Loading...
Този въпрос може да си зададем когато се опитваме да навлезем и да се ориентираме в дебрите на проекта за „Закон за училищното образование и предучилищното възпитание и подготовка”. Още на пръв поглед се установява, че законопроектът обединява в едно трите общи сега действащи закона в сферата на образованието
(Закона за народната просвета, Правилника за приложение на Закона за народната просвета и Закон за степента на образование, общообразователния минимум и учебния план).
Бихме могли да установим, че при обединението на разпоредбите на законите са направени някои допълнения с текстове от наредби на МОН, направени са и нови допълнения, но най-очевидни са отсъствията на важни текстове от сега действащите закони.
На първо място това е почти пълното изпускане на държавните образователни изисквания (ДОИ), регламентирани в чл. 15, чл. 16 и чл. 17 от сега действащият Закон за народното образование.
Сега действащите 19 ДОИ в новия законопроект са заменени от 4 свръхобобщени „национални образователни стандарти”. Но на фона на този пропуск се откроява текстът на чл. 7. ал. 6 от проекта за закон, в който се постановява: „националните образователни стандарти се приемат с наредби на министъра на образованието и науката”. Очебийно е отсъствието на национални образователни стандарти за „учителската правоспособност и квалификация” и за „нормирането и заплащането на труда в системата на народната просвета” (за който са предвидени ДОИ в сега действащото законодателство). Ако бъде съпоставено това с предвижданото въвеждането на йерархично подреждане на учителите в съответствие с заеманите от тях длъжности: „младши учител, учител, старши учител, главен учител и учител методик” (чл. 179.) . В проектозакона присъстват само текст, които регламентира, че „условията и редът за заемане на учителска длъжност… провеждане на конкурс, правата и задълженията за всяка учителска длъжност и квалификацията на учителите се уреждат с наредба на министъра на образованието и науката (чл. 181). Но явно е че всички критерии за квалификацията на учителите ще се уреждат с вътрешни наредби на МОН, а не с ДОИ.
По отношение на учениците в чл. 174. ал. 1 и 2 са предвидени: „1. За високи постижения в учебната, извънкласната и извънучилищната дейност учениците се поощряват с морални и материални награди. 2. Видовете награди и условията и редът за получаването им се определят в правилника за дейността на училището”. Тъй като недостигът на средства в училищата е хроничен, то може да се предположи, че и наградите за учениците ще бъдат предимно морални. Но за сметка на това налагането на провинилите се ученици на административно-дисциплинарни наказания, включително и полагането на наказателен труд е регламентирано твърде изчерпателно и подробно. Наказанията за учениците са дефинирани в чл. 164. ал. 1 като: „1. забележка; 2. извършване на дейности в полза в училището в свободното от учебни часове време; 3. предупреждение за преместване в друго училище; 4. преместване в друго училище; 5. преместване в самостоятелна форма на обучение – за учениците, навършили 16-годишна възраст”. При недисциплинирано поведение за учениците се предвиждат и следните дисциплинарни мерки: „когато ученикът пречи на учителя и/или на съучениците си по време на учебен час, учителят може да го отстрани до края на учебния час” – чл. 164. ал. 4; „когато ученикът се яви в училище с облекло или във вид, които са в нарушение на този закон или на правилника за дейността на училището, както и когато състоянието му не му позволява да участва в образователно-възпитателния процес, той се отстранява от училище до отпадане на основанието за отстраняването му, за което класният ръководител уведомява родителя (настойника, попечителя)” – чл. 164. ал. 3;. „при тежки или системни нарушения на задълженията, определени в този закон и в правилника за дейността на училището, освен наказание по ал. 1, на ученика може да се наложи мярка намаляване на поведението” – чл. 164. ал. 5. Също така в чл. 193. ал. 1 се предвижда „за неизпълнение на задълженията им по този закон на родителите се налагат следните наказания и мерки: 1. глоба; 2. освобождаване от участие в училищния съвет; 3. мерки, предвидени в друг закон”.
Но не се предвижда с изрична разпоредба родителите да носят материална отговорност и да възстановяват нанесени от техните деца щети
на сградите и на училищното имущество. Освен това за провинили се учители се предвижда да носят дисциплинарна отговорност по Кодекса на труда, а директори както по Кодекса на труда, така и по реда на предвижданите разпоредби на чл. 205. ал. 2 и на чл. 227, в които е предвидено тяхното предсрочното освобождаване от длъжност преди изтичането на мандата им.
