СИНДИКАТИТЕ КАТО СРЕДСТВО ЗА СОЦИАЛНА ИЗМАМА

1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars
Loading...
0
61

Титаникът БДЖМедиите съобщиха за поредното разпадане на Националния съвет за тристранно сътрудничество като за небивала трагедия. В същия смисъл се изказаха и самите участници в този “съвет”, но всеки от своя гледна точка, която, при все различните акценти, се свежда до мнението, че проблемът е в другите, докато изявителят на мнението е принципен, прагматичен и радее за реформи, без които целокупeния български народ ще страда и тъне в мрак далеч от светлото бъдеще.

Тъкмо принципно и общо погледнато обаче, Тристранният съвет не е нищо повече от поле за правене на политически сделки, средство за гасене на социалното напрежение, без да се отстраняват причините, генериращи това напрежение отново и отново. Субектите пък на политическите сделки – правителство, работодатели и синдикални лидери – печелят при всяко положение, независимо от изхода на поредното раздаване в играта. Към правителството и към работодателите нямам специални претенции в случая, ако не броим убеждението ми, че те представляват излишни и направо паразитни структури върху снагата на обществото, а следователно трябва да бъдат премахнати веднъж и завинаги.

Но поне са откровени в защитата на собствените си интереси: правителството отстоява привилегиите на държавната бюрокрация и властващите в момента групировки политици (сиреч собствените привилегии), зад които стоят икономически групировки; работодателите се стремят да влияят върху решенията на държавата, така че утвърждаваните нормативи да не им пречат (а желателно и да подпомагат) намаляването на разходите и, съответно, увеличаване на печалбите. Нормален капитализъм, нищо ново. Политиката на тези две страни в Тристранния съвет е ясна и антисоциална. Реално погледнато, те се намират в един и същ лагер, само дето част от бизнесмените имат достатъчно сили за автономна политика, но недостатъчно преки връзки с управляващото политическо малцинство, затова в този лагер се веят, образно казано, две знамена… с еднакъв цвят.

Отварям една кратка скоба: като използвам думата “малцинство”, имам предвид, наред с останалото, и факта, че управляващите са получили легитимност да властват с гласовете на половината от гласувалите на избори, като те пък са половината от имащите право на глас – и това в най-добрия случай. Току преминалото мероприятие “демократични избори” много добре показа колко струва тази легитимност, понеже резултатите на тези избори не се различават съществено от предишните.

И така, държавата и бизнесът, каквито и демагогски димни завеси да пускат, са прозрачни в желанието си да прибират повече и да дават по-малко. Но синдикатите? Та нали уж по същината си те би трябвало да бранят тъкмо социалните интереси на трудовата част от населението!

Хубаво де, правят ли го?

Към сегашния момент, поне в медийното пространство, изпъкват два готови да се пукнат цирея – БДЖ и пенсионната възраст. Съжалявам, но тези две точки на скорошно изригване (засега от тях тече гной, при това обилно, само че истинската експлозия предстои) не са самостоятелни проблемчета. Те са ЕДИНСТВЕНО две от по-забележимите гърла на гнойния вулкан, огромното подуване от нерешени и нерешими проблеми. За да не претрупвам статията обаче, ще се спра повече върху тях, и то предимно в светлината на реакцията на синдикатите, към синдикалните предложения за диагностика и терапия.

 

Титаникът БДЖ

Още преди година мои познати железничари, сред които машинисти, стрелочници, ревизори (който не знае, ревизорът е “човекът с чукчето”, който проверява ходовата част на вагоните на гарата), ми казаха, че железницата е пред колапс. Че се гласи нейната приватизация. Обясняваха ми много просто и достъпно, че никъде по света пътническите превози не печелят, освен някои от туристическите. Че основната печалба иде от товарни превози, като по този начин става едно вътрешно преразпределение в компаниите и накрая като цяло дадена железница излиза на печалба.

