Loading...
Непрочетените, непознатите истории са най-интересни. Те разкриват част от душевността, последните драматични мигове на хора, които са се жертвали за най-ценното – свободата. А в изминалия 20-ти век няма по-кръвопролитен конфликт от Втората световна война. Преди време публикувах текстът „Никой не можеше да ме убеди, че те умираха с думите Хайл Хитлер!„, с фрагменти от писма на немски войници.
А как са умирали техните противници? Едва ли и те са прославяли Сталин, разбира се умирали са за родината си, но писмата им свидетелстват, че и те преди всичко са били хора, и са мислили за любимите си, за най-близките си хора. Не се отличава и лейтенант Пьотр Глухков, който пише:
„Скъпа Ная! Рядко ти пиша. Не защото не искам, а защото нямам време да пиша по-често. Ти знаеш: Моят живот винаги е в опасност. Не искам да таиш напразни надежди. Винаги ти пиша след боя. Но ако получиш това писмо, значи вече няма да ме има, аз ще съм паднал на бойното поле с мисълта за теб, моя далечна и близка приятелко.
Погрижих се да напиша по-рано това писмо, че да знаеш колко съм те обичал и колко безкрайно скъпа си ми била. Не пиша това писмо обаче моя мила Ная, за да се терзаеш вечно от дълбока тъга по мен. Не! Пиша ти за това, да помниш до края на дните си любовта ми към теб, за това неизразимо чувство, което ме е движело и ми е давало сили в борбата, правило ме е безстрашен, когато беше страшно.
И още за това, да знаеш, че ти си добро и искрено момиче, и любовта ти е награда и оазис за уморения войник. Ето, пред мен лежи снимката ти. Гледат ме сякаш са живи твоите очи. В тях виждам тъга. Ако наистина беше се снимала, изразявайки тъга, то тя не би се изразила толкова силно на очите ти.
Знам, че си жадувала. От писмата ти проличава твоето нетърпение, молиш ме да се бия безпощадно с фашистите, че да се върна по-бързо при теб. Повярвай ми – твоята повеля, твоят зов е чест. Както ти, така и аз живея с мечтата да се върна, и отново да се видим. И знам, че колкото по на запад отивам, толкова по-скоро ще бъде срещата ни. И заради осъществяването на тази мечта толкова жадно се хвърлях в бой, и в името ти по време на бой успявах да направя това, което би ме удивило ако го прочетях във вестника. Можеха да ме упрекнат, ако четяха това писмо, да ме упрекнат, че се сражавам за теб. А аз не зная, и не мога да разгранича, къде свършваш ти, и къде започва Родината. Струва ми се очите ти ме съпровождат навсякъде, че ти невидимо от мен оценяваш всяка моя крачка.
Очите ти…Когато гледах в тях изпитвах неизяснимото чувство на възторг и някаква тиха радост. Едва сега в тези мигове разбрах, че в тези погледи най-много и най-добре от всичко се показваше твоята любов.
Бъдещето за мен – това си ти. Впрочем защо говоря за бъдеще? В края на краищата, когато получиш това писмо, мен няма да ме има. Аз не бих искал да го получиш и дори адреса няма да напиша на плика. Но все пак ако го получиш, не се обиждай. Знай, че така е трябвало да стане.
Прощавай. Бъди щастлива без мен. Ти ще успееш да си намериш друг, той ще е не по-малко щастлив с теб, колкото и аз. Бъдете щастливи. В дни на славни победи за нашия народ ликувай и тържествувай с всички останали. Само ми се иска в такива дни на радост и щастие да не те обзема скритата тъга по мен, така че очите ти нито за миг да не станат такива, каквито сега ме гледат от снимката ти.
Прости ми за подобно желание.
Силно и горещо те прегръщам.
Поздрави Пьотр „
Писмото е датирано на 5 декември 1943 година и така не му е съдено да стигне до своя получател. Лейтенант Пьотр Глухов загива пронизан от вражески куршуми по време на ожесточена битка. След края на битката е погребан с почести, а в личните му вещи са намерени това писмо и снимка на любимото му момиче с надпис: „Скъпи мой, ти си толкова далеч, но винаги си с мен. Изпращам ти тази снимка, за да ти напомня по-често за мен. Привет мили мой, твоя Ная. Май 1943 г. град Уфа.“
Писмото е публикувано в книгата „Говорят загиналите герои“.
Превод: Мартин Иванов
