Loading...
От Евгени Христов, специално за „Форумът“
Изпратих отворено писмо до Министерския съвет и комисията по култура. А не до министерството, защото то е и срещу него. Въобще срещу тези, които определят „правилата“. Жалба не е точната дума, но как трябваше да я кръстя? Петиция. Някой ще го нарекат пасквил. Но не е. Из… се по въпроса и на събрание на журналистическото дружество, в което съм. На свободната практика. Фактически няма такава вече, защото заплатите във вестниците са намалени и има апетит за хонорари у екипите им, а не глад за материали от външни.
Всяка нация инвестира в културата. А с голямо най-мозъчно съдържание и най-разбираемата част от нея са книгите и художествената литература. Българската обаче не прави така. Все по-често се изказвам, че вече не сме нация, ако все пак някога е имало. Книгоиздаването и то е е овладяно, да кажем и мафиотизирано. До най-ниското ниво във всяка област е внесен ред. Пари са това, ей, би заключил Бай ти Ганю. Да вземем „помощта“ за книгата. Тя се точи от две места. Министерството на културата и Центъра-книжарница-кръчма (смесено) в НДК. Могат да кандидатстват само издателства. За първоначален подбор. А всъщност за създаване на комбини. Издателят на предната ми книжка се изрева насреща ми: Аз ли ще ти търся пари за книгите, бе. Авторите нямат право. (Да пипат парите.) Кандидатства се за приятели. Не съм фирмаджия. Изкуших се да пиша. Няма време, купонът тече. Но не това е най-важното в цялата работа. А да просиш пари. Българинът дава на Дядо Добри, но за книги не дава. И познатите вече автори (щом са членове на съюзите) си плащат като попове. И то за тиражи по 200 бройки. Говорил съм на всякакви категории хора за световни писатели. Често са реагирали: Книгите ли ще ни хранят? Или: За четене никой не плаща.
На пазарен принцип е чуждата литература. Там няма как. Авторите са известни. Защо не се издават нови български? Прилича ми на нов тип съветизация, но този път приобщаване към европейските езици. И едновременно обезличаване на българското. Комунистите инвестираха в литературата. Създавана от членовете на писателския съюз и най-вече от по-тесния или по-широки кръгове около Тодор Живков, най-тесният бе ловната дружинка. Сега има нови ловни дружинки. Те не са ловни, но пак са дружинки. Сменят се Тодорживковците, нали сме демокрация и се избираме. Но ловните дружинки около тях остават. Съществува една мрежа от приятели, роднини, чиновници, университетски преподаватели. Не си ли в „списъка“, ти си Господин Никой. (На езика ми е да кажа: Не си Георги Господинов.) И тук важи законът „#КОЙ#“. Мога да извадя и кадровиците. Защо да оставаме само на повърхността. Има един университет, новото АОНСУ в сградата на старото в София. И една фондация на американец от унгарски произход. Не са само там. Малко профанизирахме. Някои сочат за писателите и Едвин Сугарев, основател на „Литературен вестник.“ Търся кое е общото между членовете на експертните съвети за книгата към министерството и в „центъра“ на НДК. Има потомци на номенклатурата. Владимир Левчев и Людмила Филипова в културното или Милена Фучеджиева в двореца. Зачетени са и издателства – Даниел Тодоров от „Сиела“ в министерството, Манол Пейков от „Жанет-45″ (син на Жанет) и Жаклин Вагенщайн – в НДК. Тук са и най-оборотните автори – Милен Русков и Калин Терзийски към едното и Алек Попов към другото. Кръгът „Литературен вестник“ е представляван сред експертите в НДК от Амелия Личева. Не е задължително непременно да е Георги Господинов. Заради властта, която притежават, а не само за талант или заслуги, ги награждават с ордени „Стара Планина“ или ги правят академици. В експертния съвет на НДК има и сценарист. Не е за простосмъртния да му се даде да пише сценарии. И не са експертните съвети най-важното.
