Loading...
“Единственият начин за жена да се погрижи за себе си, е да бъде от полза за мъж, който може да си позволи да й бъде от полза” – Бърнард Шоу
Живеем в унисекс времена – каза онзи ден един познат. Високотехнологични и изчистени от ненужен лиризъм – допълних аз. Така де, днес ние, жените, можем всичко. А дори да не можем нещо колко му е да го научим.
Всъщност дали това прословуто женско всеможене е плод единствено и само на динамичното ни съвремие?.Я да се сетим за амазонките. Онези стройни, диви, прелестни, войнствени жени, които чудесно си живеели и без мъже. Мъжете били консумирани единствено с цел продължение на рода – и след като си свършат работата храс, прас и финито. Няма муци маци, гуш цун или – скъпи, смени ми крушката, че изгоряяя. Не че тогава са имали електричество. Но днешните, съвременните амазонки имат. И могат да си сменят крушката сами. И камината могат да си напалят, и огъня да разгорят – в буквалния и в преносния смисъл. Всичко могат и всякак.
Обаче дали това, че можем да си сменим крушката, да гаврътнем двеста грама сливова на екс и това, че разбираме от двигатели с вътрешно горене, ни прави по-силни, по-истински, по-жени? Дали изобщо се нуждаем от женствеността, в оня архаичен, постмодернистичен вид, в който жената е тази, която се нуждае, която воюва чрез своята крехкост, която закриля, търсейки закрила. Тази, която кара мъжът да чувства себе си въздесъщо неустоим и незаменим, единствен и силен, мъжкар.
НО факт е, че все повече и повече жени декларират ненужността на мъжа, извън тясно сексуалната му фенкция… понякога. Войнстващият феминизъм крещи – ти можеш! Мъжът е ненужност, той е придатък. Той е лекето на новата ти искрящо бяла риза, той е досадният ангажимент в пет следобед, той е причината за нестигащото време, той те консумира. Не говоря за политическия феминизъм, а за чистия практически феминизъм, който иде да покаже, как жената е независимо възможна, без присъствието на другия пол, наричащ себе си-силен.
Което пак ни отвежда до своеобразен полов монопол – монопола на жената. Не че в това има нещо страшно. Не.. по-скоро ми звучи безкрайно скучно. Защото ми е странно какво бих правила
Без:
– Онзи, който е вечно недоволен
– Онзи, който трябва да мъкна на гърба си
– Онзи, който си мисли, че светът е негов
– Онзи, който ме опипва с поглед
– Онзи, който не си сменя чорапите
– Онзи, който си въобразява, че неговият портфейл е мойта мечта
– Онзи, който заема моята позиция
– Онзи, който ме гледа с пренебрежение
– Онзи, който ми отнема предимството
– Онзи, който не ме забелязва
– Онзи, който бере мойте лаври
– Онзи, който отказва да порасне
– Онзи, който?
СТОООООП!!! Без този мога.
Не мога
Без:
– Този, в чиито очи блестя
-Този, който ме завива в студената нощ
– Този, който разчита мълчанието ми
– Този, който се чувства силен от моята сила
– Този, който ми казва – малкото ми глупаче – с най-голямата нежност на света
– Този, който не споделя тайните си с мен
– Този, който не забелязва, че съм загорила вечерята
– Този, който обожава бримката на чорапа ми
– Този, който ме познава без грим
– Този, който кара стомаха ми да прави салто и после пак
– Този, който знае, че съм ревла
– Този, който ме прави красива
– Този, който ме кара да се усмихвам
– Този, който прокарва устни по бръчиците ми и те изчезват
– Този, който!
