Loading...
По-принцип съм кротък човек, но напоследък все по-често се притеснявам за душевното си здраве. Много ми е трудно да газя без умствени поражения в блатото на истерията и повсеместната апатия.
Валерианът не ми излиза от чантата, заедно с аспирина, солетите и буркана шоколад. Засега пристъпите ми са леки и контролирани. Забелязват ги само най-близките и се стараят да реагират зряло на законната ми агресия в защита на достойнството. Обясняват ми, че колкото по-равнодушно приемаш системата, липсата на морал и властта на болния егоцентризъм, толкова по-добре. Предполагам, че са прави.
Откак се помня обедната почивка за мен е непознато понятие. Ям на крак по улиците, роня трохи върху клавиатурите и пипам мишката с мазни от баничките пръсти, защото всеки божи ден гоня срокове. В ежедневието ми всяко забавяне може да бъде фатално за целия екип. Нищо страшно – такава ми е работата.
Свикнала съм на кървища, драми, сензационни заглавия и нагло лъготене. Интригите и манипулациите са ми втора стихия. Понякога ги върша, друг път ги упражняват за моя сметка с презумпцията, че няма да ги хвана. От време на време даже си казвам, че в тази държава не се случва нищо интересно. Обикновено под „интересно” разбирам минимум мутренски разстрел или сеч в парламента. Само че, от няколко месеца дори аз съм впечатлена.
Усетих, че става нещо хубаво, когато неизвестни бандити започнаха да гърмят по банкоматите. Почувствах особен вид умиление с елементи на патриотизъм. Стисках палци съвсем сериозно бандитите да се измъкнат, защото мисля, че това е правилният път. Искрено се зарадвах на набезите и даже бях готова да съставя списък и с други обекти за „прочистване” – хипермаркети, трезори, каси на топлофикации, ВИК, енерго, разните му там министерства и така нататък. Помислих си, че най-после докараният до лудост народ, поема властта в свои ръце по логиката – да си вземем дружно, това, което ни крадат законно. Нали така започват революциите, подскачах аз в пристъп на просветление.
Под „народът” разбирам и себе си, защото изглеждам достатъчно невинно, за да служа за целите на промишления шпионаж.
За съжаление, никой от бандитите не се свърза с мен и не потърси услугите ми. Малко се разочаровах, но го приех философски и започнах да наглеждам внимателно близката банка. Все още съм в пълна бойна готовност, за да помогна при нужда.
После насочих вниманието си към по-перспективни занимания като политиката. Въпреки преситеното ми от новини съзнание, вечер се връщах и сядах пред телевизора, за да чуя по още три пъти какво са казали скъпите ни управляващи.
Свикнала съм със шизофренията им и даже се старая да ги копирам, защото няма друг начин за оцеляване. От гледане на телевизия задобрях и сега дори кафе не мога да си купя без да вляза в спор за АЕЦ.
Така дойде ред и на второто ми прозрение. Беше късна утрин около 7. 30. Един човек, когото от години смятам за разумен, каза от екрана, че 2013-та вече сме я живели. Обясни го прекрасно и с прости думички. Заяви, че в година на избори нищо хубаво и градивно не се случва. Правило.
След два дни, едни други хора, които се занимават с търговия, събраха журналистите, за да им обяснят, че през същата 2013-та очакват пазарите да замрат. No сделки, No контракти, No бизнес, No мъни. Страх и слухтене. Лъжи и подмазване. Мраз. Така щяла да мине цялата година. Никой няма да купува с тонове масло, брашно, олио и захар, щото след изборите може да му се случи нещо лошо – я счупен крак, я едно око по-малко.
Всичко това го чувам на фона на моето лудо търчане да си направя мястото под слънцето по-подредено и да си оплета кошницата поне с един ход напред. Точно в този момент съвсем ясно ми казаха, че аз мога да си топуркам напред-назад, колкото си искам – държавата ще си стои на едно място и точка.
Третото просветление не ме изненада много. Включих новините и по всички правила на журналистиката имах повод да бъда доволна – имаше кланета, разстрели, педофилия. Знам, че ще прозвучи грозно, но ние сме програмирани хиени и зловещите новини, които съобщаваме невинаги ни трогват лично. За много журналисти, това са просто бланкове, фиксирани минути, брой знаци и заглавия на два реда. Разбира се, пред зрителите демонстрираме чувства, емоции и съпричастност. Ако се налага даже плачем и размазваме спирали.
Както всички нормални хора обаче, вниманието ни привличат главно новините, които пряко ни засягат. При мен червената лампичка светва при репортажите за психичноболни.
След половин час новини, исках да ме завържат за кревата в бяла стая без телевизор и да ми дадат силно приспивателно. Адът от улицата, който всекидневно преразказвам, този път ме събори грубо и без предупреждение. „Адът – това съм аз” срещу „Адът – това са другите.”
Така си дадох сметка, че ако се вярва на новините, България е кошмарно място за живот – убийства, политическа бесовщина, битова престъпност, диващина и слабоумие на всяка крачка.
Това, разбира се, изобщо не е вярно.
Всичко започва от там, че журналистите, почти сме загубили човешките си качества и превръщаме всяка трагедия в диамантено находище за рейтинги. Ако няма скандал го създаваме, а съдбите на хората са просто пълнеж за алчните печатарски машини. Времето за размисъл, проверка и четене е наш враг номер едно. Хаосът и истерията са ни богове.
Най-доброто, на което сме способни от няколко години е да работим като офис на червения кръст – събираме помощи за болни деца, за срутени къщи, за многодетни майки. Най-благородните си дела създаваме, когато изнудваме държавата да си свърши работата, но това не прави журналистиката по-качествена и само временно замазва осраното положение. Нещо като опит за купуване на индулгенция за всички други наши грехове.
Все повече се превръщаме от четвърта власт, в самозаблуждаваща се сбирщина на случайно попаднали в системата бурмички без зъби и нокти. А ако някой инцидентно запази за по-дълго от допустимото, морала и достойнството си, ако случайно иска да се учи на занаят без да си продава задника, всички се чувстваме длъжни да го вкараме в правия път на всеобщото лицемерие. Цепенето от колектива се наказва с нацепване.
Три са нещата, които здраво ни куцат. Първото е, че прекаляваме с говоренето за политика. Не е редно, когато хората мрат като мухи от глад и се трепят касапски, да размахваме изветрелите политически задници от сутрин до вечер и да врем микрофоните в устите на нечистоплътни хайдуци. България живее на улицата, а екраните обливат в светлина единствено парламентарните кулоари. Двулично е и продажно.
Втората гнусотия, която вършим всеки ден, е че прегръщаме простотията във всичките й форми с най-жарка любов. Не, ние не я изобличаваме – ние я обичаме, тя ни храни. Запишете си някъде това изречение.
И трето – куца личният морал на журналистите, но това за никого не е новина. Ако имахме морал щяхме да копаем картофи и да си изкарваме хляба честно.
Сигурно се чудите дали спя спокойно.
Истината е, че спя като пън – редовно медитирам с водка, никога не псувам на гладно, контролирам агресията си и сънувам, че съм Наполеон.
Това, последното е от няколко дни и още не съм съвсем сигурна какво значи.
