Loading...
Малко ми е странно. Тъжно ми стана от това, че Радосвет Радев си е отишъл. Не очаквах да ми стане тъжно. Някога, много отдавна, примерно към 81-82-ра година, вече забравих точно кога, се събирахме около петима души, нещо като съмишленици, за да злословим срещу тъпия социализъм, сега си давам сметка, че доста мязахме на „петорките“ от „Бесове“ на Достоевски. По едно време на седенките ни почна да идва едно ново момче, май беше нещо като войник, или военен тогава, седеше си кротко и мълчаливо, не участваше много в приказките и надприказванията ни, но слушаше внимателно, а понякога пееше италиански канцонети, добре ги пееше.
„Какъв е тоя“ – попитах най-изтъкнатия ни съмишленик, който обясни, че това е добро ченге, признал си, че е сътрудник на Държавна Сигурност от някакъв зор станал такъв, но за нас донася само добри неща, а смисъл, че не говорим много срещу Социализма, а само срещу отделни негови недостатъци. Мина време и спечелих един конкурс за репортери в Националното Радио, но не ме назначиха на щат, защото ДС не позволи, всички назначения в службите, които се водеха тогава Национални обекти ставаха само след изричното одобрение на Държавна Сигурност, а повечето служби които бих могъл да намеря работа се водеха точно Национални обекти. От срам вероятно и от неудобство, тогавашните началници на радиото ми предложиха да бъда репортер срещу скромно заплащане, и аз се съгласих, бях по онова време разтворчик в Държавно Предприятие „Обработка на филми“ и ми беше писнало да се тровя със сярна киселина и други разни химикали. След около шест месеца момчето, сещате се – Радосвет Радев – беше назначен за водещ в предаването „Добър ден“ на радиото без никакъв конкурс, а пък аз се отказах да им работя, едно защото всички се ужасяваха и едновременно с това харесваха репортажите ми – помня, че направих и един репортаж за ужасите в Кремиковци – наистина ужаси, записал бях началника на медицинската лаборатория, който свидетелстваше за това как работничките помятали от вибрациите, показваше документи с броя на помятанията, разказваше също и за това колко болни от изпаренията и други такива неща имало. Записал ги бях на един лентов касетофон „Ухер“, тогава с такива работехме. Записал бях и работници, които се осмеляваха да кажат, че в Кремиковци е като в ада. Да същият този Кремиковци за когото обществото ни нищо не знаеше, и който уж бил продаден от Костов за един долар /всъщност за 700 милиона, които купувачът трябваше да налее в губещото предприятие по един или друг начин/. Не го пуснаха този репортаж, разбира се, а на мен ми писна от всички тези гадости и от цялото това лицемерие, и един ден взех, и просто така напуснах. После, като дойде Демокрацията пак работих там известно време, за да се противопоставя на комунистите и техните сподвижници предимно, които пак бяха завладели радиото и искаха да пробутат Кобургготски в управлението и да, успяха да го направят, а пък аз отново се махнах от станалото отново комунистическо, а иначе уж Национално радио. Отново просто така го направих, без да вдигам никакъв шум, за разлика от разните Волгиновци, които се препоръчваха за национални герои и заслужили борци против Костов и успяха да минат за такива, като накрая превърнаха медията в нещо като „гласът на Путин“ и „говорить Масква“. Но доста се отплеснах, нахлуха разни спомени покрай кончината на Радосвет Радев, и ми е мъчно за него, въпреки че беше ченге, после като се виждахме покрай разни събития се поздравявахме приятелски, даже помня, че ми предложи работа в „Дарик радио“, но аз отказах, защото вече работех в Телевизията, а после във вестник Демокрация. А Радосвет като собственик на „Дарик“ привлече много свестни хора в радиото си и то беше наистина свободно, за разлика от Националното, което и досега в много отношения мяза на руска радиоточка, поне що се отнася до облъчванията на Волгин. Та много са оплетени нещата, много по български живописно се случват нашите обществени и политически случки, прекалено оплетени в приятелства и вражди са те, във взаимовръзки и предателства, заслужават си отделно описание и може да напиша някоя книга за това, ако смогна, а за Радоствет ми е мъчно, беше добро ченге, и добър човек беше, така ще го помня поне.