Не са лъжица за всяка уста западните фондации. „Отворено“-то по дефиницията на Карл Попър? Колко е отворено, то си знае? Май е затворено. Презрително са наречени соросоиди. Не от омраза към Джорж Сорос или Америка, защото парите тук всъщност се разпределят от българи в обръчи от хора, около тях. Не точно фирми. Надя Захариева от „Америка за България“ ми отказа автоматично, без да е чела книгата ми. До 2009 г. е чиновник в Българо-американска кредитна банка. Спонсорите също дават на тях. Посочват им на кого отнякъде. Аз съм просил, просил и нищо. Достигал съм само до секретарките. В отговор – обиждал съм така наречените работодателски и индустриални организации и най-големите ни собственици, като съм ги наричал новите Байганювци. Чиста загуба на време е да се чакат пари от тях.
Нашите живи, и без време станали класици се превеждат в чужбина не толкова по желание от отсрещната страна, колкото това е организирано оттук. Макар с пари от Европа. Американката Анджела Родел и германецът Манфред Еверт – Румен са на разположение.
Успехът на нашумелите български автори се крепи на една или друга схема и на цензурата. Не само на медиите, а и финансова, както вече я описахме. Освен това тези момчета и момичета са настанени на ясли или хранилки. В новото АОНСУ прибират всеки. Но схемата е в затворения кръг – от издателството, през печатницата и веригите от книжарници до медиите. И да отпечаташ книгата си, няма да стигнеш до никъде. Ще я подаряваш на познати. Или най-много ще ти я вземат виртуални книжарници, в които продажбата не върви. Така наречените обществени медии са царе на мълчанието. За тях книгата не е събитие. Те са с богат опит в цензурата от времето на социализма. Мълчат упорито, защото лошата реклама пак е реклама. Но и те заедно с частните се командват в тази дейност от едно място, както под диригентската палка оркестър. Това, което ни препоръчват в момента, не е литература в точния смисъл, а хвалби и надуване на балони. Шедьоври? А знаем, че рекламата е лъжа. Най-представителният за Георги Господинов „Естествен роман“ е описание на тоалетната. Колко е знаково и емблематично. България беше представена в инсталация от 2009 година на чешкия художник Давид Черни като турска тоалетна. Тези хора ни показват, че могат всичко. „Възвишението“ на Милен Русков е обявено също едва ли не за класика. Или поне за шедьовър. Вярно, отлично произведение, но чак класика? Да го поставим до „Чичовци“ и „Немили-недраги“ на Иван Вазов или „Българи от старо време“ на Любен Каравелов, които са за същата епоха. Какво излиза от сравнението? Езикът е оригинален. Тогава класиците ни са използвали по-семпъл и унифициран език, те са по-банални от Милен Русков. А всъщност техният ни е по-интересен, но на друго ниво – на представите, които извикват. Или възкресяването на забравения роман „Калуня Каля“ от Георги Божинов. Открил го Деян Енев. След дисидентската си проява през 1975 г. – страници за българи в ГУлаг в сп. „Септември“, Георги Божинов продължават да го издават. „Калуня Каля“ се явява точно през възродителния процес. Не е чак дотам идеологически вреден. В 16-хиляден тираж. Даден е за печат на 19 януари 1988 и излязъл на 10 септември. В най-високата точка на кампанията. Възродителният процес при помаците беше по-рано. Трябва ли да бъдат заблуждавани читателите за стойността на книгите? Казват ми – търговски интерес, печалби? Какви печалби от книги в България, какви пет лева. И най-хвалените книги от тях в момента се четат с чакане на ред в библиотеките, а почти не се купуват. Интересът май е да се филмират, да си дойдем на думата. Обаче добрите филми се правят от добра литература. Пак ще прибегнем до сравнението. Не смятам Петко Здравко за кой знае какъв писател и записките му „Един прокурор разказва“(1969) за образец. Но филмът „Дзифт“ от 2008 година не можа да достигне първообраза си „Авантаж“ от 1977-ма. Направен е по романа на Владислав Тодоров (2006). Въпреки, че тогава е имало цензура. Сега тя от друг вид.
