Loading...
Денят на отворени врати в рудник „Челопеч“, вече традиция от 11 години за „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД, стана повод за една емоционална среща между минало и настояще за Диана Пальова – ръководител направление „Обща администрация“ в „Каолин“ ЕАД.
„Родена съм в миньорски край, в семейство, в което мъжете, а и част от жените работеха в рудниците, които до началото на 90-те години на XX век влизаха в състава на т.нар. Маришки басейн – МарБас – и в които се извършваше подземен добив на кафяви въглища. Буквално съм израсла покрай миньорите и покрай рудниците, защото освен дядо ми, баба ми, баща ми и чичо ми, които цял живот работиха в рудника, бях заобиколена от семейни приятели и съседи, които също бяха миньори. Много от приятелите и съучениците ми логично също бяха деца на миньори. Не съм си давала сметка тогава, но на практика да слушам разговори за миньорската работа, за условията на труд, да чувам вкъщи или на гости да се разказват забавни или страшни случки от миньорското ежедневие, за мен е било най-естественото нещо на света. Дори родителите ми и баба ми и дядо ми непрекъснато си сверяваха кой коя смяна е на работа, за да може всеки път да има някой от тях вкъщи, който да се грижи за мен. Обичайно „миньорските деца“ ни оставяха най-рано в детската градина, защото т.нар. миньорски влак, който превозваше работниците за първа смяна, тръгваше в 7,32 ч. сутринта от гарата и родителите ни трябваше да успеят да се качат на него, за да стигнат навреме за началото на своята смяна в рудника„.
Диана от малка е наясно със значението на повечето понятия от миньорския жаргон. Думи като лампистерна, щолна, галерия, шахта, сепарация, които за повечето й връстници, чиито родители имат други професии, са непонятни, за нея са част от ежедневната реч. Но не само това. Тъй като баща й е началник участък „Основен ремонт“, а чичо й – началник участък „Техническа безопасност“, често в детските й години семейството е било събуждано посред нощ от звъна на т.нар. „червен телефон“ – когато долу в рудника се случи инцидент или авария, се свиква по спешност по служебния телефон целият личен състав и всеки помага с каквото и както може, за да бъдат спасени хората, които в момента са на смяна под земята. И всички знаят – нямаш право на грешка, защото долу е колегата ти, брат ти, приятелите ти…
„Докато и последният миньор не излезе жив от рудника, баща ми не се прибираше и вкъщи нямаше друга тема за разговор. Самият той е бил – все още като съвсем млад миньор – на смяна под земята, когато на 4 март 1977 г. се случва земетресението във Вранча, Румъния, което е усетено мощно и на територията на цяла България и което е причина за срутвания и в рудника. Цялото село замръзва от ужас, защото във всяка къща има поне по един миньор и всеки има поне по един приятел или колега, който е под земята в момента на земетресението. Четири дни продължава спасяването на хората долу… Но всъщност повечето ми спомени са свързани с миньорски шеги и весели случки, разменяни между миньорите, с приятелски миньорски събирания, с традиционния миньорския празник.„
Такова е ежедневието на Диана и нейните близки до тринадесетата й година, когато смъртта на баща й през 1989 г. и поетапното закриване на рудниците от Маришкия басейн през следващите години рязко прекратяват връзката й с миньорските среди.
„Истината е, че ако баща ми беше жив, аз вероятно щях да съм възпитаник на Минно-геоложкия университет. Поех по различен път, но явно „кръвта вода не става“ – преди 6 години съдбата пак ме свърза с минно-добивния бранш, защото започнах работа в „Каолин“ ЕАД. А на 13 ноември тази година – точно 30 години след смъртта на баща ми, благодарение на организирания от „Дънди Прешъс Металс Челопеч“ ЕАД Ден на отворените врати, времето се завъртя и се озовах на 600 метра под земята – в рудник „Челопеч“. И видях – вече „на живо“ – подземното царство на баща ми, което досега беше недостъпно за мен и което познавах само задочно„.
Като част от екипа на предприятие от минния бранш, само че в сферата на открития добив, Диана добре познава стандартите, по които се работи в бранша, и е силно впечатлена от видяното и преживяното в рудник „Челопеч“ по отношение на начина на работа и на безопасността.
„Причината да искам да сляза в рудника е чисто сантиментална. От всичко, което съм чувала волно или неволно и са ми разказвали в детството ми, имах изградено мнение и представа за това място под земята – малко приказно, защото едни хора копаят разни ценни неща долу, които са важни за други хора над земята, но и малко опасно, защото е дълбоко под земята и защото често нямахме връзка с баща ми и близките ми и никаква представа кога татко ще спаси хората и ще си дойде вкъщи. Разбира се, когато отидох в рудник „Челопеч“, бях наясно, че няма да заваря нещата такива, каквито са били в онези години.
Но това, което видях в рудника, далеч надхвърли очакванията ми! Долу благоговейно слушах човека, който водеше обиколката, и мълчаливо наблюдавах – малко като в храм. Това е един друг свят… Вече наистина вярвам, че подземните царства съществуват и ако трябва да опиша конкретно това царство, в което бях допусната, бих казала, че то е учудващо светло, учудващо подредено, много добре организирано, с много ясни правила, с едни огромни и модерни машини, които се придвижват съвсем безпроблемно из широките и добре укрепени минни изработки, с непрекъсната връзка между хората „долу“ и тези „горе“… Но особено ме впечатли фактът, че хората, които бяха на смяна под земята, бяха изключително спокойни. Изглеждаха така, като че ли бяха в своята най-естествена среда. Това няма как да се случи, ако не са абсолютно сигурни за своята безопасност, както впрочем и за нашата – на гостите, за която те носят отговорност.„
Диана вярва, че няма нищо случайно и че изборите, които правим, са по някакъв начин предопределени. Казва, че в чисто професионален план това влизане в рудника е било важно, защото е имала възможност да се увери, че грижата за живота и здравето на миньорите, които всеки ден слизат в земните недра, действително е издигната в култ.
„В чисто личен план усещам, че най-накрая съм се свързала истински с професията на баща ми и на хората, с които съм израснала и разбрах защо най-верните и най-трайните приятелства са тези между миньори. Няма по-задружни, по-сплотени и по-отговорни хора от тези, които слизат заедно на метри над морското ниво, но всъщност дълбоко в земните недра и които знаят, че независимо от всички предпазни мерки, взети над земята, в подземното царство разчиташ за всичко най-вече на хората, които са там долу с теб.„
Гергана ТОДОРОВА
Специалист комуникации в „Дънди Прешъс Металс“, Председател на комисията – „Връзки с обществеността“ към БМГК
