Loading...
Изглежда имаме общ проблем по споровете за паметниците с руснаците – в момента в руската столица се издига още по-грамаден Князь Владимир, за да знаят съвременните московчани, че паметникът в Москва е по-най от този в центъра на Киевската Русь – Киев. И те се македонизираха.
Тези терзания у нас и в руската столица отразяват кризата на нацията, трудните исторически мигове през които минаваме и търсенето на външните репери на угасващо самочувствие или растяща неувереност.
Затова по темата с паметника на Цар Самуил трябва рязко да разграничим трите въпроса.
Първо, Дали ни трябва паметник на Самуил? Решително съм за, защото българската история е жестока и ние нямаме много свидетелства за миналото си, нито паметници на царете си. Дори с риск да бъда упрекнат в исторически комплекс, съм склонен да приема и възстановяване на исторически паметници по автентична информация и чертежи, но само ако е направено с достоверност и с голяма реставрационна култура за да не изглежда като пришито. След 300 години никой няма да се вторачва в датите, както днес не гледаме оригиналния Рилски манастир, или църквата Света София, а се прекланяме.
Голямата опасност е вместо да изпишем вежди да избодем очи – вместо да възстановим историческата справедливост, да направим поредния кич като използваме бюджетни и европари за да финансираме нов строителен бум. На гола поляна дори и да сгрешим не е трагедия, но с историята е най-често фатално, ерго недопустимо.
Второ, това, че сме направили паметник на Цар Самуил е достойно, не само заради годишнината, но и защото той не е най-успешния и в този смисъл едва ли най-силния катализатор на национално свръхсамочувствие, но е цар символ на пропуснати надежди, на търсенето и на отговори на въпроси, които дължим към себе си – какво направихме и какво сме?
Спорът с очите е най-малко неуместен, защото именно в тях е символа на една от най-големите ни исторически трагедии. Всяко време има своите техники и технологии, включително и в сферата на паметниците. Ако древния скулптор беше направил Севт със светещ материал щеше ли да мирнем? Ако има нещо което изумява са именно очите на Севт?
Дали е достатъчно добър като проект и като изпълнение? – тук мисля, че критиките за липсваща естетика са разбираеми, но пак небалансирани и най-вече закъснели. Това се прави на ниво проектно обсъждане. Както винаги с обекти на изкуството намирам, че е по коректно тонът да бъде умерен и въпросите да се насочат към Столична община, а не към скулптура и авторите. Ако не е направена нормална процедура, ако обсъжданията не са били прозрачни и кметството не е предоставило възможност за критика на ниво проект то тогава възмущението е основателно. Ако критикуващите са имали възможност, но чак сега се досещат, ще попаднем в класическия казус на съвременници протестират срещу всяко нещо ново. Както парижани срещу Айфел.
Днес и тогава всичко е било политика, а мълчанието се вземало за слабост, точно когато най-често е мъдрост.
Третият въпрос е дали точно в центъра на София?
А сега си представете алтернативите и се постарайте да ги критикувате от позицията, от която сега критикувате разположението в центъра на София. Признавам, че това е най-слабата част в решението на Софийска община защото не можем всички паметници на царе да съсредоточим в София, още по-малко в нейния център. Тогава ще стигнем до положението на Скопие с неговия исторически паноптикум.
България е навсякъде, столиците ни са много, местата на великата ни слава или скръб са навсякъде и ми се струва, че там трябва да бъдат големите паметници. За да помним и почитаме.
И само когато не знаем къде да издигнем паметник можем да прибегнем до София като столица и текущ символ на новата ни държавност.
В столицата пък има много места извън центъра, които могат да се окажат много по-уместни и допринасящи за обогатяване средата.
Представете си след години млади хора да си уговарят среща пред Самуил!? Както е днес на Царя или Александър Невски.
Бъдете сигурни, че ще знаят за кого иде реч?
Затова приветствам споровете като израз на активна гражданска позиция, но не приемам крайностите. И особено езиковите екзалтации на тема „кич“.
Точно такива са били критиките в миналото към много „странни“ текущи приноси към историята ни. Погледнете колко скромен е паметника на опълченците, а колко голям е паметника на Съветската Армия, който доминира над всичко и е най-високия паметник в София. Без да имаме паметник на нито един български цар. Кое тук е кича? Или изумителния упрек в патриотарство и то, че някой дарил паметника – първия и единствен паметник на български владетел?!
Значи имаме дълбок и неизкоренен комплекс, от който е крайно време да се освободим.
Още по-важно е да излезнем от темата за конкретния паметник и да поговорим за най-коректен начин за общуване с историята си.
Но уважително защото пред Историята всички сме длъжници.