Но най интересен в проектозакона е текстът на чл. 226. ал. 1, който постановява, че „освен средствата по чл. 225 (средствата от държавния бюджет) финансиращият орган включва в бюджетите на държавните и общинските училища и на държавните и общински детски градини, които прилагат система на делегиран бюджет, и разходи за сметка на: 1 установеното към края на предходната година превишение на постъпленията над плащанията по бюджета на училището или детската градина; 2. собствени приходи на училищата и детските градини; 3. допълнително финансиране с източник други постъпления на финансиращия орган”. Този разпоредбата на практика регламентира одържавяването в края на всяка една финансова година на всички суфицити (излишъци) по бюджетите на училищата и детските градини, като не е предвидено в закона по какъв ред те ще се разходват – дали те ще се използват за покриването на дефицитите по бюджетите им от предходна/и година/и или пък за покриването на дефицитите по бюджетите на други училища и детски градини, или пък те ще се разходват по някакви вътрешно-ведомствени правила. Тази тенденция в проектозакона за финансова централизираност и експроприиране на всички финансови остатъци в края на годината е твърде забележителна и открояваща се, имайки и предвид и следващата алинея 2 на същия чл. 226, която гласи: „собствените приходи по ал. 1, т. 2 са: 1. приходите от наем на недвижими имоти и движими вещи; 2. приходите от земеделски земи и гори; 3. приходите от права на интелектуална собственост; 4. приходите от реализация на продукция и услуги от практическо обучение; 5. приходите от квалификационна и творческа дейност, образователни и други услуги; 6. приходите от дарения и завещания; 7. други приходи, определени от финансиращия орган”. Може би това е някаква съвременна прогресивна тенденция във финансирането на бюджетните държавни и общински педагогически институции, а може би тя по-скоро прилича на социалистическата практиката, когато командно-административната система отнемаше в полза на държавния бюджет всички суфицити от бюджетните организации и стопанските субекти, напр. неизразходваните средства от фонд работна заплата се предоставяха на републиканския бюджет. Уви тогава по времето на социализма една част от тези икономисани парични средства се разходваха за допълнително стимулиране на ръководните кадри както на вишестоящите ръководни органи, така и на директорите и главните счетоводители на реализиралото икономии нишестоящо звено.
Но ако сега бъдат приети тези разпоредби, те ще обрекат българските училища и детски градини на системно безпаричие
и съответно на западане и влошаване на предоставяното от тях образование и възпитание. Изобщо от гледна точка на финансите образователната система ще бъде твърде много административно централизирана, а съответно е предвидена и система за финансово поощряване и награждаване на кадрите в системата, която също така е под централизирания административен контрол. Съвсем очебийно в проекта за закон е прокарването на строго административно-централизираното ръководство на образованието, включително и на свръхцентрализиран финансово-административен контрол.
Така че едва ли количественото натрупване на нови текстове в проекта за закон и целенасоченото изпускането на текстове от сега действащото законодателство ще доведе до качествено ново състояние на българската образователна система.
Интересен е един друг аспект на предлаганата от министър Даниел Вълчев поредна реформа на образованието в България, която предвижда предметът „Религия” да се изучава само като свободно избираема подготовка (СИП) след края на учебните часове. Бихме могли да се запитаме след като г-н Вълчев се чувства едва ли не задължен да декларира както пред масмедиите, така и пред Народното събрание своето неодобрение към религиозното образование в училище, то може би той предвижда някакъв вид на хуманитарно морално образование, което да бъде въведено в българското училище. Не, нищо подобно не се предвижда. В българското училище няма да се осъществява нравствено образование на децата и подрастващите. Но тогава бихме могли да се запитаме дали образователната ни система ще е в състояние да осъществи своите основните цели и задачи, които са да обезпечава духовното, моралното, интелектуалното и физическото развитие на подрастващите в общността на техните връстници, формирайки у тях устойчиви основи на нравствеността, традиционните ценности, здравия начин на живот и като ги възпитава в общественозначими социални и нравствени качества. На фона на все по-задълбочаващата се морална криза и духовна безпътица в нашето общество, не би трябвало да се учудваме и от пагубното въздействие на тези първопричини върху децата и младежта. За никой в България вече не е тайна нито нарастващия брой на малолетните и непълнолетните употребяващи тютюн, алкохол, „леки” и „тежки” наркотици, нито зачестяващите сред подрастващите и младежите случай на агресия, насилие, самоубийства и жестоки до садистичност убийства. Никои вече дори не се учудва и на проявите на непочтинелност, незачитане и дори насилие и побой от страна на учениците над техните учители. И за всичко това не можем да виним само родителското безхаберие, негативните примери, пропагандирани от телевизията и преживяването на насилието като геройство в компютърните игри. За това състояние на децата са виновни както техните родители, така и обществото, а така също и държавата – всички те са допринесли с нещо за духовната разруха и разпад на нравствените ценности както в обществото, така и сред младежта.
И така за мнозина у нас е очевидно, че българското училищно образование не би могло да осъщесви своята основната цел и задача да формира, запазва и развива в подрастващите българската духовна, културна и национална идентичност без да си постави и възпитателни цели. Очевидно е че без религиозно образование никое образование не може да бъде пълноценно и способно да възпитава у децата и младежите почит към традиционните ценности на семейство, общество и Родина, както и уважение към другите.
Дано и тази азбучна истина един ден да бъде осъзната и от българските държавници и те да уредят чрез нормативни документи както нравственото образование, изградено върху хуманитарните морални норми и принципи, така и религиозното образование, основаващо се на религиозните духовни и нравствени ценности. Дано това стане по-скоро преди икономическата криза да влезе в апогея си и да задълбочи размаха на духовната разруха и нравствената безпътица в нашето общество.
