Loading...
Беше слънчев ранноесенен предиобед. Слънцето се оттегляше по един особено чаровен начин – милващо, прегръщащо, всеотдайно. Лекият ветрец си играеше с уж подредените ми кичури…
– Ма много си проста ма, кво си ги правила?
– Ма как кво ма, носИх ги два часа, ма!
– Ма що са такива мръсни ма?
– Как ше са мръсни, ма, мноо си зле, ма!
Трябва да отбележа, че ма-то звучеше по-скоро като маоу, та значи последната реплика нахлу в слуховия ми рецептор така – Как ше са мръсни, маооу, мноо си зле, маооу! Като о-то и у-то звучаха заглъхващо.
Откак се помня имам повишен интерес към всички аспекти на лингвистиката. Това менталингвистика, лингвосемиотика, лингвоакустика, ономасиология, а бе луда съм по тях, ви казвам. Както съм луда и по обувки. Та не знам коя любов надделя в случая – към обувките или към лингвоакустиката, но подсъзнанието ми ме озова в един магазин за обувки, баш в центъра на магазина и на мааооууу-тата.
Деликатната ми натура обаче насочи вниманието си към едни 12-сантиметрови изкушения – изящност точно като за мен, би ми докарала завидните метър осемсе и нещо си там плюс минус… Дискретната панделка и леко заоблената муцуна им придаваха момичешка закачливост. Крак, крак, крааак и панделка…
– А маау, глей, глей… и ка шъ ги чистиш?
Е не, трябваше да видя просто. Акустиката на лингвата ме предизвикваше. Но нали съм деликатна – сложих си слънчевите очила с баааавен жест (ми то слънцето толкооова силно, че и през нискоемисийното к стъкло нахлува) и с ощеее по-бааавен жест, тип аз така случайно, извърнах поглед към маааутата.
Едното русо, другото черно. Русото държи златна пантофка. Пантофката е обектът на тяхната лингва. Златната пантофка на общуването им. Златото в общуването им. Трудно се поддържа златото чисто, както и лингвистиката междувпрочем.
– А маааоооуу, наишкво ма, Софка ги скаше. – хи хи хи – русото.
– КазА ми. Ма къде ше ги носи мааоууу, у Койнари ли?- черното-хихихи.
– Тая па! Ама оня й казАл – ти луда ли си ма, ка ше ти дам 40 лева за обувки, ти ненормална ли си, маааоууу! – русото.
Невросемнатиката на дочутото ми доведе дълбоко лингвономинационно главоболие. Паралингвистичния подход също би бил уместен, но ако навън валеше примерно, или пък ако 12-сантиметровите бяха 8-сантиметрови. Все пак метър осемсе и.. ай нема нужда да създаваме комплекси. И като категорично отхвърлих лингвоконтактологията:
– Ще желаете ли нещо?-черното.
– Не, благодаря – аз, почти навън от вратата.
Избягах. За малко да мина през витрината, несъобразявайки слънчевите очила и липсата на нещо, наподобаващо дръжка…
А навън слънцето търпеливо ме чакаше, по онзи изкусителен есенен начин – милващо, но не обещаващо. Реших да зарежа лингвистиката и да му се отдам.
Снимка: Виго