Разказваха ми железничарите и за това, че понастоящем БЖК (Българска железопътна компания) на практика владее всички доходоносни товарни превози, понеже се оглавява от бивши началници на БДЖ с дебели колкото траверса връзки с бивши и настоящи управници (които пък образуват една обща олигархична класа), докато от БДЖ тези печеливши дейности са фактически ампутирани – им ги само на хартия. И в празни цифри. Например се твърди, че 80% от товарните превози принадлежат на БДЖ. Но не се казва какви са приходите. За размера на печалбите може да се съди само по външния вид на композициите на БДЖ и БЖК. Тези на Компанията са лъскави и изправни, тези на Държавната железница, ако изключим аеродинамичните и все още чистички “Сименси”, повече мязат на декор за постапокалиптична филмова продукция.

Попитах веднъж колко електричество връщат локомотивите в мрежата, когато да речем намаляват скоростта преди да спрат на някоя гара. Нали всеки електродвигател може да работи в режим на генератор – поне така си спомням от учебниците. Няма такава практика – признаха пред мен трима машинисти по различно време. Причината? Вдигаха рамене. Сигурно не е уредено нормативно, тъй като технически не е голяма сложнотия, трябват допълнителни трафопостове и толкоз – казаха.

Разправяха ми и за схемите на кражби, извършвани със знанието на администрацията – на нафта, на вагони, на оборудване, на релси… как се закриват гари и демонтират коловози, след което мигновено западат местните производства (например на бившата гара, сегашна спирка Томпсън в Искърското дефиле)… и останалите безработни пътуват всеки ден до София – в претъпкани вагони, рано сутрин и след края на работното време – по час, час и половина в едната посока… колко похабени часове прави това седмично, месечно и годишно? Работническите влакове буквално изпиват и проиграват денонощия от живота на пътниците си. Как тогава те да не “оползотворяват” разпиляното време в пиене на бира и игра на белот?

От БДЖ също така е ампутирана инфраструктурата – НКЖИ. На ниво ли е нейната работа по поддръжка? Разпитвам ремонтните бригади, облепили релсите край гарата, до която живея, досущ мравки захарна пръчка: не го ли ремонтирахте този коловоз преди месец бе, хора? Отговарят ми начумерено: глупости правим, това е. Не зависи от нас, викат. Ако ни слушаше началството, нямаше да ни карат да настиламе бял варовиков чакъл, а гранит, който е по-стабилна основа. Нямаше да ползваме релси втора употреба от чужбина. И нямаше да кърпим тук там, а истински да обновяваме пътя. Ама казвахте ли им това? – настоявам. Абе ти, отвръщат ми, работил ли си под началници? Не знаеш ли, че не обичат да им дават акъл! Зарязваме болната тема и почваме да си говорим… за Яворов. Половината от събеседниците ми, впрочем, са цигани на средна възраст. Не знам какви учители по българска литература са имали в училище, но явно са били даскали от най-висока класа…

А междувременно от БДЖ към НКЖИ текат плащания за ползване на релсите…

Какво значи цялата тази схема? Ами съсипия значи. И, което е по-важно – дивни възможности за забогатяване. За кого? Ами за същите началници – сегашни държавни служители и утрешни проспериращи бизнесмени в едно лице.

Между другото, колцина от тях са завършили инженерство и имат професионално понятие от транспорт? Колцина са започвали като стрелочници и машинисти? Загадка. Но се водят експерти, водят се специалисти…

Назначенци отгоре, отвръщат ми железничарите.

Питам по някое време пак – и какво правят синдикатите? В отговор получавам кисели, та чак ядосани погледи.

Рецептата на синдикатите за оправяне на положението не се различава много-много от рецептите на правителството и работодателите (подробност – директорът на БДЖ по официални данни получавал заплата от… 1200 лева. Това майтап ли е, прощавайте?). Синдикатите не са против съкращенията на персонала – стига те да стават “съгласувано” с тях. Синдикатите не са против също така, доколкото разбирам, увеличаването на цените на билетите.

