Loading...
Обичането е странно нещо.
Използваме го непрекъснато, обличаме го в думи – знаеш ли как обичам сладолед, обичам пътешествията, обичам котки, обичам да мечтая, обичам розово, обичам те… а всъщност те, думите, далеч не изказват обичането. Дори не го изпълват наполовина.
Защото… ами затова… то е инатливо и своенравно, не обича да бъде използвано под път и над път.
Обикновено дебне в храсталака и изскача, когато най-малко го очакваш.
– Бау! Обичане!
Не искате?!
Няма значение… то си е ваше, имате го. Него, обичането.
И противно на всички очаквания не носи плакат с гръмкото „I loveYou“, нито пък е накичено със сърцевидни балони, може да се окаже, че не знае кой е Купидон и да мисли Амур за проста река. Модата му не е последна, не е и първа. Тя е единствена и единствено възможна да събуди онази естествена суета, която кара огледалото да грее.
Може би се питате в панелената лудница на циментирано съвремие как така обичането ще изскочи от храстите. А в интернет, във фейсбук, в скайп… във фармвил ли да го търсим или във фотофорумите, а може би в някой сайт за запознанства, какъв му е никнейма, блога… аватара… има ли почитатели, налага ли се да го харесаме?
Обичането си намира храст, не се притеснявайте, и не се налага да го търсим, то ни намира, без гугъл и без сърч оптимизации. По най-старовремския възможен начин, дори когато храстът е високо технологичен.
Защото сме хора и най-вече обичаме да обичаме и да ни обичат.
Не нарочно, а съвсем спонтанно и искрено. Такава ни е кодировката.
Защото сме суетни… може би.
