Loading...
/За „така нареченото“/
„Искам просто да се спазва закона. Нищо друго“. Каза някога, вече доста някога, примерно преди едно 18 години, един министър – председател при сходни обстоятелства. Сходни в смисъл, че така нареченото Национално радио и тогава се бунтуваше. Бунтуваше се против новоизбрания директор. Защото не го харесваше. И не го щеше. „Не-те-щем!„ крещяха с пълно гърло служителите на „така нареченото“ срещу него. И всички телевизори и радиа /тогава те не бяха много/ съвестно предаваха бунтовете им. И ги подкрепяха. Тях, служителите. Представяха ги като юнаци и юнакини.
Като отчаяни борци за правда и свобода. А и те самите се възприемаха като такива. И се представяха за такива. Служителят, който стана после лице на „така нареченото“, се тръшкаше по всички възможни телевизори и се вричаше никога, ама никога да не се предава. То дори заяви, че новият директор е влязъл с краката напред, но може излезе с главата напред. В смисъл, че ще излезе в ковчег. Което си е ачик криминална заплаха.
Макар той, новият директор нищо лошо да не им беше направил. На тях, на служителите от „така нареченото“. Точно обратното. Беше обещал, че ще остави на работа всички журналисти, включително онова лице с престъпните заплахи. Дори и ония, които крещяха „ Не-те-щем!“ Преди те да спрат „така нареченото“ чрез незаконна стачка. Любопитно, ако сегашното спиране на „така нареченото“ за четири часа е незаконно и подлежи на разследване какво би трябвало да е тогавашното ? Самоотвержена борба на журналистически юнаци и юнакини срещу гнета на закона?
Всъщност служителите на „така нареченото“ никакви юнаци и юнакини не бяха. Просто следваха течението. Новите повеи. Защото вече беше станало ясно, че на предстоящите избори на мястото на ненавистния им Костов ще дойде друг. Неговото царско величество цар Симеон Сакс Кобургготски. Същият, който щял бил да оправи България за осемстотин дни.
След пришествието му и още преди да изминат осемстотинте дни, България тръгна по друг път. Пътят на спрените реформи. Пътят към задния двор на Европа. И за това имат вина, за това носят отговорност и юнаците и юнакините от „така нареченото“. Те също. Макар всъщност никаква отговорност да не понесоха. Обратното. Понесоха се по върховете на славата. Веднага след властовото пришествие на величеството Му, придворната прокуратура на плод-зеленчуковия Филчев побърза да обяви действията им за законни и ги върна на служба, а пък те отбелязаха успеха си с величествен купон. Подкрепени от царските привърженици, разбира се. И от онези политици, които се отметнаха от Съюза на Демократичните Сили за да запомиярстват около царя. И разбира се, че как иначе, няма начин, подкрепени от Социалистическата партия. А също и от разни либерално настроените демократи като Евгений Дайнов и Огнян Минчев /консервативните забежки на последния го налегнаха по-късно/.
Така възтържествува онова така наречено национално радио комуто повече би прилягало названието „Говори Москва“, или „Гласът на Путин“ Едно естествено и не чак толкова неочаквано развитие в националното уж „така наречено“.
Защото малцина помнят и малцина го осъзнават, но първата чистка там извърши Жан Виденов. При тази чистка всички журналисти с демократични разбирания бяха изгонени. И никой не ги върна обратно. Върнаха само Лили Маринкова, най-вече защото и тя започна да говори против СДС. В радиото останаха другите. Останаха тези. Наследниците и следовниците на старата комунистическа номенклатура. Които разбира се, след Виденовата чистка, ах какви юнаци и юнакини, започнаха стръвно да хулят управлението на СДС. Така победиха. Преди всичко закона. За да превърнат Националното радио в придатък на „Говори Москва“. Или „Гласът на Путин“. Или нещо подобно руско.
Ама то повечето Волгин бил правил така. Другите не били. Да, ама другите позволиха той да се превърне в лице на „така нареченото“. Вече „така нареченото“ Да, ама нямаше нито един друг журналист, нито едно друго предаване, което да отстоява не руската, а българската и европейската гледни точки.
И така с години. Години, през които от „така нареченото“ се изливаше на потоци путинска пропаганда. А също с гадни обиди и клевети срещу всички, които Волгин не харесва.
И никой да се впечатли особено. Нито СЕМ, нито управляващите, нито ДАНС, нито прокуратурата. Защото да наречеш привържениците на ДСБ психически увредени си е професионализъм, нали. Юначество, нали. Професионализмът и юначеството на „така нареченото“. Недопустими обиди, които дори и частни медии не биха си позволили /с едно или две изключения/ Разните му институции си траеха, обаче. Защото не бяха лично засегнати. И политически не бяха засегнати. Негли повече или по-малко, пряко или непряко, открито или не толкова открито, бяха проруски настроени. Повечето, ако не и всички. Нали се надпреварваха кой да прибере парите на ония ми ти прехвалени руски проекти – Белене и Южен поток. Така че – нека Волгин си мърсува с журналистиката както си поще. Свобода на словото рийшли, браточка.