Направете си една проста сметка: колко ток (ток, който само се консумира, понеже, въпреки инженерната логика, даже възможната за връщане част от него в мрежата не се използва) или дизелово гориво харчи един влак. И колко пари може да се съберат от пътниците. Ако накрая се получи цена на билета, съпоставима със самолетните, не се учудвайте. Само се запитайте – кой би спечелил? А кой би загубил? Прибавете на ум факта, че основната работническа маса от близката провинция се движи тъкмо с влакове до работните си места в столицата и другите няколко големи града. Ще могат ли бачкаторите да сколасат с даваните им от работодателите заплати да си покриват пътните разходи?

И така, какъв извод лично за мен правя от този обзор, изпълнен с повече питанки, отколкото запетайки? Първо, в рамките на капиталистическото, било то частно, било държавно стопанисване, проблемите на железницата не притежават потенциал за социално приемливи решения. И второ, синдикатите не са част даже от калпавите решения, защото са част от проблема. Иначе биха изтъквали ключовите болни моменти (посочих само някои от тях, и то от позицията на страничен наблюдател, който обаче изцяло разчита на влаковете), биха настоявали за радикална промяна на системата, след като в нея само вълците ще останат сити. Най-малкото биха поставили под въпрос ефективността на съотношението “администрация–бачкатори” (а планираните съкращения предвиждат уволнението само на 25% администрация… при вакантни места “на терена”). Биха изразили недоумение защо, след като по влаковете има кондуктори, там допълнително щъкат някакви “контрольори”, представители на външни спрямо БДЖ фирми – те без пари ли работят? И откъде им се плаща? Но не, синдикатите предпочитат пазарлъци… сделки между синдикалните върхушки (а тяхната легитимност каква е?), правителствените чиновници и бизнесмените (всеки от тях станал бизнесмен напълно “честно и почтено”, смях в залата). И до какво доведоха тези споразумения? Питайте работниците.

Значи ли мнението ми, че синдикатите (което е заслуга на синдикалните лидери) са част от проблема, че съм против железничарската стачка? Та, както много самоуверено и нагло заяви шефът на БДЖ (избран от служителите си може би? пак смях в залата), стачката ще предизвика фалит на държавната железница, а това значи парализа на придвижването на стремително осиромашаващата работна сила в цялата страна!

Не, аз съм ЗА СТАЧКА. Но стачка с ясната представа не срещу какво се вдига, а ЗА “КАКВО ЩЕ СЕ ПРАВИ”. И лично за мен въпросът “какво да се прави” има отговор. Нито приватизация, нито национализация. Алтернативата им е СОЦИАЛИЗАЦИЯ. Що е то? То е част от градивната програма на анархистите. Накратко: владеене и стопанисване на собственост върху средства за производство, транспорт и инфраструктура непосредствено от хората, които работят в тези структури, по механизмите на пряката демокрация. Още по-кратко: отказ от капитализма – и пак няма значение дали става дума за частен (класически) или държавен капитализъм. Последният ни е познат като “социализЪма” образец НРБ, СССР и останалите страни-затворнички от бившия болшевишки (конц)лагер. Но това само по себе си е отделна и дълга тема, интернет-търсачките ще ви насочат към подробности, ако наистина се интересувате.

 

Работи, консумирай, умри

Втората беля, която сега заема вниманието на обществеността, ако се съди по активността на медиите и ако отметнем откровено клюкарските акценти за бъдещото свето семейство на новия президент, музикалните шоута и новите сапунки, е вдигането на пенсионната възраст. При средна продължителност на живота у нас около 70, пенсионната възраст ще бъде около 64.

