Loading...
„Ето това е… българската жена не може да говори за нищо друго, освен за деца“ – възкликна онзи ден една моя позната. Тогава замълчах, защото, признавам, и аз, като една нормална майка, често ангажирам околните със споделяници, касаещи моето гардже. Но думите на тази моя близка някак си ме човъркнаха. Не обидно или поне не много, но вероятността да обливам с досада слушателите си, ми се стори толкова възможна, че подсъзнателно започнах да анализирам последните си общувания.
Случва се така, че когато поемеш малкия вързоп в ръцете си, в този момент той се превръща в център на собствената ти вселена, в мерило за щастие, успех, в извор на полярни емоции. Обсебва деня ти, нощите ти, плановете ти. Избутваш жената в себе си на заден план и ставаш една майка-хранилница, чието съществуване се осъществява с ритъма на детето. До степен всичко да се равнява по него. Знаем колко мъже са се чувствали в позицията на излишния и как малкото човече изцяло е обсебвало вниманието на мама. Хората казват – „Малки деца – малки грижи, големи деца – големи грижи“. Факт е обаче, че грижите по децата не престават. Годините се търкалят, уроци по английски сменят вълненията по първите произнесени думички, но детето все така си остава центъра на личната ни вселена и не само на нея. Явно се случва така, че често се опитваме да го направим изобщо център на Вселената и тогава някой възкликва наум – „българската жена не може да говори за нищо друго, освен за деца“. Тогава се поглеждаш отстрани и виждаш една мама, която в старанието си да бъде такава е избутала индивидуалността си някъде в ъгъла. Съсредоточавайки енергията си да се грижи за интересите на рожбата си е пренебрегнала своите. Заета да създава удоволствия на малкото или вече попораснало отроче и забравила, че може да има свои, различни удоволствия. Че това да бъде жена не пречи на това да бъде майка, напротив – една жена, която води удовлетворяващ личен живот, която успява да съчетава функциите на родител и просто човек, според мен, е далеч по-… и за себе си, и за детето си, и за околните. Защото докато се усетим и децата са пораснали и вече нашето непрекъснато обсебващо внимание им идва в повече. А ние, прекарали години, единствено и само да ги обгрижваме, в един момент усещаме празнина и като че ли нашето Аз не знае какво да прави, къде да концентрира енергията си. Естествено, обобщенията, които правя са съвсем-съвсем повърхности. Правя ги, дълбоко убедена, че българската жена може да съчетава в себе си добрата майка, съблъзнителната любовница, интересния събеседник. Дълбоко убедена съм, че българската жена може да говори за много други неща, освен за деца и, че няма нищо лошо в това да бъдеш жена-жена и жена-майка.
