Loading...
Иван е най-младият от групичката.
Още не знам, че се казва така, но веднага си го набелязвам. Застанала съм насред нищото. Един импровизиран насип ми служи за наблюдателница и честно казано малко ме е страх – едновременно и от всичко – от малката групичка мъже в мръсни, работни дрехи, от огромните ръждясали вагони затънали в глухите коловози, от линиите, чийто край се губи и в двете ми посоки. Дори усещам как се дърпам леко назад при вида на маневриращия с преизподен цвят локомотив.
След минутка туткане все пак слизам от насипа, изскачам иззад рехавите дръвчета обрамчили жп линията и вече всички мъже гледат към мен. Неизбежно е.
Давам си сметка, че имам съвсем приличен вид за чакълестата ситуация – дънки и кубинки, мисля си, вдъхват доверие повече отколкото чифт токчета. Крача смело и почти по права линия, доколкото е възможно.
Стигам учудената групичка, несвикнала на подобни заблудени женски елементи (аз наистина се бях загубила) и се представям. За повече тежест дори им казвам, че баш шефовете ще им идват на гости, нещо което, оказва се, те не знаят.
Така се запознавам с Иван. Той веднага ми предлага помощта си – готов е да зареже работата си (не разбрах каква точно) и да ме преведе през всички запуснати халета до локомотивното депо, което търся.
Иван е хитър. След 10 минути разговор знае името ми, къде работя и дори откъде съм. В замяна така и не разбирам ще стачкува ли, ако синдикалните му шефове решат да се репчат и да „спасяват” БДЖ. Отговаря ми с уклончиви, общи фрази. Обяснявам, че съм стругарска щерка, а не паважна глезла, но и това не ми помага особено. Говорим си общи красиви изречения по адрес на тоя, оня, пък накрая то нали бъдещето ще покаже.
Освен това Иван е кавалер. Решава дори да ме черпи кафе. В барчето на локомотивното депо кафето струва 22 стотинки. Закуските – 87 или 76. Едни такива странни, незакръглени към нищо цени.
Жената зад бара също първо ме разпитва. След това все едно са се наговорили обясняват колко е хубаво, че поне аз, като млад човек имам работа, пък то останалото някак ще се нареди.
Слушам си чинно поредната лекция и си трая. Не ми се спори за пороците на крехките години. Гледам наивно, невинно и разсеяно, чета дежурната наредба за пожарна безопасност и си давам сметка, че Иван все повече ми харесва. Хитрец е той. Знае как да си пази хляба.
В това време се сещам за онези, които представляват хората като Иван – синдикалните лидери към железниците на КНСБ и Подкрепа. Изтупани, шумни, буйни. Като фехтовачи – винаги готови да намушкват. Каквото и когото. Както дойде. Чудя се, те наясно ли са какво си мисли наистина моят нов познайник и съм готова да се обзаложа, че ги е преметнал. И честно казано ще се радвам да е така.
Защото този път синдикатите прекалиха.
БДЖ си отива – безславно и тъжно. Загробена от алчност, кражби и стачки.
Сега е последният момент от КНСБ и Подкрепа да спрат със симулирането на дейност. Не им били казали мениджърите, че ще уволнят 2000 души.
Ами не е така – казаха им и то преди повече от година. Друг въпрос, че шефовете на БДЖ не знаят със сигурност какво искат, още по-малко как да го направят. Външни хора са и двамата, докато научат кое какво е, как се нарича, за какво служи… Още сумати време ще мине докато разберат как може в смяна от 12 часа само 4 да са реален труд, как се крадат части, как се източва гориво. Засега за тях всичко това е разказ по картинка с елементи на разсъждение. Влизат в крак с много мъка и един Господ знае с какво презрение към крадливите железничарски братя. И въпреки това явно са понаучили нещичко, или са им дали последна следизборна жега отгоре, след като синдикатите скочиха като ужилени.
Уволнения в БДЖ трябва да има. Да се реже до кокал и след него дори.
Защото синдикатите мълчат, когато се краде.
Мълчат, когато се източва.
Мълчат, когато се извозва, претопява и пребоядисва.
Те никога не казаха първи – хайде да направим нещо, заедно да се спасим от хаоса. Защото той е наш, общ.
Ще ги чуете да казват – нека мениджърите спрат кражбите, нека те първи престанат да захранват партийни централи и сметки в Швейцария.
Но тук аз ще попитам – ако синдикатите сами не мога да си режат туморите, какво изобщо правят те там? Не съм чула да са стачкували или свалили някой шеф, защото краде. Да питам ли защо?
И не е ли парадоксално – та те не могат да опазят името и достойнството на собствените си хора, а уж защитават правата им. Право на какво? Да ги наричаме крадливо племе или да се люшкаме в сладникави спомени за отминалата бедежейска слава? Някой знае ли какво спасява целият български народ в БДЖ?
Замръзнали в развитието си от преди две десетилетия днес синдикалните лидери знаят само едно – държавната службица е рай. От нея по-топло няма. И най-важното е, че не свършва. Колкото и да сме загазили все някой отнякъде ще ни спаси.
И всички знаем с какви пари става това. Крайно време е и всички обикновени данъкоплатци да разберат, че ако билетчето за влака струва левче, то е защото за него се взима от джоба на всички. На това му викат държавна субсидия – от тебе левче, от държавата (което пак си ти и данъците ти) още левче. Така, че накрая излиза, че вие пак си плащате цялата сметка, само дето половината ви я взимат без да ви питат.
И всичко това се случва в угода на същите тези синдикални лидери – закостенели, архаични и безжизнени като мастодонти. Непоклатими въпреки всички нови ръководства през годините.
Не смятам, че реформите в БДЖ са нужни – те са просто безумно закъснели. Не смятам, че трябва да се стачкува – няма вече какво и от кого да се защитава. Нито читава услуга се дава на пътници и товародатели, нито сегашните мениджъри са загрижени истински. Единственото хубаво на това, че са външни за системата е, че не им пука. Днес се вихрят в железниците, утре ще се занимават с нещо друго, по-възвишено… На тях дори им отива да нарекат железничарската ръка, която ги храни „боклук” и „цирей”. Нали утре ще си тръгнат завинаги и без да се обръщат.
Просто в БДЖ трябва да се въведе ред. Стига премиерът да не се уплаши за пореден път, че какъвто е паважно деликатен не е ясно кога ще го сецне в кръста от мислене. Но пък от друга страна ако нашият премиер се плаши от недъгавите ни проскубани синдикати, жална ни майка юнашка. Защото синдикатите винаги ще реват. Ей така, по инерция. Заради спорта. Така и малкото, за което са прави ще потъва в общата говорилния и медийно гарнирано двуличие.
И все пак преди да се разделя с Иван му го казах направо.
Да, млада съм, но съм уволнявана на няколко пъти. И не е имало кьорав синдикат, който да ми пази службицата и крехкия, невинен гръб.
Така, че Иване, няма страшно.
Истината е, че ти, с твоята производителност на труда в 21 век не правиш нищо за моето оцеляване.
Въпросът е защо с моите пари аз на всяка цена трябва да запазя и твоето работно място? Защо моят скромен и денонощно под въпрос къшей черен хляб трябва насила да стига и заради теб, държавното отроче?
За да работим и двамата честно трябва всеки да е готов за неизбежното.
Сега просто е твой ред.
Добре дошъл!
П.С: Кафето от мене 