Подробност: завод “Зебра” в Курило е предприятие с най-много смъртни случаи в района вследствие заболяване от рак, за което съм чувал. По околните села е пълно с некоролози на жени, починали преди да навършат 40 или 50. Но на портала на завода със заповед на директорката е ЗАБРАНЕНО да се лепят некролози. Не знам дали подобна забрана няма да стане практика предвид тенденцията да се качва възрастта за пенсиониране. Но със сигурност близо до предприятията ще се появят погребални агенции, вероятно даже в тях като съдружници ще се запишат собствениците на предприятията, както и депутати и общински съветници…

Обосновката на управляващите (лагерът на политиците, бюрократите и работодателите) е, че “навсякъде по света така се правело”. Другият убийствен аргумент е, че “ама хората след пенсия предпочитат да работят”.

По света (в Европа, САЩ) се правеха много неща – и те докараха световната финансова криза. По света половината от произведените храни се унищожават, за да се предотврати намаляването на печалбите на търговците с тях. Същото е и с други потребителски стоки. Такава практика води до преразход и пилеене на ресурси, за ограничеността на които толкова се плаче. При това пилеенето не е двойно, а повече – защото за унищожаването и рециклирането на излишните стоки пак се използват ресурси – енергия, материали, терени, работна ръка, информационни ресурси. Препускането към пропаст “заедно с всички” не е най-умното нещо, което може да се прави, не е ли така?

Работещите пенсионери са явление, да. Но надали поради хроничен работохолизъм, а заради малките пенсии, недостатъчни за преживяване.

И какво предлагат синдикатите? Ами класиката на държавния социализъм – по-високи данъци, по-висок осигурителен праг. Практика, която се проваля в световен мащаб – Гърция, Испания, Италия, САЩ. Функционално тази рецепта не се различава от вдигането на пенсионната възраст.

У нас по най-оптимистични преценки гражданите в трудоспособна възраст са равен брой с пенсионерите. Младите със своя труд плащат издръжката на старите. Може ли да бъде другояче? В рамките на тази система – НЕ МОЖЕ.

Какъв е тогава изходът? Да се раждат повече деца? Екстензивен подход. Особено в светлината на трудностите да отгледаш и да изучиш материал за пазара на труда, пардон, деца. Съществува нещо друго – и налично от повече от 50 години като все по-материализираща се идея, сама по себе си доста по-стара, появила се в разцвета на индустриалната епоха. Имам предвид автоматизацията и роботизацията.

Интересуващите се от автоматизация могат сами да намерят стотици примери в интернет как това работи, къде го има и какво може да върши. Може би дори ще намерят и обяснения защо това, при все че е инженерно и технологично разработено, буксува. Отново проста сметка: ако един собственик автоматизира своя фабрика с 3000 работника, той ще уволни да речем 2991 от тях, като остави само оператори, надзираващи роботизираните линии. Да предположим, че фабриката произвежда обувки. Уволнените моментално остават без пари… и кой ще купува обувките на фабриканта? Е, той има изход за известно време – ще ги продава в чужбина. Но и там навлиза автоматизацията, и там остават безработни и бездоходни… колкото и евтини да направи обувките собственикът, пак няма кой да ги купи. Затова фабрикантът изобщо не си създава дертове да инвестира в автоматизация – той изнася производството в бедна страна. При това пак уволнява своите работници, но пък реализира по-висока печалба… и така докато не стига до същото – няма платежоспособни потребители на неговата стока. Но пък вече му се налага да се харчи за повече охрана на складовете си (или стоварва тази грижа върху главата на търговеца), защото босите бедняци при наближаването на зимата ще вземат да атакуват складовете… и медиите възмутено ще говорят за “мародерства”. Съответно, държавата ще увеличи щата на полицията и ще поиска повече бюджет за силовото ведомство…

От този пример следва, че автоматизацията не е илач в рамките на капиталистическата система. Логично би било да се допусне, че социално приемливото решение в случая не е уволнение на работниците, а тяхната преквалификация в сменни оператори-надзорници на автоматизираното производство. При условие запазване на заплатата им. Нищо, че им се пада по едно дежурство на няколко месеца. Или, след като им се отваря толкова свободно време, да се ангажират с други полезни дейности – например почистването на боклуците от гори, реки и планини. Защото, след като и останалите производства са автоматизирани, оператори-надзорници има в излишък. Смъкването на пенсионната възраст би намалила броя им – обемът произведена продукция пък подсигурява издръжката на пенсионерите. Но в един момент и боклуците ще свършат, и автоматизацията ще напредне, повечето оператори стават излишни… един момент, още от първото изречение на този абзац вече не става дума за капитализъм, а за съвършено различна система. В нея се обезсмисля и частната собственост и държавното управление и регулиране.

