Виена ме посрещна мразовита и студена, и сякаш огромните сгради на места създаваха още по-силно усещане за студ. Едва сега, разхождайки се из събуждащия се град, усетих пространствените разлики между един голям и един наистина много голям град. Установих се на една малко затънтена уличка в близост до Вестбанхоф. За да я намеря нарочно реших да се разходя пеша и така да се потопя в атмосферата на града.
За тренирани като мен ходенето пеша, пък макар и във Виена, не бе проблем, въпреки че когато питах някого, за да сверя посоката все чувах noch weiter noch weiter… Минавайки покрай десетките кафенета, погледът ми все се спираше върху прекрасните бижута в някои от лъскавите магазини.
Мултикултурният дух на австрийската столица се усеща на всяка крачка. Може да се чуе всякаква реч, сякаш се намираш пред Вавилонската кула – испански, френски японски и турски. Предимството на малките хостели е,че срещаш представители на различни култури и разговаряйки с тях, се докосваш до идентичността им. Като търговецът на маслини Мохамед, който срещнах на местния пазар, и който от 30 години все с алъш вериш се занимава. Дотолкова е овладял изкуството да убеждава, че може сигурно цял труд да напише.
Убеди ме и мен да си купя от неговите маслини. „Хайде, каза че ще си купиш щом се върнеш. Кажи от кои да ти избера“, не пропусна да ми напомни той, след като повторно спрях до щанда му. Момичето от кухнята на хостела, явно незнаещо немски, се опита да ми обясни на английски, че имам нужда от специална карта, която не бях получил. Оказа се… сънародничка, която работи от 5 месеца тук. „Поне докато има работа, ще съм тук“, каза ми тя. Вътрешно истински се забавлявам, гледайки две компании – едната испаноговоряща, а другата англоговоряща, да говорят за футбол. Доколкото схванах едните обсъждаха Барселона, а другите, както предполагам приляга на представители на неговата родина – европейския футбол. Англичаните бяха на по бира, и може би това ги правеше да изглеждат необичайно темпераментни . Очаквах да си спретнат едно мачле на джаги. Като гледах англичаните колко са дървени, победителят сякаш щеше да е предизвестен.
При завръщането си във Виена имах удоволствието да се докосна до две от най-знаковите културни институции на австрийската столица – операта и Златната зала на Музикферайн. И ако при концертите новите технологии май си бяха казали думата, и проверката на цената на билетите за Новогодишния концерт (ако въобще има такива) е най-удобна в интернет, то за спектаклите можеш да си купиш билет директно на улицата пред операта от десетките преоблечени в старинни костюми чуждоземци. Сред тях откривам и такива, които вместо типичните за епохата на Мария Антоанета триъгълни шапки, носят ушанки, което ми подсказа славянския им произход.
Фолкспарк и площад „Мария Терезия“ се оказаха необичайно празни, дори пусти в съботната вечер. Ако не видях двама местни полицаи да глобяват млад арфист, свирещ пред Хофбург, щях да си помисля, че и за тях няма работа. Привлечен от нежните звуци поисках да послушам повече, но уви служителите на реда осуетиха желанието ми.
На конкурс, като на конкурс
Не че това бе първият ми „изпит“, но големите пана и щъкащите сътрудници подсказваха, че всичко се готви за Евровизия. И организацията бе на ниво. Дали нещата са се получили, ще стане ясно в края на месеца. След чакане на опашка почти час за снимка, последваха интервютата. Имаше всякакви кандидати и от всякъде – Австрия, Германия… но ми се отдаде възможност да говоря с Антонио, млад босненец, дошъл като мен да кандидатства за работа. Разказва ми, че от 6 месеца е в Австрия и следва публицистика. „Лошото икономическо положение в страната ме накара да напусна“, каза ми той и допълни :“Ситуацията у нас е много сложна. Политици и медии карат представителите на различните етноси да се мразят помежду си но, ние не се мразим.“ Според него почти навсякъде в Босна няма работа, но не по-малко зле се чувстват и хората в Сърбия и Хърватия, нищо че последната вече е член на ЕС. Накрая си пожелаваме да се видим отново през май, и да работим заедно. Кой знае може и да стане. Светът е малък и не се знае кога хората могат пак да се срещнат. Защо да не е отново във Виена. Това ми пожела и Деси, с която пътувах по обратния път за София, която живее от 7-8 години във, и около Виена. А мултикултурната картина на австрийската столица е допълнена от информацията на приятна възрастна жена, оказала се колежка – журналистка „от запаса“. Двете с Деси ме светнаха защо арабите предпочитат да идват в столицата на някогашната империя точно през лятото, и че тя никак не може да се нареди в класацията на най-чистите градове на Европа, поради наличието на сръбски и румънски роми, както и на косовари. Все пак Виена си остава Виена – с архитектурата и културата, достижими от малко европейски градове – старинна и модерна, град, в който лъскавото се среща с нищетата и просията. Един от градовете с много лица, стига човек да има възможност да ги види.
Разнолика Виена