Ама че свободата изисква и отговорност. Ама че при отговорните люде тя бива ограничавана от етични, тоест нравствени, хуманни, тоест човешки, а също културни, конституционни, законови, познавателни, че дори цивилизационни и естетически норми, на кой му пука. Няма какво толкова да й придиряме на „говори Москва“. Щом не ни пречи, няма да си вземаме белята с нея. И с него. С лицето. /Виждате ли, уважаеми господа Цацаров и Гешев, оня дето го обвинихте в шпионаж, все пак не дудне всеки ден по радиото като Волгин. Нито по телевизора, като Сидеров/
Та за свободата на словото…
„Пише бай Ганьо, пише и зачерква, той е все недоволен от ядовитостта на своите стрели: крадец е за него нежна думица, той я зачерква и пише хайдук, но тая дума е станала обикновена, бай Ганьо добавя пладнешки и я съединява с едно фатален. Съседът, жена му, децата му, родът му – излизат под перото на бай Ганя феноменални изверги… Той чете своето произведение на Данка Харсъзина. Данко, със светнали от мастиката очи, поощрява с въодушевление майстора на антрефилетата.
– Карай, карай, карай! Блъскай, майка му стара, пред нищо недей се спира, пред нищо! Блъскаай! – гърми Данко Харсъзина, като че командува някое артилерийско сражение…“
Блъскайте, мама му стара, пред нищо не не спирайте. Лъжи, клевети, подлости, порно. Свобода на словото, рийшли, браточка.
Изведнъж обаче взе, че им пропука. Защо ли? Какво толкова ги развълнува? Какво ги стресна? Кого и защо подгониха?
Много по-простичко е, отколкото мнозина предполагат. Никакви принципи, никакви началА няма тук. Всичко е лично. Нахвърлиха се върху Силвия Великова, а не върху “ гласът на Путин“, защото тя започна да намира махни на прокуратурата. Про-ку-ра- ту – ра – та! Нищо сложно и чудно няма тук. Сложното почва оттук нататък.
„Така нареченото“ реши да повтори похватите си от минали времена. Наруши законите. След което заобяснява нарушението с някакви релета, оптични кабели и техническа профилактика. Юнаци и юнакини, рийшли. Прокуратурата се била крила зад началниците. Юнаците пък се крият зад жичкаджиите. Те обаче получиха силна и неочаквана подкрепа не от кого да е, а от Него. От Борисов. Бойко Борисов. Който не е Костов, та да рече :“ искам просто да се спазва закона, нищо друго“. Той ще развърти телефоните, ще поизръмжи каквото трябва където трябва и работата ще се уреди. Честито, юнаци и юнакини от така нареченото. Намерихте си закрилник и покровител. / Хе, хе, остава десебарите и разните либерали да забравят старите обиди и също да го подкрепят, само защото прокуратурата, тоест извинете, грешка, директорът на „така нареченото“ реши да поотстрани малко Силвия Великова и защото трябва да се бори Борисов/.
Изненадата дойде от друго място. Цацаров и Гешев решиха все пак да провери дали сегашната стачка /ох, извинете, мили юнаци и юначета, техническа профилактика всъщност, оптични кабели и релета, какво ти тук стачка/ е законна при условие, че явно не е.
И тук могат да се правят разни предположения. Дали пък Цацаров и Борисов не го играят доброто и лошото ченге. Или пък Гешев е решил, че си е опекъл избирането и няма смисъл да изпълнява заръките на Борисов. Дали накрая ще го отнесе някой кабелар, жичкаджия или релейчик, след което всичко ще утихне и никой важен няма да пострада . Освен директорът на „Хоризонт“ Николай Кръстев, който подаде оставка.
Но нека оставим махленските тайнства, догадки и клюки за преработка от русолявата мисловност на разните му сутрешни и следобедни водещи. Важно е друго. Основното.
Ще се намери ли някой истински мъж, или жена, или човек, който да направи от така „така нареченото“ национално радио наистина национално радио. Някой истински началник, не като сегашната мижитурка. За това не се искат кой знае какви зорове и напъни. Нужно е само малко мъжество, здрав разум и изначални поне познания за началАта, които би трябвало да следва една национална медия. Дори не е нужно да се гони сегашното й лице – гласът на Путин. Нека си дудне там. Макар, че защо пък да не се изгони. Лесно ще си намери други места за изява. България е пълна с руски и проруски партии, сдружения и медии.
В националното радио трябва да има и място за журналисти, които отстояват европейската принадлежност на страната, не само руските й пристрастия. Трябва да се предават европейските и националните, не само путинските възгледи. Толкова ли е трудно това, бе. Толкова ли е сложно, бе? Толкова ли е страшно, бе? Трябва да се каже на юнаците и юнакините, че нямат право да обиждат привържениците на която и да било партия, която не нарушава законите. И още три четири съвсем простички правила. Между които и това, че /о, трепетен страх и злокобен ужас/, че „трябва да има плурализъм при отразяването на някои теми“
Толкова ли е трудно? Толкова ли е сложно? Толкова ли е страшно?
Ами изглежда толкова. Толкова трудно, сложно и страшно е. Затова ония от „така нареченото“ пак ще победят. И може пак да завихрят някой купон за да отпразнуват победата. Победата си над законите и правилата. А ония „чудати“ и „неприемливи“ думи „просто спазвайте закона, нищо друго“ , ще си останат vox clamantis in deserto.
