По някакъв начин. Няма как да се синхронизираме в това. Дори да прекараш целия или само края на живота с някой, накрая остава само един.
Нещо като в „Шотландски боец“, но без героизма. Няма смешно изглеждащи електрически светлини или рязане на глави. Има самота. И независимо дали си на 13, 25 или 60, винаги усещаш, че си сам срещу света. Може би за това прекарваме живота си стараейки се да сме близо. Натъпкваме се и натискаме. Създаваме си извратената близост по транспорта и кошерите, в които живеем. Лягаме с някой с под мотото, че сексът е хубаво нещо, без дори да усещаме друго освен човешкото тяло до себе си, пулсиращо с топла кръв. И дори няма значение чие е. От къде е дошло или къде отива. Просто е там. Сега, в този миг. Както Джеймс Дийн е казал – живей, сякаш ще умреш днес. Но някъде по пътя забравяме първата част на това – мечтай, сякаш ще живееш вечно.
Може би за това се проваляме. Само популацията расте. Обезверени и невярващи в нищо. Дори в някакъв измислен бог. Няма ги и сърдитите млади хора, децата цветя или бунтовниците без кауза. Поколението на Майли Сайръс и Рияна ще умре по-самотно от всяко друго. Хей, ние поне имахме Анджелина Джоли и тайната мечта, че има още една такава – но неизвестна и предопределена само за нас. Имахме и Ковърдейл – събиращ живота ни в два куплета, карайки ни да се чувстваме по-малко сами и по-малко неразбрани. За вас остава Джъстин Бибър.
Времето на рицарството свърши. Няма ги и благородните дами. Всъщност май никога не ги е имало. Освен единствено там – в книгите и романтичните филми. При героите с мечти.
