Loading...
Освен свърхплодовит като автор, писателя Александър Дюма-баща имал и три извънбрачни деца, едно от които е именития му съименник Дюма-син. Твърди се, че за многотомното си творчество е ползвал „негри“, т.е. наемни писачи, на които задавал темите, а той свързвал епизодите в завършен вид. Имайки търговски нюх, публикувал в подлистници на тогавашната преса произведенията си, преди да ги издаде в цялостен вид и печелел сериозни пари за онова време. За наемниците, освен жълтите стотинки, оставало удоволетворението, че все пак оставят някаква литературна следа.
В тази епоха робството в Америка още не е отменено и негрите не са именувани с лицемерните евфемизми „цветнокожи“, „афроамериканци“ и прочие превзетости. Бачкали са „като роби“, каквито са били и е нямало нищо по-естествено от експлоатацията на физическия им, че и умствен труд. Циганите не са знаели, че са роми, а хората с физически недъзи били конкретно наричани куци, слепи и сакати. Лудите са си били луди, а не с психически увреждания. Но защо са тези усуквания?
Може би, от тогава насам нещо се е променило? Ни най-малко! Имаше време, когато работехме уж за себе си и за светлото бъдеще, което така и не дойде. Сега пак сме в робска зависимост от т.н. работодатели и отново работим за жълти стотинки, но за тяхното светло настояще и бъдеще.
Не с провокативна цел упоменах понятието „изкуствена вагина“. Преди месеци написах коментар с такова заглавие за изявите ни в Интернет. В блогове, сайтове, форуми, Фейсбук, Туитър и т.н. хиляди хора, изкушени от привидната свобода в „Интернет“ коментират събития и личности, споделят политически пристрастия, мнения, вкусове, хоби, интереси, мисли и какво ли не. Авторите и коментиращите се надпреварват в остроумничене и дори неглижиране и унижаване на управляващите. Каква виртуална боксова круша?! Мнозина се изкушават и праскат нокаутиращи постинги и коментари, като чувстват почти сексуално облекчение. Излизайки обаче от виртуалния „боди билдинг“, установяваме, че извън него, въпреки раздаваните съкрушителни крошета от всички трениращи, управляващите и целия ни политически „елит“ са в превъзходна форма и си живеят сладкия живот в построения от тях комунизъм или капитализъм, както щете го наричайте. Умело направляваната пара на нарастващото социално напрежение води до екзалтирани оргазми, но в умело поставената отпреде ни виртуална вагина. А дори виртуална, защо да не я уважиме?
Г-н Владимир Каролев, с когото сме „автори“ в един от сайтовете, тези дни публикува статията „Как PRопагандният мас-медиен Голиат се клати под ударите на PRагматичния независим онлайн Давид“. В нея подчертава нарастващата роля на публикациите в Интернет като коректив на масмедиите:
„Изводът е, че хората с медиен ресурс, били те политици или корпоративни лидери, просто вече нямат абсолютния монопол чрез мас медиите да формират обществено мнение чрез „независими“ и „безпристрастни“ източници. Историята малко прилича на библейската притча на Давид и Голиат. Масмедийният Голиат вече се клати под ударите на онлайн-медийния Давид, който съумя да разбие моно(олиго)полизирания информационен канал на „независимо“ мнение. В интерес на истината, обществото няма интерес нито Давид, нито Голиат да победи, а битката между тях да продължи вечно. Защото плурализмът и конкуренцията раждат качеството.“
Принос в този титаничен двубой за истината с официалните и добре платени медии имат всички именни и безименни, популярни и не толкова автори. За разлика от своите професионални „колеги“, те не го правят за пари, а за самата идея. Нещо като социалистическите „селкори“ и „рабкори“, чиито материали, освен в местния стенвестник или многотиражка, инцидентно попадаха и в централния печат. И тук, отново парадокс. Бъдещия победител в двубоя с официозите, „онлайн Давид“ обслужва напълно безплатно и безкористно сайтовете. Може би собствениците им считат, че давайки трибуна на напиращите за изява графомани са задоволили творческото им его?
По време на дебатите и протестите срещу АКТА се изкуших и написах коментара „Крадците от АКТА!“. Основният ми довод беше, че всички сме крадци.
„Родили сме се такива и ще бъдем, но не в криминален смисъл. Ругаем малките деца, предупреждаваме ги да не крадат. Преподавателят убеждава, своите ученици, или студенти, че не трябва да преписват. Но ако беше попитал самия себе си, дали и неговите думи, лекции и уроци не са откраднати, щеше да се окаже, че всичките му отговори са крадени. Така нареченият „творец“ е крадец, учителят е крадец, ученикът е крадец. Всички отговори в живота са крадени. Крадем от световното творческо наследство. От епоси като „Илиада“ и „Одисея“, „Махабхарата“, „Рамаяна“, „Упанишадите“, „Димна и Калила“ , „1001 нощ“, от древни и средновековни легенди и митове. От народното творчество във всичките му разновидности, като музика, песни, приказки, басни и поговорки. Дори от бъзсмъртното творчество на Шекспир, Гьоте, Чехов, Достоевски и от всички мъртви и все още живи автори. Непрекъснато от телевизора, радиото и Интернет се лее пълноводна река от кавъри на текстове, мелодии, сценарии. Дори Светата Библия, Коранът, Талмуда са извор на безброй теми за съдбите на хора от стотици поколения. Всички философи са дошли до извода за спираловидното, възходящо развитие на човечеството. На всяка извивка на тази спирала се повтарят еднакви сценарии, но на ново по-високо ниво на обществено и технологично развитие. Учени изучават археологични артефакти, като се стараят да възстановят древни технологии и умения. Достигнатото от всяко поколение е връх в пирамидата на световното знание, който постепенно уляга, за да стане основа за надграждане от следващото. Какво всъщност се променя? Нима човекът е по-различен в своите нужди, страсти, мисли и противоречия от този преди столетия, или хилядолетия? Всяко ново, всъщност често е добре забравено старо и древно! Всяка тема ими безброй вариации. Къде тук е оригиналното? Може ли, който и да е творец да сложи ръка на сърцето си и да каже – „Не съм заимствал думи, тонове, краски, идеи.“ Нима от нищо, може да се сътвори нещо? Тогава всички ще сме богоравни. Всичко научено се наслагва в съзнанието ни и се рекомбинира в сложни вариации с индивидуален отенък. Творчеството е сложен процес и наистина плодовете от него трябва да се ползват възмездно.“
Та накрая си дойдохме на думата. Всичко е с пари. Хляба и сиренето, тока и парното и дори Интернет. Но любителите на безплатната медийна трапеза продължават да пращат за „зелен хайвер“ наивници, ловящи се на обяви, че сайта прави „класации“ и победителите по популярност в тях, ще получат някаква парична награда. Или като жест за „потупване по рамото“, да го провъзгласят за „автор“ в сайта. Може би и тук следва да се въведе някакъв порядък. Все пак социализма си отиде. За авторите на стойностни произведения да се предвидят и хонорари, които да осмислят творческите им импулси.
Photo: Nigel Tomm
