък нямаха проблеми с работа с безоловен бензин. (*) И трабантите нямаха ръжда, защото купетата не бяха от ламарина, а от дуропласт.
(*) България беше една от последните държави, които преминаха на бензин без олово. Причината не беше толкова в стария автопарк (хората просто слагаха добавки при зареждане), а в цената. Безоловният бензин е по-скъп, а правителството на ОДС през 1998 г. отказа да му намали акциза, въпреки че прие европейската стратегия за насърчаването на ползването му. Така хората продължиха да си зареждат от евтиния бензин – хем по-евтино, хем по-удобно. Към 2000 г. едва около 30% от продавания бензин у нас беше безоловен, докато в други държави вече бяха стигнали 100% и спираха продажбата на оловен. Само хората с по-хубави западни коли бяха „еко“.
