Loading...
Странно нещо е музата. Би могла да те посети, дори след прочитане в седмичника „Уикенд“ на следния виц:
„Жена звъни на мъжа си:
-Как си скъпи. Сутринта преди да тръгнеш на работа, по грешка съм ти оставила хапче за успокояване, вместо за разстройството ти.
– Добре съм, скъпа – осран, но спокоен…“
Аналогично на случката във вица е ежедневното ни дередже. В което, чрез медиите системно получаваме от управляващите хапчето си за успокоение и релакс, въпреки изтощителната дизентерия, която ни мъчи от години, като общество. А в това общество жертвите й са над 90%. Което означава, почти всеки от нас.
И така. Възниква въпроса – защо аз ?!
Няма да е пресилено твърдението, че манталитетът на жертва може да бъде открит буквално във всеки един аспект на живота ни. Изобщо, каква е първата ви асоциация, когато чуете думата „жертва“? Не образ, а асоциация! В повечето случаи отговора ще бъде свързан с онеправдан човек, който е станал случаен участник в някакви злощастни събития, които „не са се случили по негова вина“. Обществото дори е изобретило термин, с който да описва подобни ситуации: „Беше на грешното място, в неподходящо време“. Но как така се случи, че цял един народ се озовахме целокупно в тази стандартна за жертвите ситуация?
Чували ли сте, как хората често казват с мрънкаща интонация: „Нямах избор, освен да постъпя еди-как си“? Жертвите обожават фразата „Нямах избор“. Фразата: „Обстоятелствата бяха такива“ е много популярна сред жертвите и е следствие от предхождащата я „Нямах избор“. Добре, но ние сме създали тези обстоятелства. Щом сме се въвлекли в дадени обстоятелства, то по някакъв начин и на съответно ниво, сме част от тях! В момента, в който започнем да се разграничаваме, това вече е отричане, бягство и прехвърляне на отговорност, което е манталитет на жертвата! Само бивайки жертва вие ще привлечете агресор. Друг начин просто няма. Винаги се връщайте към източника на своето решение, за да видите истинските причини зад него. Всекидневно ние преживяваме последствията от всичко това. Ако не можете да видите и признаете това, вие ще останете жертва.
Когато детето ви извърши нещо криминално, вината е на всеки друг, но не и на детето на родителите, които са го отгледали. Поне последните обичат да вярват в това. В техните очи детето им е перфектно и съвършено. Те все още го виждат като малък розов вързоп, паднал от комина, през който щъркела го е пуснал. Те не могат да допуснат, че този розов вързоп е способен на зверства. Виждаме „жертвите“ около нас всеки ден. Да бъдат такива е удобно за тях, защото политиците са там, за да ги окуражават с техните мантри: „вината е в обществото“, „вината е в нравите и ниския морал“. Лайтмотивът е, че „вината никога не е у жертвата“.
Какво да кажем, за нас българите. Ние обожаваме да сочим с пръст и да виним всичко, освен очевидното, за това какво се случва в живота ни. Вината е в съседите, образователната система, здравеопазването, правителството и неговите органи. Българите имаме дълбоко насаден манталитет на жертва. Откога датира това е спорно, но определено е отпреди византийското и турското робство, иначе колективната нагласа на нацията нямаше как да допусне външен агресор. Това е запазено и до днес и е особено силно отразено в концепцията за национализма като идея. Всички протестиращи в момента проявяват своя манталитет на жертва. Те искат някой „честен човек“ да реши проблемите им. И ви казват от телевизора, че ако искате нещо да се промени, трябва да бъдете част от групата, движението, партията, която ще промени нещата. Колективният модел на жертва се проявява чрез нуждата, трупаната вътрешна агресия да намери отдушник. Хората искат да се почувстват контролиращи, защото очевидно цялата им реалност в България е построена по начин, по който те да нямат контрол над нищо. Агресорите от своя страна (в лицето на правителството) не са впечатлени по никакъв начин от случващото се. Може би сме единствената „демократична“ страна в света, където хората протестират над месеци нон-стоп и политиците едва коментират това, сякаш нищо не е станало. Те знаят, че подобни вълнения могат да бъдат единствено в тяхна услуга, защото това неизбежно ще доведе до идването на агресор с нова фасада. Целият модел е обречен да се самоповтори. Външна промяна за вътрешните ни проблеми като народ ще доведе само до още хаос и в това не може да има никакво съмнение. За България няма нищо хубаво в бъдещето, ако ще да има протести до края на времето. Етапът, в който нещо можеше да бъде променено на колективно ниво отдавна е отминал. Но, това важи за повечето страни по света.
За да няма място за съмнения – всички народи, които някога са били поробвани и са станали емблематични за неправда в човешката история са имали манталитет на жертва, която е привлякла агресор, за да извади този вътрешен проблем на показ. Това важи за робите от Африка, важи за изтребването на индианците в Северна и Южна Америка, важи за всеки един подобен пример, който можете да се сетите. Да, ние винаги съжаляваме тези групи и казваме, че имат злощастна съдба, без да разбираме, че по този начин поощряваме самосъжалителната зона, от която те самите не искат да излязат. Криворазбраните ни системи от убеждения ни обричат като нация.
А изход има, и той е във всеки от нас като индивид. Винаги имаме личен избор да направим нещо, или не. Хората ориентирани към отговорност казват: „Имах избор и избрах еди какво си“. Това е поемане на отговорност за собствените действия. Нарича се зрялост. Докато не поемем лична отговорност, няма изход от ситуацията. Онези, които не искат да са жертви, са способни да кажат „вината беше моя“. Именно те ще са част от онези, които ще завършат с успех делото за промяна на съзнанието ни като за „жертви“.
По материали от Мрежата.
Снимка: Виго