Но нима това ще се приеме с радост от работодатели, чиновници и политици, които именно в обстановка на дефицит и система на привилегии при разпределяне на благата притежават всичко това, с което разполагат сега?

Накратко, проблемът с издръжката на пенсионерите има решение в увеличение на производителността на труда на работещите, а тази производителност се увеличава чрез автоматизация (която пък изисква повече и по-достъпно образование, а също така и позволява по-малка заетост), но автоматизацията трудно понася ограниченията на капиталистическата система, а управлението на роботизираните заводи най-оптимално става чрез пряк контрол от страна на потребителите, тоест без посредници, а значи и без голяма част от държавния апарат.

Останалата част от държавния апарат се елиминира чрез териториално гражданско самоуправление, но и това е отделна тема.

 

Синдикалната бюрокрация

Та за какво се борят синдикатите? Какво е според представите им “светлото бъдеще”? По-точно, за какво се борят техните синдикални лидери? Имат ли ясна представа за посоката, към която вървят?

Упрекват ги, че пречат на реформите… но накъде водят тези реформи? А какви алтернативни реформи предлагат синдикалистите? Да не би да искат установяване модела “социална държава” (и “народен капитализъм”)? И как? Социалните програми се плащат или от високи данъци, което бизнесът няма да допусне, или от реализация на друг ресурс. В Либия (доскоро беше, но в Саудитска арабия още е така) благоденствието се осигурява с евтино добиван и скъпо продаван петрол – но и там не съществува социален мир, равенство и справедливост. В Норвегия – силно производство и пак нефт и газ. Швеция – стомана, промишленост, дървесина. Швейцария – паразитиране върху финансовата и банковата световна система. В България нито има петрол (и даже шистовият газ или добиваното с цианиди злато не би решило въпроса), нито има мегдан за сигурен трезор за дребни и едри мошеници, да не говорим за промишленост. А и моделът на социалната държава умря – поради финансовите балони, кредитните пирамиди, в които беше въвлечено цялото население, хората живееха от заеми, без да се замислят как ще ги връщат.

Не, синдикатите предпочитат съществуващото положение. Синдикалните лидери много повече говорят за спазване на процедури, за съблюдаване на закона, отколкото за имагинерните за тях понятия като “социална справедливост”. Те са чиновници, бюрократи. Техният поминък е да уреждат конфликти между работници и работодатели. Има конфликти – има нужда от техните услуги. Какво би станало, ако синдикатите предприемат действия, проведат мероприятия, насочени срещу причините за възникването на тези конфликти и някак успеят да премахнат тези причини? Ами остават без основание за съществуване. Освен това, държавата им позволява именно такъв тип дейност, а работодателите ги търпят, именно защото синдикалната бюрокрация се придържа към нормативите, измислени от политиците и реализирани в процедури от чиновниците. Ако дръзнат да посегнат на “основите”, ще идат в затвора. Или, по-вероятно, ще бъдат изместени от сладките си постове в легалните синдикати, след което ще им се наложи да си изкарват хляба по по-трудния начин. Затова легалните синдикалисти винаги предлагат частични, половинчати решения, пазейки собствения си интерес като групировка… но и личния. Невъзможно е да се стигне до данни за заплатите и изобщо до реалните доходи на един профсъюзен чиновник. Но съдейки по скъпите костюми на г-н Тренчев, те не са малки.

