Те просто минават…не ги занимавайте с глупости

Влизам преди малко в едно кафе и зад бара ме посреща Апатията. Самата тя – с изправени руси коси, галещи изправения й гръб, стегнати дълги крака под ултракъса секси пола и изпълнен с апатия поглед. Всъщност – не, излъгах ви, не точно апатия, погледът и поведението крещяха – аз съм временно тук, за малко, просто минавам и много моля – не ме занимавайте! Опитах се да надникна отвъд тясното на бара и я видях – на първа страница на Блясък, хванала под ръка мастит бизнесмен на солидна възраст, на първа страница на Слава – с разголена гръд и блясък в очите, на първа страница на мечтата. Нещо такова видях, може би бъркам, може би, в крайна сметка не съм пророчица. Всъщност, коя съм аз, че да тълкувам нечии мечти?   И какво като девойката не ми се е усмихнала, голям праз.Да не би да ми е за пръв път? Би трябвало вече да съм обръгнала. Апатии в нашия делник – бол. Руси, черни, стройни и не чак толкова.Продавачки, сервитьорки, служителки в транспортни компании. И млади, и не чак толкова. Да им се зачуди човек в кой момент точно са си изпуснали усмивката, след което уж неволно са я стъпкали с токчета. И после – на кой му е притрябвала стъпкана усмивка?
Преди има няма три седмици, изкушени от идеята да поскитаме по широкия свят, с моя приятелка акостирахме в една небезизвестна туристическа агенция. Преди това щателно сме обходили сайта им, харесали сме си дестинация и изпълнени с пътешественически дух и готовност да похарчим известна сума за целта, се тропосваме с цялото си величие и набор въпроси в един от офисите на въпросната небезизвестна фирма. Момичето зад бюрото, леко нервно, си поглежда часовника, в отговор на който жест аз започвам да гледам почти виновно. Знам, знам, петък е,часът е 18 и…остава има няма час до края на работното й време. Ухилвам се чаровно и с разбиращо съчувствие и а-ха да й обещая да сме максимално кратки, когато Апатията в погледа й ме срязва да си мълча.
И аз млъквам.Естествено, това няма нищо общо с двете чаши вино, които съм изпила преди това. Просто съм съобразителна. За разлика от моята приятелка, която не е пила вино и много упорито настоява да научи :
– с какво ще пътуваме
– колко ще пътуваме
– как се казва хотелът, в който ще ни настанят
– какви допълнителни екскурзии предлагат
– какво представляват самите екскурзии
Ако на първите няколко въпроса момичето стоически мълчи, симулирайки сърфиране из интернет, то при последния губи самообладание и възкликва – Ама от къде да знам, аз не съм ходила на тази екскурзия!!!
Така де, откъде да знае момичето. Да отидем, да видим и като се върнем – да й разкажем.Що за хора сме?
Такива хора , които не успяват да озарят лицето й с усмивка дори с репликата – отиваме!
Съвсем апатично прибра капарото и поглеждайки си многозначително часовника между 5 и десет пъти, провеждайки около пет разговора с гаджето, което трябваше да има търпение, за щото – тука някакви си резервират екскурзия, ни пожела приятна вечер.
Предстои ни да внесем останалата част от парите и понеже моята приятелка настоява все пак да научи някои подробности, касаещи приключението,в което се впускаме, аз много се чудя -с цветя ли да отидем, с бутилка вино ли, с кутия бонбони ли…вече съм забравила какво точно кара туристическите служителки да се усмихват. Във всеки случай съм убедена в едно – работата с клиенти ги отегчава. Защото – те са тук и са за малко. Просто минават…не ги занимавайте с глупостите си, моля.
Всъщност понеже искам да съм справедлива – има и такива, които излъчват доволство, от това, което вършат. И те карат и ти да изпиташ доволство от факта, че си бил точно техен клиент. Има ги… блестят като редки диаманти сред купища апатия.