Loading...
Вчера, в късния следобед, както си цъках с дистанционното, попаднах на един филм по Hallmark. На пръв поглед – нищо особено. Приличаше на класически колежански филм. 18-годишна американка от неголям град се откъсва от мама, отивайки в колеж, където, естествено, се налага да се адаптира към колежанския живот. Довчера скромното, прилежно, целенасочено, добро момиче се впуска в купонджийския колежански живот. Пие чаша след чаша, прави безпаметен секс с незапомнен непознат и въобще – превръща се в нещо различно от себе си.
Нещо, което самата тя на сутринта не харесва. От своя страна майката, в начало спокойна от увереността, че познава добре дъщеря си, в един момент се изправя очи в очи в истинната реалност-една пияна непозната с изпразнен поглед и отдалечаващи се мечти. Едно дете, което се тича срещу бъдещето си удивително бързо.
Всъщност вцепени ме една реплика на героинята. След поредното пиянство и поредното обещание, че вече няма да пие и ще се опита да върне живота си в коловоза на стремежите си, на въпроса на майка си защо го прави, тя отговори простичко – за да се харесам, иначе съм невидима.
Нямаше начин да не наложа филма на нашата действителност. Нямаше начин да не се сетя за 13-годишните, осъмващи в Пирогов, поради голямото количество изпит алкохол. Или пък за тези, които тичат през междучасията до близката бакалийка, за да си купят една двестаграмка. Защо? Защото им харесва вкусът на алкохола? Не, съмнявам се… Просто, за да бъдат част от цялото, за да бъдат харесвани, видими, забележими, а може би – забележителни.
Майката на героинята от вчерашния филм й каза – ще се боря, ще се боря до край, за да излезеш от този ад. Ние, от своя страна, виждайки дребосите с бира в ръка или, чувайки случайно реплики от рода – леле, бате, снощи колко яко беше, как се напих, бате, отрезах се напрао – се подсмихваме умилително-носталгично под мустак – ееех, детство – и после добавяме – ние бяхме същите. Или с две думи – нека пият децата щом ги влече. Така де…Кво толкова е станало.