Дали синдикатите се издържат изцяло от членски внос? Отделна, но и излишна за мен тема. Няма никакво значение, предвид факта, че синдикатите не са заинтересовани трайно да отстраняват проблеми, а само да ги използват, за да си намират работа. Сиреч, легалният синдикализъм е поначало вреден, затова въпросът за доходите му е кух и безпредметен.

И паразитирайки върху проблемите на трудовите хора, които ги издържат с вноса си, синдикатите затварят пътищата към социалния прогрес на обществото (“умереният прогрес в рамките на закона” е задънена улица; стигне ли се до коравата рамка на закона, диктуван от силните на деня, този вид “прогрес” послушно спира). Впрочем, така постъпва и самата държава – тя изземва данъци от населението и “не решава проблемите, а само ги финансира”, както се е изразил навремето един познавач на тези неща, някогашният американски президент Роналд Рейган. Волно или неволно (далеч съм от илюзията, че това е само неволно!) синдикатите се оказват средство за социална измама: хората вярват, че има кой да защитава правата им и поради тази причина се отказват или трудно се наканват за преки действия (права не се дават, те се вземат и се упражняват!), а държавата и бизнесът безпрепятствено си провеждат своята политика – винаги АНТИнародна, винаги ПРОолигархична (и само в тази посока са техните реформи).

Е, от време на време се случват провали в сделките. Работодателите не са доволни от решенията на чиновниците, но там нещата се уреждат по естествените корупционни схеми или чрез лобиране (което е едно и също, юристите може и да съзират тънкости). Бизнесмените и чиновниците, било поради безизходица, било поради арогантност, притискат повече синдикалните съглашенци и в отговор профсъюзите, за да не загубят членска маса (и заплатите си на активисти), тропват с крак и заплашват със стачки…

Но колко стачки е имало досега и какви са техните постижения? Учителската с какво завърши? Тазгодишната железничарска? Вълненията сред фермерите?

Споменатият вече г-н Тренчев (като бивш подкрепаджия от 1989 до 1993 съм го виждал неведнъж отблизо) напоследък обича да цитира белогвардейския генерал Антон Деникин. В интерес на истината, малцина от водачите на белогвардейското движение отпреди близо един век предизвикат уважение като генерал Деникин в чисто личен план. Но ми е много чудно как един синдикалист се наслаждава на думите на един контрареволюционер, чиято армия е претърпявала поражения от народната войска на Нестор Махно, който от своя страна е защитавал правото на работниците и селяните да уреждат производството, разпределението и изобщо живота си според своите разбирания и принципите на анархосиндикализма.

Май напразно се чудя. Както КТ “Подкрепа”, така и уж “левия” КНСБ не приемат методите на анархосиндикалистите (въпреки успехите на анархосиндикалистите в разгара на Гражданската война в Испания, въпреки постиженията им в САЩ, в Швеция, в Аржентина, смазани насетне със сила или активно “интегрирани” в системата, против която са се борили). Двете синдикални централи в България предпочитат схемите на Тристранния съвет – типът взаимодействие, творчески развит от един социалист през 20-те години от миналия век в Италия. Остава и само да закачат неговия портрет на знамената си. Бенито Мусолини се е казвал. Определено неговото дело ще допадне и на правителството (“силна държава”, как иначе!), и на работодателите (няма стачки, експлоатацията на работниците е доведена до предел, без те да се бунтуват).

Сигурно сбърках със заглавието на тази статия. Признавам, от чисто лично пристрастие. Не обичам думата “предателство”, затова я заместих с по-мекото определение “социална измама”. За което се извинявам и съм готов да изтърпя всякакви критики.

 

 

Николай Теллалов

преводач, редактор, писател; роден през 1967 г. в София; сътрудник на вестник “Свободна мисъл” – издание на Федерацията на анархистите в България

SM.A-BG.NET

 

 

 

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля, въведете коментар!
Моля, въведете името си тук

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.