Loading...
През април 1976 г. група студенти, току що завършили юридически факултет, решихме да отпразнуваме 100 годишнината от Събранието на Оборище и там весело да изхарчим последните си стипендии. Разпространихме покана и до други колеги да се присъединят към този патриотичен излет. Поканата започваше с куплет от „Новонагласена Гусла” на Иван Вазов:
„Вече въставам върху тирана –
Този в мен скритий пламен небесни,
Който заглъхнал до днес остана
Трябва най-после навън да блесне”
Поканата обаче попада в ръцете на млад амбициозен комунист, който вижда в нея шанса на живота си и веднага бие тревога по партийните канали. Точно в тези дни заседава 11-ят конгрес на БКП, точно тогава конгресът чества 20 години Априлски пленум /т.е. властта на Тодор Живков/ и точно в него ден конгресът избира централен комитет. А група дипломанти-юристи тръгнали да честват 100 години буржоазен парламентариъзм?!?
Четиримата организатори на излета до Оборище се озовахме в университетския кабинет на Ярослаев Радев, до когото седяха редом главният прокурор, деканът на юридически факултет и едно комсомолско величие. С няколко изречения Радев ни смаза, казвайки, че просто сме провалили живота си. Изчете подигравателно поканата и попита остро кой е авторът й. Казахме, че всички сме, но той арогантно се усмихна и вежливо ни помоли всеки от нас да я прочете на глас. Аз бях последен. Още щом прочетох уводния стих на Вазов, Радев ме спря и каза: „Ти си!”. Наведох глава. Питаха и дали съм носил от Копривщица стари оръжия на прапрадядо ми Поп Илия Кацаров, който е клел въстаниците.
Веднага след това отмениха аспирантура по римско право, за която бях основен кандидат. Опитах се да кандидатствам за асистент по вещно право – вечерта преди конкурсния изпит ми донесоха в къщи готова молба за подпис, с която се отказвам от конкурса – иначе семейството ни напуска бл.20 на студентските общежития. После се появи някакъв другар с черни очила, който официално ми предложи да стана асистент по гражданско право в школата на МВР. Отказах. Поради стреса си сменях приспивателните таблетки през седмица. Станах адвокат, какъвто съм до днес и за което благодаря на съдбата.
Някъде в средата на 1990-те при мен дойде пратеник на Ярослав Радев с въпроса до кога ще мълча за Оборище – с такъв актив съм могъл да стана шеф на парламентарна група. Помолих пратеникът да успокои Радев, че Валентин Брайков никога няма да осребри страданията си.
В началото на 2002-а Ярослав Радев започна упорито да ме търси по телефона и да ме кани у тях на среща. Около два месеца отклонявах поканата с претекст, че пътувам в чужбина и т.н. Ходих на гроба на баща ми да питам дали да отида. Най-после се съгласих. Един колега ме закара до блока на „Незабравка” и остана да чака – за всеки случай. Радев ме посрещна на вратата, облечен в кафяв халат и небръснат. Леко лъхаше на алкохол и призна, че е пил една чашка за кураж. Покани ме в хола със стари износени мебели и потъмнели стени. Седна до прозореца, а аз – на дивана. Попитах го как е решил, че има за какво да говорим. Той беше готов за този въпрос и показа една моя статия, в която твърдях, че за разлика от днешните безгръбначни демократи, предишни управляващи юристи успяха да прокарат в законодателството свои /каквито и да са/ убеждения – като Венелин Ганев, Петко Стайнов, Любен Василев и Ярослав Радев. Говорихме за предишно и настоящо законодателство и как преходът демаскира преходните личности. Той с гордост ми показа свой доклад за Монтескьо, изнесен през юли 1989 г. пред Френската Академия на Науките за 200 годишнината на Френската революция и благодарствен отзив от нейния председател. На шкафа до него имаше снимка на млад съветски офицер, който му спасил живота в началото на 1945-а и няколко дни по-късно загинал. Изведнъж Радев започна да говори за баща ми и за мен и колко много ни уважавал. И ми подаде поканата за Оборище от 1976-а, адресирана до младия комунист, който вдигнал тревогата. Името му беше зачертано с химикал, но Радев каза, че лесно може да се види на някакъв полицейски апарат. Подаде ми и свитък доноси до него срещу мен и баща ми – на най-горния пишеше защо политически не заслужаваме двустаен апартамент и че трябва да останем в гарсониерата. Радев ясно каза, че съжалява за стореното на нас, че това му е тежало през годините и е пазил документите, за да ми ги предаде. Искал да се срещне с мен, за да изрази това съжаление в очакване на прошка. Казах му, че отдавна съм забравил миналото и че го уважавам като учен и преподавател по конституционно право. И че съм щастлив от тази среща, която продължи около час. На излизане съпругата на Радев ме чакаше в коридора и ме попита дали аз наистина съм казал, че няма да осребря страданията се. Аз потвърдих, а тя ми поднесе една салфетка, на която беше написала: ”Той каза,че няма да осребри страданията си”. И ме помоли да я подпиша. Усмихнат подписах и си тръгнах. Всички доноси изгорих без да ги чета. Впоследствие Радев ме търси още няколко пъти за среща, но аз отказах – първата ме изтощи много.
Възможно е академик професор Ярослав Радев да има големи грехове към личности, правосъдие, наука и образование. Допускам, че повечето от тях са на всеотдайните му лицемерни и коварни слуги, които после хвърлиха мръсните си дрехи върху него, за да възкръснат като новоокъпани демократични девственици. Каквато и да е истината, аз съм сигурен, че Ярослав Радев тръгна към небето по-чист от много други. Бог да го прости!
Защо публикувам тази история именно в сайта на Мария Шахъмова www.forumat-bg.com, а не в централните медии, които биха я лапнали лакомо? Ще кажа откровено: когато отворя правителствени вестници и телевизиозни канали, от хартията и екрана започва да вони на предплатена магистрална услуга. Защото са Варосани Гробници – както казва Евангелието. Винаги съм се чудил с какво си мият ръцете и устата след като напишат или кажат някоя услужлива парфюмирана мръсотия. Не вярвам да е само с обикновен сапун и дъвка. Май пада голямо плакнене, джабурене и гаргара. А Мария е бедна, защото е честна и с последни сили крепи сайта си. Както казва същата стара книга: Кандило за прошка се пали в чиста чаша.
12.06.2009
София
