Loading...
Изследователката вади спомените на хората от скрина на времето
Процесът на колективизация на българските земи се оказва малко познат не само сред тесния кръг специалисти, но и сред по-широките кръгове от обществото ни. За Яна Янчева обаче, той предизвиква интерес не само като учен, но и като човек, чиито корени са свързани със селото. Резултатът на научните интереси и теренната й работа е книгата „Колективизацията в българското село 1948-1970. Колективна памет и земеделска култура.“
В нея читателят ще има възможност да прочете десетките лични истории и спомени на хората, преживели времената, в които е трябвало да се откъснат от земята си. Истории, които често до момента са пазили дълбоко в себе си, и спомени, извадени сякаш от скрина на времето за близки хора и събития, оставили траен отпечатък в съзнанието им.
И за разлика от историците, Яна не се фокусира върху самия процес на отнемане на земята от селяните, а търси следите от него в колективната памет на хората, в техните разкази и спомени за миналото. Избира две села – Мездрея в Северозападна България и Брестовица в Пловдивска област. В едното процесът протича колебливо и трудно, тъй като хората не искали доброволно да дават земята си в кооперативите. В другото село, като контрапункт, процесът на колективизация е бърз и безпроблемен. И това според Яна Янчева си има своето обяснение. На първото място хората просто не са искали да се разделят със земята си, защото тя е била всичко за тях. Животът им е минал на нея, и те са очаквали тя да премине не в общи ръце, а в тези на синовете и дъщерите им, за да се реализират като успешни стопани и пълноценни родители.Интересен е фактът, че в Мездрея по-голяма съпротива е имало сред хората с по-малко земя. „Бедните селяни са се съпротивлявали най-много срещу отнемането на земята, защото в нея се е концентрирало всяко усилие и спестяване“, констатира Яна. В резултат на насилствената колективизация се стига до едно явление, което е видимо и днес-обезлюдяването на селата. Земеделската работа според нея се обезценила и загубила престижа си, а хората започнали да търсят по-добри перспективи в големия град. Янчева дава пример с една жена, чиято заплата в местното ТКЗС била 24 лева на месец – колкото струвала таксата в училищния стол за едно от децата й.
В села като Брестовица обаче, колективизацията преминавала почти безпроблемно. Яна го обяснява с това, че за по-младите поколения новата система на колективно управление на земята представлявала източник на сигурност и благоденствие в бъдещето. В процеса на колективизация те са виждали по-скоро положителните страни, и са го свързвали с новото начало. Кооператорите от Брестовица възприемали ТКЗС като тяхно собствено творение, а не като наложено отгоре. Кооперативното стопанисване на земята се възприемало като инвестиция в тяхното бъдеще и в това на децата им. Затова, изрази като „нашето стопанство“, „ние го построихме, с нашия труд и нашите пари“ и „ентусиазъм“, присъстват в спомените и разказите на повечето от съвременниците на колективизацията в селото.
Без съмнение всеки процес с принуждаване на хората да се откажат от собствеността си, е свързан с определени травми, следите от които са видими и днес. Това ми казва и Яна, като добавя, че травмите от процеса на колективизация са многопластови. Разказите са предавани от поколение на поколение. За хората, отказали се по-трудно от земята си, това често е било съпътствано с обявяването им за „врагове на народа“ или „кулак – народен враг“, а понякога и със затвор. Това клеймо е оставяло отпечатък и върху техните наследници. От друга страна, хората, за които ТКЗС-то е било едно ново начало, и в което са вложили не само труд и усилия, но често и средства, травмата идва с ликвидацията на тия формирования след 1989 година.
Въпреки че в изследването си Яна не прави паралели с осъществяването на процеса в сходни страни, все пак споделя, че колективизацията протича по доста различен начин сред бесарабските българи след преминаването на Бесарабия (в южна Молдова и южната част на Одеска област в Украйна) към Съветския съюз. За разлика от останалите части на Украйна и Съветския съюз като цяло, където земята е била предимно общинна, а не частна, в Бесарабия земята е била частна, тъй като тази територия е била румънско владение в продължение на 22 години и през това време сред населението на областта са се развили частнособственическите отношения. Затова сталинската власт влага много усилия и различни механизми (глад, депортация, „разкулачване“) за пречупването на привързаността към частната собственост сред местното население, включително и сред сънародниците ни. Така, след края на Втората световна война, за повечето бесарабски българи колхозите се явявали по-скоро като спасение от изкуствено предизвикания през 1945-46 година глад.
Колективизацията, независимо дали протича плавно или не, води до още едно явление – скъсване на връзката между земята и днешното поколение. Това е и причината за загубата на традициите и уменията при обработване на земята, предавани от поколение на поколение.
